Нелсън Демил
Обречен на мълчание (21)

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Бен Тайсън изгаси лампата в хотелската стая, направи си ново питие и седна в креслото. Вдигнал крака на ниската масичка. Чувстваше се изтощен и отегчен. Впери поглед през прозореца в лятното небе и се загледа във върволицата самолети, снижаващи се към националното летище.

Столица на империя, град на паметници и старини. Уей. Вашингтон. Съзнанието му започваше да ги обърква. Той затвори очи.

Лейтенант Бенджамин Тайсън погледна картата на града, разстлана на пътническата седалка в открития му джип, затисната с автоматичния му Колт 45 — ти калибър.

Град Уей е разделен на три части: старият град, обграден от стените на цитаделата, построен на северния бряг на река Пърфюм; Гиа Хой, нов квартал извън стените на града, и Южния бряг, европейския квартал на левия бряг на реката.

Той зави внимателно по една неозначена улица на Южния бряг и огледа квартала. В гаража на командването на контингента американски военни съветници във Виетнам, откъдето бе взел джипа, един школник от моторизираните части му обясни правилника за движение в града.

— Не карайте по безлюдни улици — провлачено го инструктира едрият сержант от Южна Каролина.

— Добре.

— Избирайте улици, където има много деца. Дори виетнамците не стрелят по улици с дечурлига.

— Може ли да взема собствените си деца?

— Не качвайте стопаджии, включително уличници, и внимавайте с моторетките. Жълтите обичат да гърмят от тях.

— Може би всъщност ми трябва танк?

— Всъщност Уей е доста безопасно място. Много по-безопасно от улиците на Ню Йорк, лейтенанте.

Е, може би. Но Бен Тайсън си помисли, че положително би предпочел да се намира на Трето авеню.

— И да ми върнете джипа цял, разбрахме ли се? Тайсън му бе обърнал внимание, че ако джипа станеше на парчета, имаше голяма вероятност същото да се случи и на него.

По-късно той оглеждаше внимателно белите къщи с градинките пред тях. Всичко изглеждаше наред. Тайсън пое напред по дългата права улица.

Напускайки щаба на командването, той забеляза френския спортен клуб с верандите му, гледащи към река Пърфюм, тенис кортовете и блестящите бели бетонни алеи, което му напомни за нещо, случило се преди месец, през ноември — по време на първото му пътуване до Уей. Беше отишъл сам във френското кафене на улица Тин Там, където можеше да упражни френския си с възрастния барман от смесен произход. Към тях се бе приближил дребен французин, който се представи като мосю Бурнар, притежател на заведението. Неочаквано мосю Бурнар покани лейтенант Тайсън във френския спортен клуб да поиграят тенис.

След един сет тенис на тревна настилка, те седнаха на верандата, стилно обзаведена с изискани мебели, и пиха студена бира.

— Уей се е променил много малко от времето, когато бях момче — отбеляза мосю Бурнар. — Според будистката митология, Уей е цветът на лотоса, израстващ сред калта. Той символизира спокойствието и красотата сред морето от жестокост. Уей е вечен, защото е еднакво свещен за комунистите, будистите и християните. Уей ще преживее войната, лейтенанте. А вие може да загинете.

— Ами вие? — попита Тайсън.

— Много от комунистическите управници харесват малкото ми кафене — сви рамене французинът.

— Вие забавлявате комунисти в кафенето си?

— Разбира се. Те са мои добри клиенти още отпреди вие да пристигнете тук. Шокиран ли сте? Раздразнен? — Той зададе въпроса по начин, подсказващ, че и друг път, при сходни обстоятелства е провеждал същия разговор. — Човек трябва да бъде практичен. Те ще останат мои добри клиенти и дълго след като вие и вашите сънародници си отидете. Не бъдете наивен.

— Израснал съм в страна, в която наивността се смята за добродетел — отвърна Тайсън. — Въпреки това, мосю Бурнар, не съм нито шокиран, нито раздразнен. Но бих могъл да напиша доклад до националната полиция.

— Както искате. Но повечето полицаи използват малкото ми заведение, за да правят сделки с комунистите. Виждате ли, хората от националната полиция също са практични. — Мосю Бурнар се надвеси над мраморната масичка. — Преди да пристигнете вие, това беше една хубава малка и лесно управляема война. — В устата на французина всичко звучеше някак лично. И докато Тайсън обмисляше дали да изтъкне, че не е дошъл тук по своя воля, французинът внезапно гневно пое дъх и прошепна: — Американци — сякаш това казваше всичко.

— Благодаря ви за тениса и за бирата — стана от стола си Тайсън.

Французинът погледна нагоре към него, но не се изправи.

— Pardon. Вие сте мой гост. Но видях твърде много от моите сънародници да умират тук. В крайна сметка азиатците ще постигнат своето.

— Същото ще стане и с вас.

— Non. Аз съм като малка коркова тапа, подскачаща на повърхността на бушуващото жълто море. А вие и американската армия сте… като „Титаник“. — Мосю Бурнар насочи отново вниманието си към бирата си.

Докато се отдалечаваше, Тайсън чу французина да вика подире му:

— Пазете се, приятелю. Не се сещам за по-лоша кауза, за която да пожертвате живота си.

След това Тайсън отиде в съблекалнята, взе си душ и върна взетия под наем бял тенисен екип. Вместо него получи обратно току-що изпраната си бойна униформа и лъснатите си ботуши. Виетнамският прислужник му подаде кобура с автоматичния пистолет 45 — ти калибър така, както портиерът на английски клуб би подал бастуна на някой джентълмен. Но да се приеме спортния клуб за анахронизъм, би означавало да се омаловажи значението на невероятния факт, че клубът изобщо съществуваше. А той изпълняваше същата роля, каквато изпълняваше и собствения му клуб вкъщи: бастион на образовани лунатици, заобиколен от основателно враждебно настроен и изпълнен с подозрение към тях свят.

И ето че сега, докато караше друг джип, взет пак назаем от щаба, Тайсън си спомни случката от миналия месец и се замисли върху думите на мосю Бурнар. Заключи, че всъщност французинът е изключително голям наивник. Защото нито мосю Бурнар, нито кафенето му, нито клуба щяха да надживеят края на тази война. Комунистите бяха нещо съвсем ново под слънцето, и хората като мосю Бурнар и приятелите му от спортния клуб, които мислеха, че могат да предразположат тези мрачни пуритани, явно не бяха научили нищо от живота, историята и новините.

В едно отношение обаче французинът имаше право: азиатците щяха да постигнат своето. Тайсън изключваше възможността за победа в тази война и, подобно на другите половин милион американци във Виетнам, започваше да съсредоточава усилията си към единствената победа, която имаше смисъл в случая — победата над смъртта.

Той караше бавно по оживените и обрамчени с дървета улици на Южния бряг, задръстени от триколки, пежота, велотаксита и моторетки от най-различни марки и модели. Виждаха се малко военни коли. Въздухът в късния следобед бе изпълнен с остри екзотични миризми. Група хубави гимназистки пресякоха улицата, облечени в свободно веещи се красиви копринени ао дай. Те скришом хвърляха погледи към него, смееха се и оживено говореха. Учителката им, строга на вид възрастна монахиня, ги смъмри. Групичката отмина и Тайсън продължи да кара по улицата.

Беше Коледа, и въпреки че не виждаше никакви признаци на коледно настроение в тропическия град, той не изпитваше носталгия, нито тъга по родината. Но тук, в предимно европейския и католическо-виетнамски квартал, видя слаби намеци за предпразнична суетня: коледно дърво на прозореца; момче, носещо тържествено увит подарък, а иззад спуснатите капаци на балкона на една къща дочу да свирят на пиано „Тиха нощ, свята нощ“.

Тайсън стигна до площада пред катедралата Пху Кам. В северната част на площада се виждаше картечно гнездо, зад укрепление от пясъчни чували. Там се разхождаха няколко виетнамски войници, хванати за ръце — нещо обичайно според виетнамските навици. Иначе нямаше никакви признаци, че в Уей се води война. Куанг Три на север и Пху Бай на юг бяха осквернени от бодлива тел, оръдейни позиции и зелени пластмасови чували. Както бе казал мосю Бурнар, Уей си оставаше една ненакърнена, призрачно привлекателна илюзия, чиято сила и очарователност изпъкваха още по-ярко на фона на насилието, обсебило действителността извън стените му.

Тайсън зави по една тясна уличка и спря пред оградата на градинката. Скочи от джипа, метна на рамо пушката си, след което се протегна и взе от задната седалка тежка кутия, загърната в гарнизонната коледна хартия.

Той огледа улицата, след това отвори дървената порта и прекоси градината, застлана с хибискуси и коледни звезди. Дръпна въженцето на звънеца и минута по-късно възрастна прислужница отвори махагоновата врата.

— Здравейте. Аз съм лейтенант Тайсън. Бих искал да се видя със сестра Тереза.

Възрастната жена се усмихна, откривайки неравен ред червеникаво-кафяви зъби. Тя го преведе през тъмен вестибюл и го покани да влезе в дневната.

Тайсън подпря пушката си на бюфета и седна в старо кресло, тапицирано с овехтяла дамаска на сребърни рибки. Креслото и всички останали мебели изглеждаха европейски, макар и отпреди втората световна война. Отнякъде изпълзя гущер, който се стрелна нагоре по мръсната бяла стена и изчезна зад евтина репродукция на Светата дева. Мазилката между червените теракотени плочки на пода бе придобила зеленикавочерен цвят, въпреки че той изглежда бе току-що измит. Тропиците не бяха особено гостоприемни към човешките творения, помисли си Тайсън. И ако към това се прибавеше и вече четирийсетгодишната война, беше истинско чудо, че в тази разбита страна все още нещо съществуваше и функционираше.

Тайсън не я чу да влиза в стаята, но видя сянката й да се движи покрай стената. Той стана и се обърна. Носеше бяло памучно ао дай с висока надиплена яка.

Дългата до земята дреха имаше цепки до бедрата, но под нея тя носеше традиционния копринен панталон. Стори му се, че е леко смутена от факта, че я посещава в манастира. Тайсън също се почувства неловко, като се замисли над стореното. Войната бе добро обяснение за много нецивилизовани постъпки, но когато един мъж отива да посети една жена, той трябва да има доста основателни причини.

— Трябваше да отида до… командването на контингента американски военни съветници във Виетнам — каза той. Помисли си, че „просто минавах“ бе еднакво изтъркано и на френски, и на английски. — Как сте?

— Благодаря, добре. А вие? — склони глава тя.

— Благодаря, добре. — Той се поколеба, после вдигна кутията от земята и я постави върху бюфета. — За вас… и за другите сестри. Весела Коледа.

Тя погледна към кутията, но не каза нищо.

Тайсън се колебаеше между възможността да си тръгне или да продължи неочакваното си посещение. Знаеше, че ако помислите му бяха чисти, благоприятният повод, предлаган от традиционното християнско милосърдие по време на коледните празници, щеше да му помогне да превъзмогне подчертано непохватното си държане. Но истината бе, че си мислеше за други неща.

Сестра Тереза пристъпи крачка напред и постави дългите си пръсти върху кутията.

Тайсън извади походното си ножче от калъфа му и разряза опаковъчната хартия, след това отвори гофрирания картонен капак на кутията и разкри разнообразието от съкровища, с които разполагаше гарнизонната лавка: сапун, канцеларски принадлежности, консерви плодове, медицински талк, бутилка калифорнийско вино и други неща, предназначението и ролята на които може би трябваше да се обясняват.

Сестра Тереза се поколеба, след това бръкна в кутията и извади един сапун „Дайъл“, завит в златист станиол. Тя разгледа опаковката и часовника върху нея, след това я помириса и на устните й пробяга неволна усмивка.

— За всички — каза Тайсън, опитвайки се да обезличи още повече личния характер на подаръка. — За децата, за болницата… Дарение.

— Много ви благодаря — кимна тя. После остави сапуна обратно в кутията. — Весела Коледа.

Известно време те стояха в мълчание, после Тайсън каза:

— Вече ще тръгвам.

— Бихте ли… ме взели… С колата? — каза тя.

— До къде? — усмихна се той, изненадан от английския й.

— До болницата. — Разбира се.

Тайсън метна на рамо пушката си и тя го поведе към вратата.

Той я последва навън през градината и й помогна да се настани в джипа. Обиколи колата, за да провери дали не са му откраднали нещо, или по-лошо, дали не са му сложили някое смъртоносно устройство. Задоволен от огледа, но не и напълно спокоен, той се качи в колата, завъртя ключа и натисна копчето на стартера. Джипът не избухна, а индикаторът за горивото показваше, че половината резервоар все още е пълен. Явно вездесъщите виетконгци и местните крадци си бяха дали почивка. Той реши, че в крайна сметка страната не е чак толкова лоша.

Те караха в мълчание покрай канала Пху Кам, пресякоха мост Ан Ку и се насочиха на север по улица Дуй Тан, която представляваше част от Първа магистрала. Сградите по улицата бяха главно тесни двуетажни дървени постройки с дървени тротоари и пътечки между тях. Тайсън си спомни за градчетата от Стария запад.

Тук, на Южния бряг на реката, се намираха университетът, централната болница, спортният стадион, както и централната банка, пощата и сградата на областния съд във френски колониален стил. Всички тези институции не съществуваха изобщо в рамките на стените на старата столица на империята, но французите ги бяха разположили изцяло на Южния бряг, докато императорът царуваше в бляскава изолация вътре зад стените на цитаделата. Но тук вече не царуваха нито императорът, нито французите. Всъщност, тук вече никой не царуваше. Градът се беше превърнал в пресечна точка на множество разнородни интереси: военните, гражданското правителство, католическата и будистката религия, студентите и европейците. Американците бяха преценили, че всичко в града е твърде объркано, затова Уей бе единственото място във Виетнам, където нямаше разположени бойни сили на американската армия. Малкият гарнизон на командването на контингента американски военни съветници във Виетнам беше нещо като Забранения град в Китай — изолиран и безсилен. И навсякъде, във всеки квартал на града, във всяка обществена сграда, училище или пагода, във всеки кът се чувстваше невидимото присъствие на комунистическите кадри, родени в Уей, добре образовани, които лесно се смесваха с тълпата в кафенетата, обядваха един ден с мосю Бурнар, а на другия с началника на националната полиция, и през цялото време чакаха. Чакаха.

Тайсън увеличи скоростта, придържайки се към центъра на платното, като непрекъснато поглеждаше към огледалата за обратно виждане и внимаваше за мотопедите, преминаващи покрай него. Уей го напрягаше повече и от джунглата. Погледна към сестра Тереза, седнала спокойно до него с ръце в скута си.

— Притесняват ли ви виетконгците? В училището? — каза той.

— Те не ни закачат — отговори тя, загледана право пред себе си.

— Защо?

— В Уей никой не безпокои другите — сви рамене.

— Говори се, че в Уей има много виетконгци и техни поддръжници.

— В Уей има много интелектуалци.

— Говори се също, че в Уей има и силни анти-американски настроения.

— Някои от европейците в Уей не са добре настроени към американците.

— В Уей изобщо не обичат войната — усмихна се Тайсън.

— Хората по целия свят не обичат войната.

— Уей ми напомня за Гринич вилидж. Хората дори се обличат по същия начин.

— Къде е това? — погледна го тя.

— В Америка.

— В Америка има вълнения — каза тя.

— И на мен така ми казаха. — Понякога Тайсън се чувстваше като човек без корени, разкъсван между някога познат и близък свят, който му ставаше все по-чужд, според спомените от последната му среща с него, и един наистина чужд свят, който му ставаше обезпокояващо разбираем. Казваха, че когато настъпи денят, в който човек напълно разбере Ориента, е време да потърси лекарска помощ.

Джипът приближи към църквата „Жана д’Арк“, жълтеникава бетонна сграда с колонади от двете страни на входа и внушителна камбанария. Съвсем наблизо имаше училище и малък диспансер, означен със знака на Червения кръст.

— Предпочитам да продължа пеша — каза сестра Тереза.

Тайсън спря до тротоара на оживената улица. Сестра Тереза продължи да седи на седалката до него и попита:

— Кога заминавате?

— За Щатите? — погледна той към нея. — Заминавам си на 17 април. Ако не и по-рано. Но не по-късно.

Тя кимна бавно.

— Защо питате?

Тя сви рамене, типичен френски жест, помисли си той. Запита се кой от родителите й е бил французин.

— Семейството ви в Уей ли живее? — попита той.

— Oui. Семейството на майка ми. Баща ми, той е парашутист.

— Френски войник.

— Oui. Парашутист.

— Във Франция ли е?

— Изобщо не го познавам — отново сви рамене тя.

— Била ли сте някога във Франция?

— Не. Била съм само в Да Нанг. В манастирското училище.

— Говорите френски много добре. Вие сте образована, освен това сте монахиня и полуфранцузойка. Защо не заминете? Идете във Франция.

— Защо? — погледна го тя.

Тайсън си помисли, че би трябвало да й каже, че се води война, която, според мосю Бурнар, комунистите вероятно щяха да спечелят; че тя е красива жена, и че ще се оправи навсякъде. Но вместо това смени темата на разговора.

— Защо станахте монахиня?

— Майка ми искаше така. Баща ми е бил католик.

— На колко години сте?

Тя явно бе леко изненадана от въпроса му, но отговори:

— На двайсет и три.

Той кимна. Вероятно бе родена през 1945, годината, в която бе свършила втората световна война, когато японците бяха напуснали Виетнам, а французите и комунистите бяха започнали войната, за да определят кой ще заеме властта. Той я погледна, поколеба се за момент, после попита:

— Трудно ли ви е? Това, че не можете да се… омъжите?

Тя извърна поглед встрани.

— Въпросът ми не беше много подходящ — бързо добави Тайсън.

— Доволна съм — отговори тя. — В Уей има много хора като мен със смесена кръв, и ние сме така да се каже…как му викате вие?…

— Чужди.

— Oui. Чужди за нашия народ. Европейците се държат добре с нас, но ние сме по-низши от тях. Намираме мир в църквата.

Тайсън осъзна, че кръгозорът й бе относително ограничен. Той обаче не обичаше хората, които се правят на Свенгали или на професор Хигинс с жени от чужди култури или по-ниска социална прослойка, затова изостави темата, и премина към друга, по-конкретна.

— Кога мога да ви видя отново?

Тя се обърна към него и за пръв път го погледна право в лицето. Той срещна погледа й и го задържа. Изминаха няколко секунди.

— Утре, ако искате — най-сетне отвърна тя. — Имаме забава за децата. В училището. По случай Коледа. Свирите ли… — тя раздвижи пръстите си във въздуха, сякаш свиреше на пиано, — на пиано?

— О… разбира се. Малко.

— Добре. Коледни песни.

— Това е горе долу всичко, което мога да свиря. С изключение на „Лунната река“.

— Добре. В единайсет. В училището. — Тя посочи към училищната сграда.

— Ще се опитам да дойда.

— Добре — усмихна се тя. Тя спусна краката си отстрани на джипа и погледна назад към него. — Мерси, лейтенанте.

— До утре, Тереза.

Тя изглежда се учуди, че се обръща така към нея, след това каза:

— До утре… Бенджамин. — Тя се спусна от джипа и тръгна към диспансера в църковния двор.

Тайсън се загледа след нея. Тя погледна назад, усмихна се срамежливо и забързано продължи нататък.

Той си спомни за първия път, когато я бе видял преди месец, по време на първото си пътуване до Уей. Беше отишъл да чуе месата в катедралата Пху Кам с един офицер католик. Там имаше двайсет и пет монахини, които приемаха заедно причастие, а между тях беше и една изключително красива евро-азиатка, която със стиснати една в друга ръце се връщаше от олтара към пейката си. Офицерът, с който беше отишъл в катедралата, също я забеляза, както и повечето европейци около него, или така поне смяташе Тайсън.

След литургията я видя отново на площада да говори с виетнамско католическо семейство. По настояване на Тайсън, той и офицерът, с когото беше, се приближиха към тях. Тайсън представи себе си и колегата си на френски език.

Дори тогава, помисли си той, не можеше да си представи, че няма да я види отново. И ето, че днес я видя. А сега и двамата съзнаваха, че всяка следваща среща щеше да ги поведе към гибелта им.

Тайсън поседя още известно време в джипа, после забеляза, че почти се е стъмнило. Вечерният час в Уей беше много късен, от полунощ до пет часа сутринта, но в щаба на контингента военни съветници предпочитаха да приберат хората си на сигурно място в гарнизона още преди да се стъмни. Освен ако не възнамеряваха да преспят някъде другаде, но в този случай трябваше да ги уведомят за адреса на дамата.

Тайсън запали джипа и измина няколкото стотин метра, които го деляха от поделението. Постовият му махна да мине през портала от бодлива тел зад високите бетонни стени.

* * *

Тайсън отвори очи и видя светещия часовник на нощната масичка, който показваше три и петнайсет. Градът сега бе по-слабо осветен и той виждаше звездите, грейнали високо горе в небето.

Няколко образа се тълпяха в съзнанието му: Тереза, Керън Харпър, Марси, стената, болницата и Уей. Сякаш миналото надделяваше над настоящето и се опитваше да завземе и бъдещето.