Васил Цонев
Вши ти дам

Той беше грък. И правеше цървули.

Никой не знаеше откъде беше попаднал в нашия квартал и кой купуваше цървулите му — това си остана тайна за нас.

Работеше от сутрин до вечер в малката дървена барачка, където светлината влизаше главно през пролуките на изгнилите дъски. Навел глава над неизменната лоена свещ, той чукаше ръбовете на цървулите, сетне спираше за миг, взимаше ги с треперещите си ръце, отдалечаваше ги колкото може от себе си и ги разглеждаше с далекогледите си очила. Врътваше глава, стискаше ги между коленете си и отново започваше да чука по ръбовете.

Ние го наблюдавахме през многобройните дупки, образувани от падналите чепове на изгнилите дъски, с надежда, че ще открием нещо. Но той правеше едни и същи движения — наведен над цървула или протегнал врат назад, за да види през далекогледите си очила резултатите от своята работа.

Разочаровани, ние се демаскирахме и влизахме при него. В миг лицето му пламваше от светлина, а косите около голия в средата череп щръкваха като ореол на светия.

— Седнете, седнете — казваше той, — седнете, мили деца!

Ние сядахме върху купищата готови цървули или ненарязаните свински кожи, той ни кимваше с глава и отново започваше да чука.

— Коста, ще ми дадеш ли слон? — питаше един от нас.

— Вши ти дам, вши ти дам — кимаше Коста и продължаваше да чука.

— А аз искам аероплан! — казваше друг от нас.

— Вши ти дам, вши ти дам — отвръщаше Коста.

— А цепелин?

— Вши ти дам, вши ти дам — кимаше Коста.

— А бурбалулузум ще ми дадеш ли?

— Вши ти дам, вши ти дам — отвръщаше Коста.

Тогава ние реввахме от смях.

— Ами бурбалулузум няма бе, Коста — крещяхме ние и се премятахме през глави. — Хе, хе!

Той спираше за миг, поглеждаше ни през далекогледите си очила, засмиваше се и пак започваше да чука върху цървулите.

Това беше увертюрата. Неизменно след нея следваше молбата:

— Коста, разкажи ни за цирка.

Изведнъж ръцете на Коста трепваха и чукът замираше във въздуха. Той ни поглеждаше изпитателно — наистина ли искаме да ни разкаже за цирка?

— Искаме, искаме — крясвахме ние, — разкажи ни, разкажи ни!

Коста ни поглеждаше още веднъж, сетне по лицето му минаваше същата радостна светлина, която пламваше при появяването ни, оставяше цървулите и чука, избърсваше ръце в престилката си и ги тръсваше напред с разперени длани:

— За директора, а?

— За директора! — крясвахме ние.

Коста плясваше с ръце от радост, преглъщаше и започваше:

— Идвам аз и му викам: господин директоре, искам да играя клоун. А той вика: мозе, мозе. И аз се обличам и излизам. А сцената — голема. Ама много голема. Аз се покланям и поцвам…

— Мишо, къде остави ашиците?

— Какви ашици?

— Нали ти дадох два ашика?

— Никакви ашици не си ми дал.

— Дадох ти.

— А бе не си ми дал.

— Даде ти, даде ти.

— Кой ми даде?

— Той ти даде!

— Кой е той?

— И той ли е?

Коста спираше и ни гледаше учудено:

— Какви асици, засто асици?

— Говори, говори! — крясвахме ние. — За директора.

Коста ни поглеждаше недоверчиво, сетне избърсваше ръцете си и почваше:

— Идвам аз и му викам: господин директоре…

— Ей, забравих у нас котлончето.

— Да бягаме да го затвориш!

И хуквахме презглава навън с крясъци и викове. А сетне със затаен дъх гледахме през дупките, останали от падналите чепове, как Коста навежда глава и трие бавно ръцете си в престилката. Сетне протяга длани, взима чук и отново започва да набива ръбовете на цървулите.

Този номер правехме всеки ден със същия успех.

Чудесен човек беше този „Вши ти дам“… Готов беше да ни даде целия свят, и наистина искрено. Единственото, което искаше от нас, беше да ни разкаже как бил клоун в цирка, но ние винаги го прекъсвахме и започвахме да говорим безсмислици, след което се сещахме за нещо и си отивахме.

И се пукахме от смях, като гледахме как дълго време не можеше да се съвземе, дълго време не можеше да вземе чука, като триеше непрекъснато ръце в престилката си. Но най-сетне въздъхваше, вдигаше чука и започваше да набива ръбовете на цървулите.