Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Индиана Джоунс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raiders of the Lost Ark, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2007)

Издание:

Американска, I издание

Редактор Димитрина Кондева

Художник Ангел Домусчиев

Технически редактор Георги Божанов

Коректор Жанета Желязкова

Печат ДФ „Абагар“ — В. Търново

Издателство „Летера“ — Пловдив, 1992

История

  1. —Добавяне

БЕРХТЕСГАДЕН, ГЕРМАНИЯ

Дитрих се чувствуваше притеснен в компанията на Рьоне Белок. И то не защото му нямаше доверие, не заради това, че Белок се отнасяше към всичко с еднакъв цинизъм, а по-скоро заради странното му обаяние. Човек просто не можеше да го мрази, чувствуваше се пряко волята си завладян от него.

Те се бяха разположили в един вестибюл в алпийската резиденция на Фюрера в курорта Берхтесгаден, където Дитрих попадаше за пръв път. Това място го ужасяваше. Белок, напротив, изтегнат небрежно, с изпружени напред крака, нямаше вид на изтерзан от подобни чувства. Все едно че се бе разположил в някое долнопробно френско кафене, като онова, в което го бе открил Дитрих в Марсилия.

Никакво уважение — помисли си Дитрих. — Не схваща колко е сериозен моментът. Дразнеше го държането на археолога. Заслуша се в мелодичните удари на стенния часовник. Белок въздъхна, размърда се и погледна своя.

— Какво чакаме, Дитрих? — попита той.

— Фюрера ще ни приеме, когато се освободи, Белок. — Неволно шепнеше. — Да не мислите, че единствената му грижа в момента е да си приказва с вас за някакъв музеен експонат.

— Музеен експонат ли? — Белок не можа да сдържи презрението си. Колко невежи бяха тези хора. Колко малко разбираха от история. Все вярваха не в това, в което трябва, строяха помпозни арки и паметници, устройваха паради на наперената си армия — не можеха да разберат, че насила не се внушава страхопочитание към историята, че то съществува от само себе си, а не се постига по пътя на грандоманията и възвеличаването. Кивотът! Само при мисълта, че е възможно да бъде открит Кивотът, Белок потръпваше от нетърпение. Защо трябваше да разговаря с този жалък, дребен бояджия? Да изтърпи цяла среща с него, когато разкопките в Египет вече са започнали? Какво би могъл да научи от Хитлер? Нищо. Абсолютно нищо. Най-много да му изнесе някоя надута лекция. Някоя самомнителна пледоария за величието на Райха. За това че ако Кивотът съществува, той трябва непременно да принадлежи на Германия.

Какво знаеха те? Кивотът не принадлежеше никому. Ако действително притежаваше чудотворна мощ, той трябваше пръв да го открие. Не можеше подобно оръжие да попадне току-така в ръцете на онзи маниак, който сега седеше в някоя от съседните стаи и го караше да чака.

Загубил търпение, Белок отново въздъхна и се размърда неспокойно на стола си. Най-после стана, приближи се до прозореца и разсеяно зарея поглед към планината. Мислеше си за момента, когато ще отвори Кивота, ще погледне вътре и ще съзре реликвите — каменните плочи, които Мойсей бе свалил от планината Синай. Представяше си как ръката му повдига капака, чуваше собствения си глас, а после идваше мигът на откровението. Най-великият миг в един човешки живот! Нямаше по-голяма награда от Ковчега на Закона.

Когато се обърна, видя, че Дитрих го гледа. Германецът забеляза странните пламъчета в очите на Белок, леката му усмивка — сякаш се усмихваше на нещо свое, наслаждаваше се на някакъв анекдот, на приятна мисъл. Никакво доверие нямаше на този човек, но това беше работа на Фюрера, той бе поискал най-добрия, той бе пожелал да намерят Рьоне Белок.

Часовникът удари „и четвърт“. В коридора отекнаха стъпки. Белок се извърна в очакване към вратата, но стъпките отминаха и той тихо изруга на френски.

— Колко още ще чакаме? — попита французинът.

Дитрих вдигна рамене.

— Не ми казвайте! Фюрера живее според собствената си представа за времето, за която ние, простосмъртните, нямаме и понятие, нали така? Може би има собствена концепция за времето. Може би си въобразява, че е стигнал до дълбоки прозрения за естеството му. — Белок замахна в знак на отчаяние и се усмихна.

Дитрих се размърда неспокойно, притеснен, че стаята може би се подслушва и Хитлер чува тези безумни приказки.

— От нищо ли не ви е страх, Белок?

— Бих могъл да ви отговоря, Дитрих, ако не бях сигурен, че няма да ме разберете.

Те замълчаха. Белок започнала нервничи. Всеки изгубен момент го влудяваше. Скоро щеше да се разчуе за разкопките, новината не можеше дълго да се пази в тайна. Той се надяваше на секретността на германските служби за сигурност.

— Не ми обяснихте добре как точно ще се сдобием с дръжката на жезъла — обърна се той към германеца. — Непременно трябва да знам.

— Погрижили сме се за това. Изпратени са хора.

— Какви хора, Дитрих? Има ли сред тях археолог?

— Защо? Не.

— Ченгета ли, Дитрих? Някои от вашите биячи?

— Професионалисти.

— Но не археолози, нали така? Как ще разберат, че са открили медальона? Как ще разберат, че не е фалшификат?

Дитрих се усмихна:

— Тайната е да знаеш къде да търсиш, Белок, а не какво точно търсиш.

— Човек като Рейвънуд не се сплашва лесно.

— Да съм споменавал „заплаха“?

— Не беше необходимо. Много добре знам, че без заплаха не може. Ще се убедите, че не съм някой капризен педант. По моему точно обратното.

Дитрих кимна. Отново се чуха стъпки. В стаята влезе униформен сътрудник, облечен с една от онези черни куртки, които Дитрих ненавиждаше. Служителят им кимна да го последват.

Щяха да прекрачат светилището. Светая светих на дребния бояджия, който си бе въобразил, че е Духът на историята и отказваше да види истината. Единствената история, от която се интересуваше Белок, лежеше погребана в пясъците на Египет. Само да му потръгнеше! Малко да му потръгнеше!

Лабилен човек се оказа този Дитрих. Беше пребледнял и вървеше като осъден, който отива на екзекуция. Тази мисъл се стори забавна на Белок.