Васил Цонев
Предисловие

То беше отдавна, много отдавна, когато въздухът трептеше от хиляди разноцветни пеперуди и ушите ми звънтяха от жужукането на майските бръмбари. Аз бях толкова малък, че можех да се люлея на вратата на кухненския бюфет, а стенният часовник беше мерило за недостигаемост.

Може би нещата съвсем не са били такива, каквито си ги спомням, и всичко това е най-чисто детско въображение.

Та къде има сега пеперуди, кой е чул от години да жужукне поне един майски бръмбар и как може да се люлееш на вратата на кухненския бюфет, който сега само с една ръка мога да съборя? Ами часовникът — не трака ли на равнището на носа ми?

Не, явно е, че всичко, което ще прочетете по-надолу, съвсем не е било такова и един истински разумен човек би го предал по съвсем друг начин, но какво да правя, когато, щом затворя очи, около мен затрептяват крилата на хиляди разноцветни пеперуди и майски бръмбари, окъпани от светлината на залеза?