Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (2)

Глава 2

Херман Радниц седеше под сенника на терасата на мезонетния си апартамент в хотел „Белведере“ и разучаваше един правен документ.

Скритите от клепачите очи, гърбавият нос, устата — почти без устни, кожата на петна и късото, дебело тяло, му придаваха вид на отвратителна жаба. Външния му вид никога не бе го безпокоил. Имаше пари и власт и му беше забавно като гледаше как и мъже, и жени раболепничеха и го ласкаеха, особено жените.

Тази сутрин, той скалъпваше една сделка, с която щеше да пипне много пари. Имаше няколко проблема от правен характер, които трябваше да се изгладят, но Радниц беше майстор на изглаждането на правни проблеми.

Той вдигна очи и през спуснатите си клепачи прозря раздразнение когато Густав Холц, секретарят му, тихо премина през терасата.

Густав Холц, някъде около петдесетте, беше висок, слаб и с оредяваща коса, с дълбоко поставени очи и жестока уста. Беше математически гений, човек без скрупули, свободно владееше осем езика, притежаваше политическа проницателност и вещина. Беше дясната ръка на Радниц.

— Какво има? — грубо попита Радниц. — Зает съм!

— Клод Кендрик е тук, сър. Желаете ли да го видите? Има уговорен час за тази сутрин.

Радниц остави документа.

— Ще го приема — той посочи договора. — Погледни това, Холц. Десетата клауза. Нещо не ми харесва. Трябва да се представим по-добре.

Холц взе документа и влезе вътре. След минута през терасата премина Кендрик, безупречно облечен в небесносин ленен костюм, с грижливо сресана перука, поставена добре този път и с куфарче в ръка.

Радниц го огледа неприязнено.

— Какво искаш? Зает съм.

Кендрик се страхуваше от Радниц, но знаеше, че той е човекът, който имаше нужните му пари. Пълното му лице се изкриви в мазна усмивка.

— Зает ли? Кога ли не сте — измърка той, като приближи към масата. — Простете ми, че ви безпокоя, г-н Радниц, но имам нещо, към което мо-о-оже би, може би ще проявите интерес.

Радниц повдигна рамене, после махна с ръка към един стол.

— Какво е то? Седни.

Кендрик отпусна огромната си маса на стола.

— Много сте любезен, г-н Радниц. Голяма привилегия е…

— За какво става дума? — излая Радниц.

Кендрик трепна. Този ужасен човек, предупреждаваше той себе си, беше в лошо настроение. Кендрик си даде сметка, че обичайният му мек, ласкателен подход само би раздразнил Радниц. Той веднага премина към същността на предложението си.

— Изложбата на Ермитажа във Вашингтон — каза той.

В прихлупените очи на Радниц се появи интерес.

— Е, и какво за тази изложба?

— Може да не сте видял каталога. Прекрасни произведения на изкуството… великолепни…

— Виждал съм го. Е, и какво?

Кендрик извади от дипломатическото куфарче илюстрирания каталог на изложбата. Отвори го на страница петдесет и четвърта, после почтително постави отворения каталог на масата.

Побутна го към Радниц.

— Това великолепно нещо.

Радниц взе каталога и започна да изучава иконата. Прочете подробното описание, като лицето му остана безизразно, а после погледна Кендрик.

— Е, и какво?

— Забележително, уникално съкровище — Кендрик извика усмивката на делфин на лицето си. — Вероятно първата икона, която…

— Мога да чета — грубо го спря Радниц. — Какво общо има това с мене?

— Разбирам, сър, че на свободния пазар тази икона би струвала поне двадесет милиона долара.

Радниц постави на масата каталога, а погледът му беше замъглен.

— Възможно е, но не е за продан. Тя е притежание на Съветския съюз.

— Разбира се, г-н Радниц, но какво ли не се случва. Да предположим, че тази икона се появи на пазара. Бихте ли проявили интерес да я купите, за да кажем, осем милиона долара?

Радниц дълго стоя втренчен в Кендрик, който му се усмихваше с надежда.

— Ти сериозно ли говориш? — попита Радниц с раздразнение.

— Да, сър… съвсем сериозно — отговори Кендрик, но усмивката му малко увехна.

Радниц се изправи и отиде до редиците цветя, ограждащи терасата. Стоеше с гръб към Кендрик и се взираше надолу към плажа и морето, а умът му работеше усилено.

Като го наблюдаваше, Кендрик почувства как сърцето му запърха.

„Рибата кълве“, помисли си той.

Радниц остана неподвижен за около пет минути. Дългото чакане караше Кендрик да бърше потта от лицето си, но успя да си възвърне усмивката когато Радниц дойде на масата и седна.

— Иконата няма да се появи на свободния пазар — каза той.

— Не, но за частен колекционер, който е заинтересован да придобие това великолепно произведение на изкуството може да се уреди нещо.

— Какво да се уреди?

— Увериха ме, че ако мога да намеря купувач, иконата ще ми бъде доставена. Не бих бил тук, сър, ако не бях убеден, че това може да се уреди.

— Кога?

Кендрик пое дълбоко дъх. Рибата беше захапала!

— По някое време другата седмица, в случай, че се депозират осем милиона долара в една швейцарска банкова сметка.

Радниц си взе пура от кутията на масата и изпълни целия ритуал по запалването й.

— Заради тебе самия се надявам, Кендрик — каза той, като го погледна злобно, — че това, което казваш е истина.

— Можете да разчитате на мен, сър — Кендрик започна пак да се поти.

— Не съм забравил руските пощенски марки, които ми беше обещал и виж какво стана.

Кендрик въздъхна.

— Това беше лош късмет. Не мога аз да бъда обвинен за това, което се случи.

— Добре де, така да е — каза неохотно Радниц. — О’кей, ще купя иконата от тебе за шест милиона долара и нито цент повече. Решавай, приемаш или не.

Това надхвърляше очакванията на Кендрик. То значеше, че той ще получи печалба от три милиона долара.

— Сър, трябва да ви напомня, че операция като тази се нуждае от финансиране — мазната му усмивка се открояваше на лицето му. — Предлагам шест милиона плюс разходите.

— Не се опитвай да се пазариш с мен! — изръмжа Радниц. — Ето моята оферта. Иконата трябва да ми се предаде в моята вила в Цюрих. При доставката, ще уредя изплащане на шест милиона долара, с които ще се кредитира банката, която ти ми назовеш. Това е окончателната ми оферта.

Кендрик трепна като че ли бе докоснат от нажежено до червено желязо.

— Цюрих? — Гласът му се извиси. — Това е невъзможно, сър. Как мога да изнеса такава ценна вещ от Америка в Цюрих? Сигурно си давате сметка, че след като се установи липсата на иконата…

Радниц го прекъсна като махна ръка.

— Не ме интересуват проблемите. Това, което ме интересува е да получа иконата в Цюрих. Ако не можеш да я пренесеш до Цюрих, просто кажи. Зает съм.

Кендрик изгуби кураж. Това беше нещо, което трябваше да обсъди с Хадън.

— Ще бъде много трудно — промърмори той.

— Никога не е лесно да спечелиш шест милиона долара — троснато отговори Радниц, изтръсквайки пепелта от пурата. — Отивай си и обмисли предложението ми. Ако секретарят ми до три дни не чуе от тебе, че можеш да уредиш това, то никога в бъдеще не ме безпокой с други предложения. — Наведе се напред, а очите му святкаха. — Разбираш ли ме?

Сега вече пот течеше по лицето на Кендрик. Той се изправи неуверено.

— Да, г-н Радниц. Ще направя всичко възможно да стане.

Радниц го освободи с помахване на ръка.

Кендрик се качи на колата си и веднага отиде в хотел „Спаниш бей“, където намери Ед Хадън да завършва късната си закуска. Като видя Кендрик да приближава с тежка походка, Хадън направи знак на келнера да донесе още кафе.

Кендрик тежко седна на масата. Малките му очички лакомо огледаха остатъка от приятно запържения бекон.

— Кафе? — запита Хадън.

— Да, с удоволствие.

Двамата се погледнаха и Кендрик леко кимна утвърдително. Замълчаха и чакаха докато келнерът не сервира кафето и си тръгне и тогава Хадън се обади. — Тръгна ли работата?

— Нека кажем, че съм намерил купувач. Сега вече от тебе зависи.

— Колко?

— Ще ти изплатят три милиона.

Хадън се усмихна.

— Три милиона плюс разходите, разбира се.

— Три милиона, скъпи Ед. Никакви разходи — твърдо каза Кендрик.

— Обезпечаването на операцията ще струва четиридесет хиляди долара само за подкупи, Клод. Аз няма да платя това. То е към твоята част от сделката.

— Не, към твоята част от сделката е, Ед.

— Добре, ще говоря с Ейб. Може да отнеме време, но той ще ми осигури купувач.

Лицето на Кендрик се опъна в усмивката му на акула.

— Готов съм да делим разходите на половина. Повече нищо.

— Можеш ли да разчиташ на купувача си?

— Разбира се.

Хадън сви рамене.

— Двадесет в брой?

— Щом настояваш.

— Дадено, разбрахме се. Операцията вече се подготвя, но има едно нещо, което ще искам от тебе: Ще ми трябва копие на иконата — не нещо специално, а само да излъже окото за час-два.

— Възнамеряваш да я замениш с копие?

— Абе, няма значение. Вече всичко е подработено. Можеш ли да ми осигуриш копие до три дни?

Кендрик кимна.

— Луис може да го уреди — Загледа се замислено в Хадън. — Изглеждаш много уверен. Само се надявам да сполучиш. Ще бъда въвлечен в сериозни неприятности, ако не успееш. Клиентът ми е опасен човек, ужасен човек! Обещах му иконата за някой ден от другата седмица.

— Ще я получиш във вторник вечерта — тихо каза Хадън.

— Вярваш в това, въпреки трудностите?

— Ще я получиш във вторник вечерта — повтори Хадън.

Кендрик въздъхна, като си мислеше, че това е само началото. Напълно разбираше каква експлозия ще причини открадването на иконата. Всички изходни пунктове от Щатите ще бъдат затворени. На крак ще бъдат вдигнати и хората от ФБР и от ЦРУ, и от полицията, и от митницата. Да можеше само да стане така, че да занесе иконата на Радниц в хотела и да се отърве от нея! Но Цюрих!

Тежко се изправи на крака и в този момент предпочиташе да не бе се свързвал с Радниц.

— Ще се погрижа Луис да ти донесе копието и двадесет хиляди в брой. — Спря, гледайки Хадън отгоре. — Ед, доверявам ти се. Щом открият, че липсва, ще има страхотна шетня. Не виждам всъщност как евентуално можеш да я вземеш, но щом казваш, трябва да храня надежда, че можеш.

Хадън се усмихна.

— Много пълнееш, Клод.

— Знам. Луис непрекъснато ме тормози за килограмите ми. — Кендрик свали перуката си, загледа се втренчено в нея, после пак я плесна накриво на главата си.

Три милиона долара!

Като се стегна, той махна с ръка и с тежка стъпка се затътри към мястото, където беше паркирал.

Луис дьо Марни точно завършваше една изгодна продажба на чифт свещници, стил Джордж IV, когато Кендрик влезе в галерията. Само един поглед към криво сложената перука на Кендрик му подсказа, че нещо не е наред. Кендрик дори не спря да обсипе с ласкателства възрастния клиент, който в момента пишеше чек. Отиде направо в кабинета си, затвори вратата, после се приближи до малкия хладилник, хитро прикрит като старинен шкаф. Когато беше под напрежение, Кендрик имаше нужда от храна. Той си избра крилце от пиле, обви го в свежо листо от маруля, след което седна зад бюрото си.

Точно привършваше малката си закуска, когато Луис се втурна в стаята.

— Какво има — попита той, приближавайки до бюрото. — Пак ядеш!

— Не ми се карай, шери — помоли Кендрик. — Имам работа за теб.

Луис го наблюдаваше с подозрение докато взимаше каталога на Ермитажа от куфарчето си и отвори на петдесет и четвърта страница.

— Нужно ми е копие на това, момчето ми. Не нещо особено. Сигурен съм, че с таланта си ще докараш нещо подобно.

Луис зяпна в иконата, после отстъпи бързо назад.

— Не ми казвай, че този ужасен Хадън планира да открадне това? — с писклив глас извика той.

— Имам купувач за нея — меко каза Кендрик. — Хайде сега, недей да се тревожиш, шери. Просто направи копие.

— Да не си изкукал? — пискливо продължи Луис. — Не си ли даваш сметка, че всички тези неща изцяло са собственост на Съветския съюз? Хадън трябва да се е побъркал! Не, не искам да имам нищо общо с това! Миличък, помисли! Животът ни може да се провали!

Кендрик въздъхна.

— Може би поизбързах малко, но Ед е абсолютно сигурен, че може да я вземе. А Ед никога не ни е подвеждал, нали?

— Не ме интересува! Това е нещо, до което не бива да се докосваме — Луис хвърли ядовит поглед на Кендрик. — Аз ще стоя настрана! Я си представи, че този ужасен Хадън наистина вземе иконата? Какво ще правиш с нея? Сигурно ти е ясно, че е абсолютно невъзможно тя да се появи на пазара. Всички гадни ченгета на този свят ще я търсят. На правителството направо ще им хвръкнат шапките! Руснаците ще се ожесточат безкрайно.

— Радниц я иска — каза Кендрик.

Луис отстъпи назад.

— Тази отвратителна твар! Да не си откачил до там, че да говориш с него?

— Вече поех ангажимента, шери.

— Тогава ти се оправяй сам! Повтарям — аз няма да имам нищо общо с това!

Кендрик с усилие извика на лицето си мазната усмивка.

— Твоят дял от печалбата, шери, ще е четиристотин и петдесет хиляди долара.

— Няма да имам нищо общо… — Луис спря и в малките му очички се появи пресметливост. — Колко каза?

— Да, момчето ми. Това е много голяма сделка. Твоя дял ще бъде четиристотин и петдесет хиляди долара.

— И всичко, което трябва да направя е това копие?

— Не, момчето ми, малко повече от това. Това са много пари. Трябва да очакваш, че ще има и нещо друго освен копието.

— И какво друго?

— Има един проблем за решаване. Ед ще ми достави иконата във вторник. Радниц настоява тя да му бъде предадена в Цюрих.

Луис подскочи като ужилен от оса.

— Къде? — изкрещя той.

— Цюрих, Швейцария, и за Бога, шери, не вдигай такъв шум.

— Швейцария? — повтори Луис и мечтата да притежава почти половин милион долара изведнъж избледня. — Ти не си с всичкия си! Всеки изходен пункт ще бъде наблюдаван! Интерпол ще бъдат алармирани! Ще стане толкова напечено, че ще е непоносимо! Ще извадят душата на всеки заподозрян търговец на произведения на изкуството! Цюрих? Невъзможно! Клод, ти си постъпил напълно безотговорно като си отишъл да се пазариш с тази ужасна твар!

— Няма невъзможни неща — тихо каза Кендрик. — Имаме време до вторник. А дотогава трябва да мислим.

Луис го погледна с подозрение.

— Ти не очакваш аз да прехвърля това нещо нелегално, нали?

Кендрик беше обмислял това като възможност, но беше решил, че Луис няма достатъчно смелост.

— Не, шери, но трябва да има някакъв безопасен начин — той бутна каталога към Луис. — Да вървим напред. Прави копието и мисли.

Луис се поколеба, но после си спомни за парите, които му бяха обещани.

— Нека и двамата да помислим. Възможно е Ед да не успее, но ние трябва да сме готови. Учудващо е до какви резултати могат да доведат находчивостта и съобразителността.

— Разправяй ги на старата ми шапка — каза Луис, грабна каталога и изхвърча възбудено от стаята.

Чувствайки нужда от още една закуска, Кендрик се затътри към хладилника и заразглежда различните яденета, приготвени и подредени, и след като си избра опашка от омар се върна на бюрото си и седна да мисли.

 

 

По обичайния си ефектен маниер, Лепски пристигна вкъщи, мина шумно по пътеката, отвори със замах входната врата и връхлетя във всекидневната.

Беше прекарал прекрасен ден, разказвайки на Биглър и Макс Джейкъби как Карол е наследила пари и как той е настоял да ги похарчат за едно пътуване из Европа. Той им прогърмя ушите, но това беше неговият голям миг и нито единият, нито другият успя да го спре. Най-накрая, Биглър му предложи да си ходи и да ги остави да се справят с престъпленията, които бяха станали, и ако се случеше нещо важно — щяха да го повикат.

— Здравей, миличка — изрева той. — Върнах се. Какво има за вечеря?

Карол лежеше на дивана със събути обувки и затворени очи.

— Трябва ли да крещиш? — оплака се тя. — Изтощена съм.

Лепски я погледна с учудване.

— Да не си била на джогинг или какво?

По това време на деня, Карол обикновено се въртеше в кухнята, приготвяйки вечерята. За Лепски беше шокиращо да я види лежаща неподвижно на дивана.

— Случва се от време на време, Лепски, да си мисля, че си глупак — каза Карол кисело. — Уреждах ваканцията ни и трябва да ти кажа, че ми отне целия ден.

— Да-а, трудна работа. Какво има за вечеря?

Карол го изгледа свирепо.

— Не можеш ли да мислиш за нещо друго освен за ядене?

Лепски й се ухили.

— Ами, има и едно друго нещо, писанче, но ще се придържам към установената практика — не сега, после. Какво има за вечеря?

— Не знам. Цял ден съм била в „Американ експрес“ и съм уморена.

Лепски погледна жена си и като разпозна симптомите, реши, че към ситуацията трябва да се подходи с такт и внимание.

— О, миличката ми. Цял ден, а? Как върви? Какво уреди?

— Миранда вижда нещата по един начин, а аз по друг — възкликна Карол. — Не можах да пъхна в глупавата й глава, че искаме да пътуваме в първа класа. Непрекъснато ми повтаряше и повтаряше за разни чартърни полети.

— Какво им е лошото на чартърните полети, за Бога?

— Лепски! Това е ваканция над ваканциите! Ще пътуваме първа класа!

— Добре де… добре де. Да, права си, миличка — Лепски премести тежестта си от единия на другия крак. — Какво има за вечеря?

Карол се изправи и седна, а очите и предвещаваха буря.

— Не зная! Не ме е грижа! Ако го повториш още веднъж — ще се разведа с тебе!

— Не знаеш ли? О’кей, нека пием по чашка — Лепски отиде до шкафчето с алкохолните напитки. Отвори вратичките и се отдръпна стреснато. — Къде е моето уиски „Къти сарк“?

— Не би ли, моля ти се, седнал да чуеш какво съм уредила? — каза Карол, като в гласа й изведнъж се прокрадна извинителна нотка.

— Къде ми е „Къти сарк“? — изрева Лепски.

— Не можеш ли да мислиш за друго освен за ядене и пиене. За Бога, седни и ме изслушай какво съм уредила.

Лепски я изгледа обвинително.

— Ходила си при тая стара пияница Мехитабел Бесинджър и си дала на старата лъжкиня моята бутилка „Къти сарк“!

За негова изненада, Карол имаше уплашен вид.

— Гледай сега, Том. Съжалявам за шотландското ти уиски. Не трябваше да я посещавам. Стигнах до заключението, че си прав. Тя наистина пие прекалено много.

Лепски просто я зяпна.

От години вече, Карол се доверяваше на тази стара ясновидка — една едра, черна жена, която предсказваше бъдещето. На два пъти беше предсказала на Лепски, чрез Карол, къде да търси убийците, но той беше пренебрегнал приказките й, за да открие по-късно, че е била права. Досега Карол се беше клела в нея. Тази внезапна промяна го стресна.

— Какво казваш? — попита той и седна.

— Ами, Том, мислех си, че може да е добре да се консултирам с нея за нашето пътуване — каза Карол, като гледаше навсякъде другаде, но не и в него.

Лепски издаде звук като че ли някой изсипваше чакъл.

— И, за да й смажеш машинката, взе моята бутилка с уиски?

— Да, Том, и съжалявам. Ще ти купя друга бутилка. Обещавам.

Това беше така неочаквано, че Лепски измъкна със сила вратовръзката си и освободи копчето на яката си.

— О’кей. И какво стана?

— Тя извади своята кристална сфера и като че ли изпадна в транс — Карол сложи ръце върху очите си и въздъхна дълго и уморено. Лепски не беше единственият, който можеше да прави спектакъл. — Мисля си наистина, че милата, стара жена беше малко омаяна.

— Чакай, чакай. Тя преди или след като пипна моето „Къти сарк“ извади кристалната сфера?

— Е, тя наистина има нужда от нещо малко стимулиращо преди да може да види бъдещето.

— И гаврътна половин бутилка, така ли?

— Малко повече от половината. Както и да е, наговори куп глупости. Каза, че за нищо на света не трябва да правим пътуване. Каза, че трябва да анулирам всичките заявки и да си остана вкъщи. Каза, че ще срещнем опасни хора и, че има някаква жена на име Катерина, която ще ни причини много неприятности. Не беше много сигурна за името. Каза, че не вижда много ясно. Кристалното кълбо беше замъглено.

Лепски изсумтя така, че би уплашил и бизон.

— Че разбира се, че ще е замъглено. И аз щях да съм в мъгла, ако бях гаврътнал повече от половин бутилка уиски.

— Малко се безпокоя, Том. Мехитабел винаги е познавала по-рано. Мислиш ли, че е редно да тръгнем? Да отменим ли пътуването?

Лепски си спомни как се хвалеше и проглуши ушите на Биглър и Джейкъби. Щяха да си умрат от смях ако той се откажеше от луксозното пътуване из Европа. Как би могъл да обясни?

Той стана, отиде до Карол и я потупа лекичко.

— Я не обръщай внимание, пиленце. Старата пияница е била пълна до козирката. Опитвала се е да те задържи тук. Кой друг ще й носи бутилка уиски?

— Но това наистина ме безпокои, Том. Какво иска да каже за тази жена на име Катерина? И че ще срещнем опасни хора? Питах я и я питах, но тя само седеше втрещено, като виеше и клатеше глава.

Лепски пак я потупа.

— Забрави това! Ще имаме най-хубавата ваканция в живота! Хайде, хайде, миличка, забрави я! Ще се забавляваме чудесно! — като видя, че Карол се отпуска, той се усмихна обнадеждаващо и попита. — Какво има за вечеря?

 

 

Ед Хадън плати на таксито пред един скромен мотел на магистралата, водеща към централната част на Вашингтон. Беше облечен строго в тъмен костюм на бизнесмен и носеше дипломатическо куфарче. Той спря да погледне към балкона, водещ към входа на мотела, но понеже не видя човека, когото трябваше да срещне, продължи по пътеката, насочвайки се към приемната на мотела.

— Ед!

Един мек глас го накара да спре и остро да погледне към възрастен свещеник, който седеше на балкона и му се усмихваше. Изглеждаше някъде над шестдесет и пет, с кръгло бяло-розово лице, с изтъняваща бяла коса и блага усмивка, която сигурно привличаше децата и възрастните дами. Беше добре сложен — средна на височина фигура на човек, който обичаше да си похапва. Носеше очила със стъкла във формата на полумесец. Благост и набожност струяха от него и една мекота, като на светец.

Хадън се взря подозрително и запита с твърд, студен глас.

— На мене ли казахте нещо?

Свещеникът се засмя — един приятен, мек звук, който би вдъхнал кураж на правоверните.

— Толкова ли е сполучливо, Ед? — попита той.

— Исусе Христе! — Хадън мина напред и се вгледа. — Това ти ли си, Лу?

— Че кой друг? Не е зле, нали?

Хадън отново се взря, после се приближи към балкона.

— Наистина ли си ти?

Свещеникът кимна и потупа един стол до него.

— Боже милостиви! Прекрасно е! Какъв артист!

— Ами, да, може и така да се каже. Най-доброто ми представяне до сега. Получих съобщението ти. Значи сделката е тръгнала?

Хадън седна, като все още гледаше с широко отворени очи към свещеника. Беше работил с Лу Брейди през последните десет печеливши години. Брейди беше най-добрият крадец на произведения на изкуството в този бизнес и — това, което беше по-важно — никога не бяха го хващали и нямаше досие в полицията. Освен че беше експерт по отварянето на коя и да е ключалка, той беше и майстор по дегизирането. Като го гледаше човек сега — пълен, благ, в напреднала възраст — никой не би си представил, че е само на тридесет и пет и слаб като клечка. Кожата на лицето му беше като гумена: няколко тампона в устата — и слабото му лице се превръщаше в пълно. Като носеше плътно ватирана жилетка, той изглеждаше едър. Собственоръчно направената перука го правеше да изглежда оплешивяващ, с изтъняваща бяла коса. Хадън го беше виждал най-различно дегизиран, но никога не е било толкова сполучливо — един застаряващ, пълничък, мил църковен човек.

— Лу, ти си едно чудо — каза Хадън. — Ама наистина!

— Така е, така е. Знам, че съм. Е, почваме ли?

— Да. Кендрик е намерил купувач.

Брейди направи гримаса.

— Тоя дебелак? Защо не Ейб? Обичам да работя с Ейб.

— Ейб е свършил парите. Има и един проблем при Кендрик, но ще дойдем и до това.

— И аз имам проблеми — каза Брейди. — Цялата сутрин вчера прекарах в музея. Охраната там е толкова плътна — по-лесно ще е да минеш през миши задник.

Хадън го гледаше под око.

— Това притеснява ли те?

— Гледай сега, Ед. Това със сигурност е най-трудната операция, с която сме се захващали. Разчитам на теб. Музеят гъмжи от ченгета, пазачи и — което е по-лошо — пет копелета от КГБ. Отидох там преоблечен по друг начин. Трябваше да мина през сканиращо устройство и радарът улови ключовете ми — толкова е чувствителен. Имаше страхотна опашка от хора, които трябваше да оставят всичко, което носеха в предверието — чанти, чадъри, бастуни, куфарчета и т.н. Много бавно ставаше. Но цялата тази усилена охрана не ги спира и те ходят — като че ли става по-вълнуващо с тази охрана. Сега тази икона, дето искаш… Намира се в остъклена витрина, която е обезопасена. А си докоснал проклетата витрина и алармата надава вой. Около нея има дебел шнур, който държи зяпачите на половин метър разстояние. Докоснеш ли шнура, веднага пристига някой от пазачите. Престорих се, че искам да погледна по-отблизо и двама юначаги веднага изръмжаха срещу мене. Повярвай ми, тази работа ще е много трудна.

— Ако предположим, че няма алармена система и няма пазачи, Лу, би ли могъл да отвориш стъклената витрина?

Лу се засмя.

— Ключалката е фасулска работа. Разбира се, че мога.

— Значи ще обезвредим алармата. Това съм го уредил. Работата ще свършим във вторник. Петнадесет минути преди твоето пристигане, двама електротехници от градската служба ще се заемат с това. Вече съм ги строил. Проводниците на електрозахранването са в двора към сградата на музея. Всичко, което тези двамата имат да свършат е да отворят един капак и да прережат кабела. При тази тълпа, която влиза в музея, кой ще ти се притеснява за двама електротехници в униформа? Е, добре! Да предположим, че някой от пазачите започне да си пъха носа. Двамата могат да се справят с него. Те вършат работата си изрядно, пък и ще имат фалшив пропуск. И така, алармената инсталация ще е обезвредена. Дотук добре ли е?

— Щом казваш, че е така, Ед, значи е така.

— Така! Тези виетнамците — строил ли си ги вече?

— Да. Тридесет и пет бежанци пристигат с автобус да видят чудесата на Ермитажа — каза Брейди с хитра усмивка. — А аз, като Преподобния Самюел Хардкасл, купих билетите, предупредих тия скапаняци от музея и наех автобус… въобще, там няма проблеми.

Хадън извади от куфарчето си един плосък предмет.

— Дадох доста пари да поръчам и ми направят това, Лу. Димна бомба е, пластична. Ще мине през радарното устройство без всякакви проблеми. Има превключвател. Трябва само да го натиснеш и ще имаш адски много дим — толкова, че да замъгли целия първи етаж на галерията. А сега си представи следното: Галерията се изпълва с дим. Ще настъпи паника. Гардовете се щурат насам-натам, хората крещят и се втурват към изходите. Докато става всичко това, ти отваряш стъклената витрина и вземаш иконата. Ще ти дам копие. Заместваш иконата е копието, заключваш отново витрината и си отиваш.

Брейди се облегна назад на стола и се размисли. Накрая каза:

— Не, съжалявам, Ед, но това не става. Първо, тази бомба. Тия скапаняци от охраната са схватливи. Бомбата е обемиста — не мога да си я сложа в джоба. Веднага ще я забележат. А после — копието. Веднага ще бъде забелязан този, който го носи. А и този, който изнася оригинала също ще бъде забелязан, дори и да има паника. Не, не, не ми харесва.

Хадън се усмихна.

— Разбира се, но ти не си помислил за нещо, за което аз съм се сетил. Колкото и да си хитър, аз съм по-хитър. Я ми кажи, кое е най-свещеното нещо, което мъжете — даже и пазачите от охраната — уважават?

Брейди повдигна рамене.

— Бих казал… бутилка шотландско уиски.

— Грешиш. Отговорът е — бременната жена. Една хубава жена, която всеки момент ще роди едно хубаво, здраво бебе.

Брейди трепна.

— Да не си си загубил ума, Ед?

— Помниш ли Джоуи Късмета?

— Да, разбира се. Най-добрият беше в бизнеса. Чух, че вече се е оттеглил.

— Точно така. Ще взема назаем един от неговите трикове. Дъщеря му си препасваше яйцевиден плетен кош на корема и си надяваше рокля за бъдеща майка. После тя и Джоу отиваха до някой магазин на самообслужване и започваха да задигат — напълваха коша с храни. Беше такава красива идея — и винаги успяваше. Така че, в групата ти ще трябват две хубави момичета, които ще изглеждат бременни. Едната ще носи димната бомба, другата — копието, в кошове, закрепени за коремите им. Оригиналната икона ще бъде отнесена по същия начин… какво ще кажеш?

Брейди затвори очи и се размисли. Хадън го наблюдаваше и се усмихваше. Брейди отвори очи и се ухили.

— Ед! — каза той, като се въздържаше да говори високо. — По дяволите! Ти си гений! Страшно ми харесва!

— О’кей. Ами за момичетата? На тях ще трябва да им се каже. Имаш ли някаква идея?

— Няма проблеми. В групата има две виетнамки — проститутки, които биха заколили и майките си ако парите са достатъчно големи. — Брейди погледна към Хадън. — Но това ще иска пари, Ед. Ще трябва да ги подкупя с по пет хилядарки за всяка от тях.

— И така да е, нищо. Не се заяждам на дребно за разходите. Това е голяма сделка. Нека сега да погледнем и проблема на Кендрик. Трябва да достави иконата в Цюрих, Швейцария.

Брейди трепна.

— Това ли е неговият проблем… и то какъв проблем! Щом като се открие, че иконата липсва…

— Знам всичко това, а и той го знае. Да се занесе иконата до Швейцария е голям, голям проблем. Ако не стигне иконата в Цюрих, няма пари за него, нито пък за тебе, нито за мене. Това е, Лу, така че ще се наложи да му помогнем. Той е изобретателен и работи по въпроса. Ако не измисли нещо добро — отлагаме операцията.

Брейди поклати глава.

— Не може да го направи, Ед. Спокойно можем отсега да я отложим. Виж, ако можем да скрием иконата за шест месеца докато премине напеченото положение…

— Трябва да се предаде десет дни след кражбата.

Брейди повдигна рамене.

— Това е невъзможно. Охраната…

— Знам, но Кендрик може да измъдри нещо. Той добре ги забърква. Да допуснем, че му дойде някаква идея на ум. Искам ти да си в Цюрих, за да вземеш парите. Два милиона за мене, един за тебе. Става ли?

— Човече божи! Ще му се наложи да измисли нещо много хитро, но ако го направи, сделката е приемлива за мене.

— Така. Добре, да приемем, че той ще осигури пренасянето на иконата до Цюрих, нека разгледаме подробностите — Хадън бръкна в куфарчето си и извади план на първия етаж на Музея за изящни изкуства, където беше разположена изложбата на Ермитажа.

Двамата мъже се приближиха един до друг и започнаха да разучават плана.

 

 

През последните години често се случваше Карол Лепски да спре пред витрината на „Мавърик“, най-добрият и най-модният стилист в града. Тя дълго разглеждаше със завист витрината с елегантни рокли и кожени връхни дрехи, а после — също както Лепски пред витрината с разнообразни порции месо в магазина на Едиз — тя въздъхваше и отминаваше.

Но тази сутрин Карол имаше пари за харчене. Тя влезе в магазина, а сърцето й лудо биеше от вълнение.

Намери се в голямо помещение, обзаведено със старинни мебели и вещи, с тапицирани фотьойли и няколко картини — модерна живопис със значителна стойност — на стената. На голямо старинно бюро седеше жена на средна възраст, толкова елегантно облечена, че Карол внезапно спря.

Жената се изправи на крака. Тъмните й очи преминаха по цялата фигура на Карол, забелязвайки ленената й рокля, позастаряващите й обувки и пластмасовата й чанта.

Магазинът беше собственост на Роджър Мавърик, братовчед на Клод Кендрик. Всъщност, старинните вещи и картините му бяха дадени назаем от Кендрик, който ги сменяше на всеки шест месеца.

Мавърик беше внушил на персонала, работещ при него, следната аксиома: „Никога не оценявай един кренвирш по обвивката му“.

Люсил беше работила години наред при Диор в Париж. Сега, четиридесет и осемгодишна, се беше установила в Парадайз сити и с голямо уважение се отнасяше към гения на Мавърик по отношение на облеклото, а и към огромните възможности на пазара сред богатите жени, които се тълпяха в града през сезона.

Помнейки добре аксиомата на Мавърик, тя очарователно се усмихна на Карол, като се чудеше дали тази хубава, но доста бедно облечена жена е пак една от тези, дето ти губят времето.

— Мадам?

Нищо не можеше да сплаши Карол. Тя предварително бе решила какъв подход ще използва, знаейки, че нейното появяване в този богаташки магазин ще е срещу нея самата. Тя пристъпи право към целта с прямота, която стресна Люсил.

— Аз съм г-жа Том Лепски — съобщи Карол. — Съпругът ми е детектив първи ранг и работи към полицията в града. Наследих пари. Ще пътуваме до Европа. Нужен ми е гардероб. Не възнамерявам да похарча повече от седем хиляди долара. Какво можете да направите за това?

Все още беше мъртвият сезон. Човек не можеше да си позволи да се намръщи на сума от седем хиляди долара, мислеше си Люсил и се усмихна още по-широко.

— Разбира се, г-жо Лепски. Сигурна съм, че можем да намерим нещо подходящо за вашето пътуване. Но моля ви, седнете. Г-н Мавърик ще бъде очарован да обсъди с вас това, от което се нуждаете и ще направи съответните предложения. Извинете.

Карол седна, а Люсил взе облицования с плюш асансьор до първия етаж, където намери Мавърик обгърнал с плат за рокля тялото на едно момиче с отегчен вид.

Роджър Мавърик беше висок, строен и изключително красив. Беше около петдесет и петгодишен, хомосексуалист и не бе само стилист със значителен талант, но също тайно правеше сделки с крадени кожи — много доходно странично занимание.

Люсил му каза, че съпругата на старши детектива Лепски е долу и иска да й бъде подбран гардероб.

Мавърик познаваше детективите към полицията в града и знаеше, че Лепски е най-опасният. Слабото му, красиво лице светна.

— Изглежда, че е наследила пари и иска да похарчи седем хиляди долара — продължи Люсил.

— Прекрасно! Слушай, скъпа, тя трябва да бъде обслужена като много важна персона. Заведи я в салон „Вашингтон“. Настани я удобно. Шампанско… нали знаеш какво трябва? Ще се присъединя към вас след десет минути. Междувременно разбери какви цветове носи и въобще, какви са предпочитанията й.

— Седем хиляди долара — процеди Люсил презрително.

— Да, да. Просто направи каквото ти казвам, скъпа.

Като повдигна леко рамене, Люсил взе асансьора обратно до приземния етаж.

— Г-н Мавърик ще бъде с вас след няколко минути, госпожо Лепски. Моля, елате с мен.

Карол я последва в асансьора, а оттам на първия етаж. Вървеше след нея по дълъг коридор, покрит с червен килим, докато стигнаха до една врата. Като отвори вратата, Люсил се отдръпна и с движение на ръката я покани да влезе.

Салонът беше елегантно обзаведен с още вещи от галерията на Кендрик.

— Моля ви, седнете, госпожо Лепски. Може би чаша шампанско докато разговаряме за това, което ви е необходимо?

Появи се спретнато облечена камериерка със сребърен поднос, на който бяха поставени кофичка с лед, бутилка шампанско и две чаши.

— Нали разбирате, че аз няма да похарча повече от седем хиляди долара — каза твърдо Карол. Това луксозно обслужване я караше да се чувства неловко.

— Разбира се, госпожо Лепски — Люсил наля виното, подаде чаша на Карол и седна. — Сега, моля ви, кажете ми какво имате предвид.

Три часа по-късно Карол излезе от магазина и летеше, а не стъпваше по земята.

Тя си мислеше, че Роджър Мавърик е най-милият, най-разбиращият, най-умният мъж, когото някога е срещала. Сега вече беше доволна, че ще е подходящо облечена за вълнуващото пътуване до Европа. Бързо разбра, че Мавърик знаеше точно какво ще й подхожда и, след малко колебание в началото, тя се отпусна и го остави да избира вместо нея.

След като изборът беше направен, започна да се безпокои. Всичко беше така елегантно, че нямаше идея какво ще струва.

— Не повече от седем хиляди — твърдо каза тя когато Мавърик, с грейнала усмивка, попита дали е доволна.

— Госпожо Лепски, в мъртъв сезон сме. Честно казано, това което избрахте, през сезона би струвало около двадесет хиляди долара. И да бъда докрай честен, тези прекрасни дрехи ги имам от известно време, неотдавна. За съжаление, не винаги имам възможност да обличам дама с вашата фигура. Обикновено клиентките ми са по-скоро пълнички. Това са рокли от манекени. Щастлив съм, че мога да ви ги дам на по-малко от половин цена. Всъщност, ще ви ги предложа за пет хиляди долара, което ще ви позволи да си поръчате подходящи обувки и чанти за тези дрехи.

— О, това е прекрасно! — беше възкликнала Карол.

— Толкова съм щастлив, че вие сте щастлива. Мога ли да ви помоля да дойдете вдругиден, за да може моят специалист да ви направи проба за някои малки поправки? Ще подготвя и богат избор от обувки и чанти, от които да си изберете.

Тъй като Мавърик ставаше късно, той и късно обядваше, но неизменно обядваше в Клуба на хората на изкуството. Там намери Клод Кендрик, който ядеше пилешки гърди в гъст сос от сметана и гъби. Мавърик седна на същата маса и двамата си размениха поздрави с усмивка.

— Как върви бизнесът? — попита Кендрик, набождайки един картоф.

— Слабо, но сезонът още не е започнал. — Мавърик си поръча дванадесет малки стриди. — Много дебелееш, скъпи Клод. Не бива никога да ядеш картофи.

Кендрик въздъхна и набоде още един картоф.

— Луис непрекъснато ми натяква, но аз трябва да поддържам силата си.

— Днес сутринта имах една неочаквана клиентка — каза Мавърик. — Г-жа Том Лепски, съпругата на онова ченге.

Лицето на Кендрик помръкна. Беше имал няколко неприятни разговора с Лепски, когото той считаше за недодялан грубиян.

— Какво пък тя, за Бога, искаше?

— Очевидно е наследила пари и ще пътуват из Европа през ваканцията си. Аз я оборудвах. Има хубава фигура. Отървах се от разни модели от ревюта, дето ми висяха от доста време. Изхарчи сума от около пет хиляди долара.

Кендрик погледна с копнеж към още един картоф, после реши, че не бива да прахосва този прекрасен сос и започна да мачка картофа.

— Много хубаво. Европа ли?

— Обиколката, която обикновено туристите правят: Париж, Монте Карло, Монтрьо.

Вилицата на Кендрик, натрупана с пилешко месо, картофи и сос, замря във въздуха пред отворената му уста. Очичките му се замъглиха. Спусна надолу вилицата.

— Ще ходят и в Швейцария ли?

— Ами тя твърди това. Иска да види планините. Казах й, че трябва да види също и Гщаад.

— И Лепски отива с нея?

— Разбира се — Мавърик погледна дебелия си братовчед. — Какво имаш на ум?

Стридите пристигнаха.

— Още не знам — Кендрик лакомо налапа храната от вилицата си, после бутна стола назад. — Ще те оставя да се насладиш на тези прекрасни стриди. Ще се срещнем в салона за кафето.

— Но ти не си свърши обяда.

— Време е да започна да мисля за килограмите си — и Кендрик с тежка стъпка излезе от ресторанта и отиде в големия, просторен салон.

След половин час Мавърик дойде при него.

— А багажа, Роджър? — попита Кендрик когато Мавърик седна до него. — Г-жа Лепски трябва да има елегантни куфари, които да подхождат на покупките й.

— Тя е малко упорита за парите — каза Мавърик. — И все пак, това е добра идея. Ще видя дали мога да я убедя.

Кендрик сложи дебелата си ръка върху ръката на Мавърик.

— Тя трябва да пътува с багаж — хубав куфар и козметична чантичка-куфарче. Всъщност, Роджър, ти по-добре я снабди с два куфара — един за нея и един за мъжа й, но козметичното куфарче е абсолютно задължително.

Мавърик загледа с любопитство братовчеда си.

— Малко се съмнявам…

— Чакай. Ти ще й предложиш тези неща на такива смешно ниски цени, че тя няма да може да устои. Аз ще ти платя разликата.

— Нещо не си искрен с мен, Клод — каза Мавърик с остър тон в гласа. — Нещо подготвяш.

— Да — въздъхна Кендрик. Познаваше братовчед си. — Да кажем, ще ти платя десет хиляди долара, но няма да задаваш въпроси.

— Съжалявам, Клод. Ще трябва да знам за какво става въпрос. Отказвам да се обвързвам с нещо, което мътиш, докато не науча какво точно е то.

Кендрик отново въздъхна. Знаеше, че братовчед му няма да му сътрудничи докато не разкрие картите си. Внезапното му вдъхновение просто трябваше да бъде разрешението на въпроса за пренасянето на иконата в Швейцария. Иконата, носена от известен полицейски офицер, със сигурност щеше да прекоси границите.

Знаейки, че това ще му коства много паря, той разказа на Мавърик за голямата кражба.