Васил Цонев
Наумчо глупака

Наумчо Глупака живееше на тавана при леля си.

Ужасен глупак беше — каквото му поисквахме, веднага ни го даваше.

Веднъж му казахме:

— Я донеси шапката на леля си да я нарежем на парчета.

Той веднага изтича вкъщи, донесе шапката и докато ние я режехме на парчета, седеше на един камък и тихо се радваше. А се радваше, защото мислеше, че ни е зарадвал с нещо. До такава степен беше глупак.

Правехме му какви ли не мизерии, а той все се усмихваше и се радваше, че по този начин ни забавлява.

Отивахме на кино без билети и когато се изнизвахме един по един през вратата, посочвахме Наумчо и казвахме:

— В него са билетите.

Сетне се шмугвахме между публиката и чувахме как зад нас плющят шамарите. Биеха Наумчо, който в това време плачеше и обясняваше на разпоредителя, че е загубил билетите.

След киното ни чакаше отвън, като си даваше вид, че не е бит и не е плакал, и дори не ни питаше какъв е бил филмът — за него беше достатъчно, че е успял „да ни вкара“ в киното.

Същото правехме и в трамвая: качвахме се и казвахме, че у него са парите за билетите. Кондукторите го хващаха за ухото и му искаха парите, а ние със смях скачахме в движение и го оставяхме в лапите на възмездието. Често пъти то имаше такива лапи, че ту дясната, ту лявата страна на Наумчо се издуваше за два-три дни и когато се стараеше да ни се усмихне, беше невъзможно смешен.

Веднъж така го биха, че оглуша.

Отидохме да крадем ябълки. Разбира се, ние останахме под дървото, а Наумчо се качи и започна да ни хвърля ябълки.

Изглежда, че на дървото нямаше много ябълки, защото на всички ни се падна по една, а Наумчо остана горе и ни зяпаше как ядем, без да може да си вкуси от ябълките — за него не беше останало нищо.

Точно тогава един грозен глас изрева:

— Стой!

И ние видяхме страшен пазач с ръка като тепсия и огромни, почти нечовешки мустаци.

Ние се поизплашихме малко, но сетне се поокопитихме и като преглъщахме ябълките, посочихме Наумчо:

— Той ги открадна!

Наумчо нямаше как да откаже, защото седеше на дървото и се тресеше от страх.

Пазачът изрева и се покатери по дървото, а ние хукнахме с всичка сила кой накъде види.

Наумчо се показа едва след една седмица. Ние го заобиколихме и започнахме да го разпитваме голям ли пердах е паднал, колко шамара е изял, но той само се усмихваше и примигваше. Пазачът го беше бил до оглушаване.

Не знам защо, но на всички ни стана неприятно и ние вече не искахме да се закачаме с Наумчо. Щом го видехме, веднага се скривахме и колкото и да ни търсеше, не можеше да намери нито един от нас.

Добре, че леля му реши да се премести, та и той замина с нея, иначе щеше да ни разваля настроението непрекъснато. Признайте си, че никак не е хубаво да гледаш някакъв глух до тебе, който те зяпа в устата и се мъчи да разбере какво говориш.