Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2020 г.)
Корекция и форматиране
sqnka(2020 г.)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Едно време в Овча купел

Издател: Български писател

Година на издаване: 1970

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: ДП „Тодор Димитров“, клон 2, София

Излязла от печат: 30.III.1970 г.

Редактор: Ивайло Петров

Художествен редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Лиляна Диева

Художник: Александър Денков

Коректор: Добрина Имова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5070

История

  1. —Добавяне

По едно време леля Кръстница беше болногледачка на една парализирана жена. Аз често идвах при нея, защото винаги успяваше да натъпче джобовете ми със сладкиши, парчета месо и фъстъци.

Веднъж пристигнах и видях, че до болната седи баничарят и пие ракия от дълго синьо шише. Той надигаше бутилката и от време на време гъделичкаше болната по носа.

— Сигурно й е приятно — каза той, като ме видя, — нея, мой човек, министър-председатели са я галили.

Болната се облещи.

— Де, де, какво, като е дете? — махна баничарят. — Нека се учи отсега.

Надигна шишето и отпи дълга глътка.

— Мръсна работа! — тръсна глава той. — А тя, ехе, какви ги е пила!

Обърна се, взе една лъжичка от масата, напълни я с ракия и тикна течността в устата на болната. Болната пак се ококори, а баничарят се изкиска:

— Цока й се, бас държа. Е, не сме министър-председатели, ракията ни е парцуца, ама си я бива.

Той надигна шишето, а сетне вдигна пръст към тавана.

— Ти, мой човек, си мислиш, че това е каква да е баба. Не, това не е каква да е баба. Тази баба, мой човек, е собственик на половината Симеоново. Да. Ако беше като хората и можеше да говори, с нея щях да ходя, а не със снаха й. Баба, баба, ама е червива с пари. Де, де, не се блещи, ти да не си по-голяма стока? Как получи половината Симеоново? Пак така. Тя — обърна се той към мен — е била петнадесетгодишна сополивка-селянка. Ама я видял Стамболов, харесал я и хайде — завещал й половината Симеоново. А сега ми се блещи. Светица!

Баничарят махна с ръка и пак отпи от шишето:

— Знаем ги тия. Като са млади — с дявола на кино ходят, а като остареят — нащъкват цялата къща с икони. Глей — и той показа десетината иконостаса и запалени кандила, закачени по стените, — религия, братче! Свинщина! Ама, честна дума, ако беше здрава, и стогодишна да беше, щом й намигна, щеше да плюе на всички икони и да тръгне след мен. Знам ги аз, мой човек.

Вратата се отвори и влезе синът на болната — дебел и разплут. Като видя баничаря, той се стъписа, сетне го прекръсти и каза:

— Махни се, сатана!

— Сега пък ме изкара сатана! — ядоса се баничарят.

— Сатана си! — настоя дебелакът.

— А ти си гайда!

— Мекичар!

— Обижда — обърна се към мен баничарят, — знае, че съм баничар, а ми вика мекичар, за да ме обиди. Ами, а няма го майстора.

— Мекичар, да, да, мекичар! — чукаше юмруци дебелакът. — Мекичар с мекичар!

— А ако ти обърша един!

Дебелакът се сви до стената и започна бързо да се кръсти.

— Така е по-добре — отпи глътка баничарят, — сега ми харесваш. Няма ли да си намажеш ухото с мазило?

Дебелакът се стресна, извади една кутийка и бърже започна да маже ухото си с някакво синьо мазило.

— Говедо — посочи го баничарят, — мисли, че по този начин ще се спаси от болести. И пълни джобовете на лекарите. Хей, слушай, няма да ми харчиш парите, чуваш ли? Главичката ще ти прекълцам!

— Те са си мои — каза дебелакът.

— На майка ти са, не са твои. А сега са мои и на мен е предоставено от съдбата да ги изпукам до лев.

— Аз пък няма да ти дам!

Вратата се тресна и влезе жената на дебелака.

— Дай пари! — каза тя.

— Няма да ви дам! — стисна джобовете си дебелакът.

Огромната брадавица върху носа на жената блесна застрашително. Дебелакът бръкна в джоба си и извади пари.

— Това са проклети пари! Аз ги проклинам!

— Не му вярвай — каза ми баничарят, — много са си хубави. Чудесни пари са. Приемат ги навсякъде. И никой не подозира, че са проклети, можеш ли да си представиш?

— Не, проклети са, проклети са — тупаше юмрук в юмрук дебелакът, — проклети са!

Жената ги дръпна от ръцете му и се обърна към баничаря:

— Хайде!

— Бъдете проклети! — изписка дебелакът.

— Мерси — каза баничарят.

Той хвана подръка жената, но в този миг влезе синът на дебелака — шестнадесетгодишен хлапак — с флоберова пушка в ръка. Без да каже нищо, той вдигна пушката и — бам — нашари задника на баничаря със сачми.

Баничарят изрева и хукна с разперени ръце след хлапака. Жената изпищя и хукна след тях. Дървените стълби се напълниха с трясъци и викове.

Дебелакът се хилеше и подскачаше от радост.

В това време пристигна леля Кръстница. Като ме видя, тя плесна с ръце и бързо ме изведе.

— Какво ли ще стане с това момче? — каза тя за сина на дебелака. — Какво ли ще стане?

Сега вече много добре знам какво стана с него: след Девети, когато взеха всичките земи на баща му, той отишъл при един от бившите им ратаи. Ратаят го държал толкова гладен, че момчето започнало да яде трева като добитъка. А един ден взел една брадва и нацепил главата на ратая, след което бе отведен в лудницата.

Но тогава хич и не мислех за тези работи, защото леля Кръстница ми натъпка джобовете с бонбони и едри, мазни кокали с много месо по тях, които беше увила в пергаментова хартия.

Аз веднага отидох при чичо Кръстник и докато ближехме кокалите, той ме поучаваше:

— Важното е да се гледа напред, моето момче! Ние рано или късно с теб ще станем — знаеш какви, нали?

Мисля, че и той не знаеше какви точно ще станем, но аз кимах с глава и се съгласявах.

Край