Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (6)

Глава 6

В ръце с леко куфарче с вещи за едно преспиване и с пакет, увит в хартия за опаковане на подарък, Ед Хадън взе такси от летище „Кенеди“ до хотел „Шератон“, където намери Лу Брейди, прихванал чаша с шотландско уиски с лед.

Просто за разнообразие, Брейди беше със собствената си външност, облечен в тъмен следобеден костюм, косата му — с прическа „канадска ливада“, финото му лице беше бледо, а тъмните му очи — будни и живи. Той вдигна ръка и Хадън дойде при него. Брейди даде знак на сервитьора. Хадън си поръча чаша неразредено американско уиски — бърбън.

— Нещо ново? — попита, като запали пура.

— Говорих с Дювин преди… няма и час. Никакви проблеми — каза Брейди. — Той сигурно се справя с работата прекрасно. Казва, че двамата с Лепски сега вече са като стари приятели. Не е имало никакви проблеми с френската митница.

Сервитьорът донесе питието на Хадън. Когато се отдалечи, Хадън отпи, а после рече:

— Това са добри новини. Сега остава швейцарската митница.

— Пиер ще ги закара с колата до Монако, а после до Монтрьо. Ще се насочи към някой от по-малките пропускателни пунктове. Той знае какво прави.

— Видя ли вестниците? — Хадън дръпна от пурата си.

— Да-а. Много шум, много врява.

— Новина от първа страница, дори и във вестниците на континента.

— Е, ние го очаквахме.

— Да — Хадън довърши питието си. — У мене е копието на козметичното куфарче. — Той кимна към пакета, сложен в краката му. — Ти ще го занесеш до Монтрьо… нали така?

— До хотел „Палас“ в Монтрьо, където го предавам на Дювин, а той ще го подмени. Нещо притеснява ли те, Ед?

— Може да създаде проблеми, Лу. Мъж да носи дамско козметично куфарче — може да привлече вниманието на ченгетата.

Брейди се засмя.

— Помислих за това. Приятелката ми идва с мен.

Хадън го изгледа.

— Не знаех, че имаш приятелка.

— О, да, имам. Готино парче е. Извън себе си е от радост, че ще ходи в Швейцария — мъничкият й ум не може да го побере.

— Можеш ли да й се довериш? Знаеш жените как обичат да дрънкат празни приказки. Не могат да си мълчат дори и за интимния живот.

— Не бива да се безпокоиш за Маги. Толкова е тъпа, че мисли Ричард Никсън за естраден певец. Прави точно това, което й кажа да прави.

Хадън вдигна рамене.

— О’кей. Това е добър начин да се пренесе куфарчето в Швейцария. А какво ще кажеш да Дювинови?

Брейди довърши питието си.

— Какво искаш да ти кажа за тях?

— Цялата тази публичност. Всеки един вестник в света публикува снимка на иконата, както и описание, а и колко струва. В самолета започнах да мисля. Би ли казал, че Дювинови са умни и находчиви?

— Не можеш да намериш по-находчиви. Затова ги използвам.

— Мислиш ли, че са толкова хитри, че да се досетят какво има в козметичното куфарче?

Брейди трепна и в погледа му се появи безпокойство.

— При цялата тази гласност — продължи Хадън, — дойде ми на ум, че ако са чак толкова находчиви, те могат и да познаят. Ние им плащаме само двадесет хиляди швейцарски франка плюс разходите, а пък има награда от двеста хиляди долара. Ти ги познаваш. Аз не. Мислиш ли, че можем да им вярваме и няма да ни изиграят някоя двойна игра.

Малки капчици пот избиха по челото на Брейди.

— Не знам. Те винаги имат дългове. Двеста хиляди ще бъде страхотно изкушение. — Помисли малко, после поклати глава. — Не. Ако предявят претенции за наградата, френската полиция ще ги разследва, а това е нещо, което Дювинови не могат да си позволят. Участвали са в какви ли не обири. Не, сигурен съм, че няма да посмеят да поискат наградата.

— Нека отидем една стъпка по-нататък — каза Хадън. — Но първо да си поръчаме по още едно питие.

Брейди направи знак на сервитьора, който им донесе същото, което пиеха преди.

— Давай нататък — каза Брейди притеснено, когато сервитьорът се отдалечи.

— Те ще направят размяната на куфарчетата. Представи си, че като вземат куфарчето от Лепски, те изчезнат. Имат ли някакви големи контакти? Някой, на когото да продадат иконата?

Брейди извади носна кърпа и избърса челото си.

— Съмнявам се. Дювинови се занимават с дребни риби. Няма някой с милиони за харчене.

— Чудил ли си се кой е клиентът на Кендрик? — попита Хадън.

Брейди кимна.

— Би могъл да е само Херман Радниц… нали?

— И моите мисли се движат натам. Отговаря на условията: Кендрик е имал сделки с него. Има вила в Цюрих. Интересува се от руско изкуство и има пари. — Хадън замълча, а после попита. — Знаеш ли дали Дювин някога е имал контакт с него?

Брейди се размисли и изразът на лицето му ставаше все по-нещастен.

— Като се замисля, мисля, че чух, че е продал картина на Радниц преди година.

— Значи може да отиде при Радниц с иконата, да му я предложи на цена, конкурираща нашата и да ни измами?

Брейди от неудобство се размърда на стола си.

— Е, да. Дювин би разровил и гроба на баща си, ако мисли, че има пари в ковчега.

— А Радниц ще направи ли сделка с него?

— Тоя мръсник ще направи сделка с когото и да е само и само да спести милион.

— И аз така мисля — Хадън отпиваше от чашата си. — Като че ли си имаме проблем, Лу.

— Може и да прибързваме със заключенията. Дювин може и да не се сети, че иконата е в куфарчето.

— Мирише ми на двойна игра — тихо каза Хадън. — Ако Дювин е толкова хитър, колкото казваш, ще е познал.

Брейди кръстоса крака, после ги освободи и пак ги кръстоса.

— Имаме време. И Дювинови, и Лепски сега са в Париж. Ще пътуват с кола за Монте Карло на 14-ти. Тръгват за Монтрьо на 20-ти. Ако Дювин възнамерява да ме подведе той ще изчака докато Лепски пренесе иконата през швейцарските митнически служби. Така че имаме девет дни.

Хадън се замисли, като разсеяно гледаше в пространството, докато Брейди седеше неподвижно. Той имаше огромно упование в таланта на Хадън да намира разрешение на проблемите.

Най-накрая, Хадън каза:

— Според плана, Дювин ще размени куфарчетата в хотел „Палас“ в Монтрьо, ще ти го предаде в хотел „Идън“ в Цюрих, а ти ще му изплатиш двадесет хиляди швейцарски франка и разходите. Кендрик вече ще е пристигнал в „Идън“. Ти му даваш куфарчето, а той го занася на клиента си, получава парите и ни изплаща нашия дял. Това е операцията според плановете. Сега, ако Дювин има намерение да ни измами, той ще отиде след колата до Цюрих след като е сменил куфарчето, но няма да отиде в хотел „Идън“. Ще отиде във вилата на Радниц, която — както ми казаха — е малко извън Цюрих, на езерото. Ще се споразумее с Радниц, ще грабне парите, и ще изчезне.

— Всичко това е само предположение — Брейди бършеше челото си с кърпа. — Работя с Дювин от години. Много ми е трудно да повярвам, че ще ни измами.

— Ще приемем, че той сигурно ще ни измами — каза Хадън, с каменно лице. — Когато става въпрос за толкова много пари, на никой, освен на тебе, нямам доверие. Така че ще приемем, че Дювин ще се опита да ни подложи динена кора, и за това ще вземем мерки.

— Какви мерки?

— Ние ще го изиграем преди да е нанесъл удара. Той, с компанията си, ще пристигнат в хотел „Палас“ в Монтрьо на 20-ти. Ти и приятелката ти ще пристигнете на 18-ти. Ще кажеш на рецепцията, че ще си тръгнете на 21-ви, но искаш да запазиш стая за твой приятел, който също е и приятел на семейство Дювин. Ще поискаш стая на същия етаж и то близо до резервираната за тях. Когато Дювин пристигне, ще му дадеш дубликата, и ще му кажеш, че тръгваш за хотел „Идън“, където ще го чакаш да ти донесе куфарчето на Лепски. На 21-ви, ти ще напуснеш хотела, като се постараеш Дювин да види, че си тръгваш. Ще спреш някъде наблизо до Монтрьо, ще изпратиш момичето си да продължи за Цюрих, а ти ще се дегизираш и ще се върнеш пак в хотел „Палас“ в Монтрьо, под името на твоя приятел, за когото си запазил стая. От този момент нататък, няма да изпускаш от очи Дювин докато е в хотела. Когато размени куфарчетата, ти ще го изненадаш, ще вземеш куфарчето, ще му платиш и ще заминеш с колата за хотел „Идън“. По този начин, предотвратяваме двойната му игра. Какво ще кажеш?

Брейди се замисли, а накрая кимна:

— Идеята е смислена, но не трябва да забравяме, че ако Дювин наистина планира такава измама, той вече се вижда притежател на поне пет милиона долара. Може да стане груб, а пък е по-едър от мене. Представи си, че ме тресне и избяга? Ако бях с неговите мускули, това бих направил.

Ледена усмивка се появи на устните на Хадън.

— Когато пристигнеш в Женева, ще си купиш пистолет. Ще ти дам адреса на човек, който ще ти продаде пистолет без да ти задава въпроси.

Очите на Брейди щяха да изскочат.

— Не! Никога не съм докосвал оръжие! Никакво насилие! Това е напълно изключено, Ед!

— Тази операция ни осигурява три милиона долара — един за теб и два за мен. — В гласа на Хадън се усещаше раздразнение. — Не е необходимо пистолетът да е зареден. Ако Дювин започне груба игра, всичко, което трябва да направиш е да му размахаш пистолета пред носа и това ще го усмири. Не трябва да се прави-грешка в този случай, Лу. — Извади от портфейла си картичка и написа един адрес. — Просто спомени името ми. Няма да имаш проблеми, но вземи пистолета.

Брейди се поколеба, направи гримаса, но после взе картичката.

— Може би пък, Дювин няма намерение да ни погоди номер — каза той, без много надежда. — Може би, правим от мухата слон.

Хадън вдигна пакета, увит като подарък и го постави на коленете на Брейди.

— Отивам да си лягам. Не се безпокой за слоновете. Не се безпокой за мухите. Просто направи така, че Кендрик да си получи иконата, а ние да си получим парите.

Оставяйки Брейди да гледа втренчено и с безпокойство пакета на коленете си, Хадън мина през бара и отиде до асансьора.

 

 

Василий Вреншчов беше руската връзка на Херман Радниц. Той беше набит, здраво сложен мъж, с оплешивяваща глава и с очи като черни бобчета, забучени в бяло тесто.

Живееше в, скромен тристаен апартамент в Зелинбурен, малко извън Цюрих. Апартаментът беше собственост на швейцарската му любовница, която му позволяваше да живее там, без досадната намеса на полицията. Много от времето си прекарваше в пътуване до Москва и обратно и за него имаше много добро мнение сред висшия ешелон на Съветския съюз.

Тази сутрин, Радниц му се беше обадил да то покани за обяд във вила „Хелиос“ — една от многото луксозни резиденции на Радниц — която се намираше на няколко километра извън Цюрих, разположена върху осем декара декоративни градини, до езерото, със собствено пристанище и моторници, без да споменаваме луксозната яхта, на която — когато Радниц беше в подходящо настроение — даваше приеми.

Василий Вреншчов винаги с удоволствие приемаше покана, отправена от Радниц. Той беше уреждал редица печеливши сделки между Радниц и Кремъл и Радниц винаги му изплащаше комисиона, с която се кредитираше цифровата му банкова сметка в Цюрих Банк — пари, за които нищо не знаеха в Кремъл.

Като остави овехтелия си Фолксваген-бръмбър на паркинга пред вилата, Вреншчов се изкачи по мраморното стълбище, което водеше до внушителния портал на вилата. Натисна звънеца и се обърна да погледа прекрасните лехи с цветя, после погледна със завист към пристанището, яхтата и изгледа към езерото.

Вратите се отвориха и един възрастен иконом леко му се поклони.

— Г-н Радниц ви очаква, г-н Вреншчов — каза той. — Моля, последвайте ме.

— Приятно ми е да те видя пак, Митен. Кажи ми, какво си подготвил за обяда ми? — попита Вреншчов, докато си сваляше шапката и минаваше през огромния вестибюл, украсен с рицарски доспехи и прекрасни гоблени.

— Стриди и шотландска яребица, сър — отвърна Митен, като се усмихваше. Той добре знаеше какъв чревоугодник е този руснак. — Стридите пристигнаха със самолет от Англия тази сутрин.

Вреншчов завъртя очи.

— Прекрасно! А г-н Радниц? Вярвам, че е добре.

— Той изглежда в отлично здраве, сър — отговори Митен и поведе Вреншчов по един дълъг коридор до кабинета на Радниц.

Радниц седеше зад голямо, старинно бюро, покрито с безразборно разхвърляни книжа. Когато Вреншчов влезе той стана на крака, с широка, гостоприемна усмивка.

— Приятно ми е да те видя пак, Василий — каза той, като заобиколи бюрото, за да се ръкува. — Много любезно от твоя страна да успееш да дойдеш в такъв кратък срок. Седни. Малко водка?

Вреншчов разположи килограмите си в един стол до бюрото.

— Да, с удоволствие, г-н Радниц. Много мило.

Митен сервира водка в големи кристални чаши, с натрошен лед.

— Пура?

— Не бих могъл да поискам нищо по-добро.

Митен взе пура от кутията на бюрото, отряза края й, подаде я на Вреншчов, предложи огънче, а после с поклон се оттегли от стаята.

— А мадам? Добре ли е?

— Да, благодаря. Климатът на Цюрих не е много по нейния вкус, но го понася.

Радниц запали пурата си, след това вдигна чашата си, кимна на Вреншчов, който също вдигна чашата си, и отпиха.

Получи се малка пауза, а после Радниц каза:

— Мисля, че е време да поговорим, Василий. Минаха три месеца откакто се срещнахме за последен път. Имаш ли новини за мен?

Вреншчов повдигна кръглите си рамене.

— Казанския язовир ли?

Студенината се появи в прикритите от клепачите очи на Радниц.

— Какво друго, ако не Казанския язовир?

— Да. Ами, можете да сте сигурен, че аз работя за вашите интереси, г-н Радниц, както винаги го правя и ще го правя.

— Е, и…?

— Това, разбира се, е огромно начинание, г-н Радниц — каза Вреншчов с мазна усмивка. — Разходите…

— Това вече го говорихме — го спря Радниц ядовито. — Готов съм да финансирам половината проект. Вашите хора — другата половина. Моите технически ръководители ще осигурят помощ и съвети. Това е моето предложение. А сега искам да знам, какво правят вашите хора за това?

— Ами, ако трябва да съм искрен, г-н Радниц — Вреншчов спря за да отпие, — нашите хора се колебаят. Както можете да сте сигурен, аз настоятелно ги съветвах за вас, но те мислят, че трябва да се консултират и с други предприемачи, да видят дали язовирът може да се построи за по-малко пари.

Мъничко яростно пламъче заигра в очите на Радниц и веднага изчезна.

— Никой друг не може да го построи за по-малко и във всеки случай, не може да го построи така добре, както аз мога.

— Аз съм съвсем сигурен, че това е вярно, но моите хора са трудни. Те си правят проучванията, въпреки това, което аз ги съветвам. И така, има забавяне. Аз съм уверен, че няма да мине много време и нещата ще се уредят във ваша полза.

На вратата се почука и влезе Митен.

— Обядът е сервиран, господа — съобщи той.

Стридите бяха сочни, а яребицата — безпогрешна, сервирани с вино Марго от 1959 г., последвани от сирена и шампанско.

Докато двамата мъже се хранеха, Радниц говореше с лекота за това и онова, без да се връща към бизнес разговори, но Вреншчов знаеше, че след обяда, него ще го притиснат. Миналите му сделки с Радниц бяха едно предупреждение, че Радниц е безмилостен когато води преговори и ще трябва да пипа с меки ръкавици.

Накрая, двамата мъже се върнаха в кабинета, седнаха с бренди и пури в ръце и тогава Радниц откри огън.

— Ние с тебе, Василий, сме имали щастливи и доходни връзки — каза гой, като гледаше втренчено с прикритите си от клепачите очи. — Драмата заедно сме изработили четири сделки. В банковата ти сметка са приведени някъде около деветдесет хиляди швейцарски франка като комисиони, за които твоите господари не знаят нищо.

Вреншчов се усмихна. Беше стрелян заек и не реагираше на никакви намеци или шантажи. Номерирана сметка, без име, в швейцарска банка, даваше пълна сигурност.

— Моите хора не знаят нищо за швейцарската ми сметка и ще продължават да не знаят за нея, г-н Радниц.

 

 

Радниц си даде сметка, че този усмихнат руснак не става за шантаж. Кимна и смени тактиката.

— Ако се добера до договора за Казанския язовир чрез теб, Василий, мисля, че ти обещах четвърт милион швейцарски франка.

Вреншчов отново се усмихна.

— Това беше вашето любезно предложение, и можете да сте сигурен, че правя всичко, което е по силите ми във ваша полза, но — както вече казах — моите хора настояват да получат и други оферти.

Радниц с внимание разглеждаше края на пурата си, а лицето му — наподобяващо жаба — беше безизразно.

— Струва ми се — каза той накрая, — че е необходим един лост, за да обърне твоите господари на моя страна.

— Лост ли? Това, аз не разбирам.

— Иконата на Екатерина Велика — каза Радниц, като наблюдаваше Вреншчов отблизо, но пълният руснак само повдигна вежди.

— А, да — каза той. — Чувам, че била открадната от изложбата във Вашингтон. Какво общо може тя да има с Казанския язовир?

Радниц контролираше нетърпението си.

— Твоите господари трупат значителен политически капитал от тази кражба. Тя е поставила Президента в много неудобно положение. Популярността му спадна. Световната преса е критично настроена към него. Той е взел незабавни мерки иконата да не напусне Щатите и като е затворил изходните пунктове причинява значителни неудобства на обществеността и хората вече протестират, като обвиняват Президента. Разбирам това от тяхна гледна точка. Много малко са американците, де го им пука за някаква руска икона, а закъсненията и проверките на багажа по летищата, ограниченията на корабите и тьй нататък — всичко това прави Президента непопулярен.

— Това е за съжаление — каза Вреншчов с хитра усмивка. — Но какво общо имат неприятностите на вашия Президент с моите хора?

— Хайде, хайде, Василий, знаеш много добре, че всяка неприятност, която засяга Президента, е радостна новина за Кремъл.

Вреншчов се изсмя — рязък, гърлен звук.

— Между нас да си остане, г-н Радниц, бих казал, че сте прав.

— Беше съобщено, че Президентът е уведомил вашия Премиер, че иконата е все още в Щатите, и няма да мине много време, и ще я намерят.

— Да, това е така. „Правда“ публикува в резюме разговора, но могат да минат месеци, дори години, ако крадецът е готов да чака — Вреншчов поднесе чашата с брендито под дебелия си нос, като вдъхваше аромата. — Възможно пи е тези проверки при излизане от страната, които забавят пътуващите, да продължават безкрайно, докато се намери иконата?

— Не. Бих казал, че проверките ще продължат поне един месец, причинявайки все нови неприятности на Президента, а после те постепенно ще бъдат отменени под натиска на оплакванията от хората.

— Това ще е шансът на крадеца?

— Не. Ще има проверки на място, внезапни обиски. Той ще трябва да е с много здрави нерви, за да опита да изнесе тайно иконата зад граница.

Вреншчов довърши брендито си.

— За щастие, г-н Радниц, това не е от моята компетентност. Ние като че ли се отдалечихме от Казанския язовир, който е от компетентността ми.

— Нали говорех за лост. Налей си още бренди, скъпи ми Василий.

— Това е мило — Вреншчов доста свободно си сипа от гарафата от кристално стъкло. — Прекрасно бренди.

— Приемам, че твоите господари ще се радват да си върнат иконата.

— Разбира се. Иконата е един от най-хубавите експонати в Ермитажа. Винаги е привличала интереса на туристите, а стойността й не може да се пресметне.

Радниц дръпна от пурата си.

— Това е лостът, който споменах. Просто си представи, че съм в състояние да върна иконата на Ермитажа и да ви дам доказателства, че Президентът е излъгал като е казал, че тя е още в Щатите — мислиш ли, че господарите ти ще са доволни дотолкова, че да ми дадат договора за язовира в Казан? Просто си представи, че мога да докажа, че иконата е напуснала страната на следващия ден, след като е била открадната, въпреки мерките за сигурност, включващи цялата полиция, Федералното бюро за разследване, ЦРУ, армията и флота. Ако всичко се пипа добре, широката гласност в световната преса — веднъж след като информацията хитро е изтекла — би направила Президента за смях, не мислиш ли?

Вреншчов наведе глава настрани.

— Да, това е очевидно, г-н Радниц. В състояние ли сте да върнете иконата, или това е само предположение?

— Зависи от твоите хора. Ако аз получа договора за Казанския язовир, те ще получат иконата.

Вреншчов пое дълбоко въздух.

— Г-н Радниц, влизам в делови отношения с вас от доста време и съм свикнал да разчитам на всяко изявление, което правите. Да разбирам ли, че иконата е у вас?

— Не казах това. Казах, че мога да я получа. Ще ми струва доста пари, но съм готов да платя за иконата, при условие, че получа договора.

— Значи тя не е повече в Щатите?

— Не.

Вреншчов почака с надеждата Радниц да каже къде е, но тъй като замълча, той попита:

— Можете ли да гарантирате нейното връщане?

— При положение, че твоите хора ми гарантират договора за язовира — отговори Радниц, като гледаше право към Вреншчов. — Можем да направим размяната тук. Ти вземаш иконата, аз вземам договора.

— Това е много интересно предложение, г-н Радниц. Утре тръгвам за Москва. Мога да кажа на моите хора, че иконата фактически не е вече в Щатите, нали?

— Можеш да им го кажеш и те ще я имат след десет или петнадесет дни.

Вреншчов кимна.

— Можете да сте сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми в полза на вашите интереси, г-н Радниц, но, разбира се, не мога да кажа как ще реагират моите хора. Язовирът ще струва огромна сума пари. Надявам се, че те ще сметнат, че иконата е достатъчна, за да наклони везните на ваша страна.

— Това, разбира се, си е тяхна работа. — Решен да направи печалба от руснаците, той продължи: — Дори и да не ми дадат договора, аз нямам нищо против да купя иконата от моите хора, с които съм в контакт, ако твоите господари са склонни да платят за нея.

— Колко би струвала, г-н Радниц?

Като имаше предвид намерението си да не плати на Кендрик нищо за иконата, Радниц каза:

— Шест милиона долара. — И като видя как Вреншчов се сепна, той добави. — На свободния пазар, тя би струвала поне двадесет хиляди долара. Твоите хора не само ще я получат на ниска цена, но и ще могат да натрупат значителен политически капитал. Кой знае? Президентът може и да им възстанови сумата за иконата. За да избегне по-нататъшната публичност, много е вероятно той да направи това.

— Значи, имам две предложения: или вие получавате договора за язовира и връщате иконата, или не получавате контракта, но ще продадете иконата на моите хора за шест милиона долара. Това така пи е?

Радниц се изправи.

— Прекрасно си разбрал, скъпи ми Василий. Осигури ми договора и аз ще ти платя четвърт милион швейцарски франка. Ако не успееш, но твоите хора платят шест милиона долара за иконата, аз ще ги изплатя петдесет хиляди швейцарски франка. Ясно е, че ще ти бъде по-изгодно да натиснеш за контракта.

— И вие можете да сте сигурен, че ще го направя, г-н Радниц.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Ще ви се обадя в рамките на една седмица — каза Вреншчов, докато Радниц го изпращаше до вратата.

— Митен е сложил малък пакет в колата ти — каза Радниц. — С най-добри чувства за мадам.

— Колко мило! Колко сте внимателен! — Алчните очички на Вреншчов светнаха.

Радниц се засмя и помаха с ръка за довиждане.

 

 

На третия ден от престоя им в Париж, Пиер Дювин заведе двамата Лепски да разгледат забележителностите на Париж. Пиер познаваше Париж като петте си пръста. След кратка обиколка на Лувъра, той ги заведе в Нотр Дам, после до Св. Шапел и накрая — на върха на Айфеловата кула. Коментарът му беше толкова интересен, че даже и Лепски започна да приема тази обиколка с културна цел.

Когато преди това Пиер им беше направил своето предложение, Лепски и Карол, както обикновено, се изпокараха в хотелската си стая. Лепски беше казал да върви по дяволите разглеждането на забележителности. Той искал да обикаля пеша из улиците и да види как живеят французите. На кой ли му е притрябвало да разглежда някакви скучни музеи?

Карол не искаше и да чуе.

— Време е, Лепски, да придобиеш малко култура! Всичко, за което мислиш е престъпленията, храната и жените. Ще използваш този шанс да усъвършенстваш ума си!

Лепски издаде звук като че ли оса бе затворена в бутилка, но се подчини.

Те се върнаха в хотела в шест без десет, всичките леко изтощени и с подути крака.

— Тази вечер ще отидем в Тур д’Аржан — каза Пиер като влязоха във фоайето на хотела. — Един от големите ресторанти на Париж. След това, отиваме в Лидо. Запазил съм маса. — Той бутна с лакът Лепски. — Страхотни момичета.

Лепски веднага светна.

— Чудесно. Какво ще кажеш за едно питие, Пиер? Нека момичетата да се качат горе, а ти и аз да си промием сливиците.

— Лепски! Трябва ли да си толкова вулгарен? — възкликна Карол.

— Вие двечките вървете горе — каза Лепски, и като хвана Пиер за ръката, го побутна бързо към бара.

Това беше възможността, която Клодет отдавна чакаше. Когато двете вървяха по коридора към стаите си, тя каза:

— Карол, скъпа, това козметично куфарче, което имаш. Направо ти завиждам! Искам да убедя Пиер да ми купи точно такова.

— Но ти не си дори видяла какво е отвътре — откликна Карол, като отключваше вратата на спалнята си. — Влизай. Ще ти го покажа. Прекрасно е!

Те влязоха в стаята. Карол отиде до едно шкафче, отвори го и извади козметичното куфарче, постави го на масата и го отключи.

— Погледни! Не е ли супер?

Клодет не бързаше. Тя насърчи Карол да извади всичко отвътре, разглеждаше всяко нещо и издаваше леки възгласи на възхищение, докато куфарчето остана празно. Тогава тя разгледа вътрешността, като хвалеше изработката, докато Карол, преливаща от гордост, я наблюдаваше.

Тогава Клодет затвори куфарчето и го повдигна, за да се полюбува на външната му страна, забелязвайки, че отвън има поне три инча повече отколкото отвътре.

— Съвършено е! — възкликна тя. — Но е малко тежко.

— Да, но е здраво! Том никак не обича да го носи.

Клодет се засмя като го поставяше на масата.

— Е, аз бих го носила с удоволствие. Трябва да говоря с Пиер.

Тя наблюдаваше как Карол с любов и внимание поставяше обратно всяко едно от нещата, видя как Карол заключи куфарчето, като забеляза кой е ключът и после каза:

— Е, мила, почини си. Ще се срещнем всички долу във фоайето в осем часа. Много се надявам да ти е харесал деня.

— Наистина беше чудесно! Нямам думи да ви благодаря и на двамата! Страшно сте милички! Буквално ни глезите. А сега, за довечера. Настояваме да бъдете наши гости. Толкова направихте за нас… но сега, моля те…

— Ами, разбира се — усмихна се Клодет. — За нас е удоволствие. Толкова се радваме, че намерихме такива добри приятели. Добре, ще кажа на Пиер.

Клодет се върна в стаята си и нетърпеливо зачака Пиер, който си дойде около час по-късно, леко зачервен.

— Боже мой! — възкликна той, като държеше главата си. — Как само пие този човек! Какво ново?

— Куфарчето има двойно дъно и е много тежко когато е празно. Иконата трябва да е в него.

Клодет продължи да обяснява като привеждаше повече аргументи, а Пиер слушаше.

— А ключът?

— Нищо не е. Една фибичка би отворила ключалката.

Пиер дълбоко пое въздух.

— Трябва да седнем и да помислим, скъпа.

— Ти мисли, съкровище, а аз ще взема душ Имаме дълга нощ пред нас.

— И имаме още шест дни. Това не бива да се насилва.

— Поне те плащат тази вечер — каза Клодет като започна да се съблича.

След прекрасната вечеря в Тур д’Аржан, те всички отидоха в Лидо — това блестящо заведение за музикални представления на Шан-з-Елизе.

Въпреки че Лепски беше впечатлен от величествената гледка, откриваща се от прозорците на ресторанта към окъпаната в светлина Нотр Дам, той се поопъна когато Пиер предложи знаменитата пълнена патица. Лепски каза, че не си пада по претенциозна храна и ще си поръча пържола.

— Нищо такова няма да правиш! — сряза го Карол. — Ти си в Париж и трябва да се възползваш от прекрасната храна.

— Не може ли човек да яде каквото му харесва? — сърдито промърмори Лепски.

— Ще поръчаме патицата — твърдо заяви Карол.

Когато сервираха патицата, Лепски я опита с подозрение, а после заяви:

— Това не е лошо! Слушай, миличка, трябва да опиташ да направиш това когато се приберем. Карол готви чудесно — добави той, като се обърна към Пиер.

— Яж и мълчи! — отново го сряза Карол.

Най-накрая, като свършиха вечерята, Лепски щракна с пръсти за сметката. Той видимо пребледня като видя колко струва вечерята и отново пребледня като попита Пиер какъв бакшиш да остави. Той отброяваше френските банкноти, мърморейки си, а после с гракащ смях, каза на Пиер:

— Това заведенийце няма да банкрутира — и получи силен ритник по пищялката от Карол.

Но момичетата от шоуто в Лидо премахнаха потиснатостта му, и когато най-после се прибраха в хотела, около 2 часа, Лепски заяви, че е бил един страшен ден.

— Утре е последният ви ден в Париж — каза Пиер в асансьора, когато се качваха към стаите си. — Предлагам да посетим Левия бряг и да се поразходим в старите квартали. Има много неща за гледане, после трябва да отидете и във Фоли Бержер — пак момичета и страхотно шоу. Предлагам да вечеряме в Гранд Вефур — друг един от големите ресторанти на Париж. И този път ние ви каним, Том.

Лицето на Лепски светна, но Карол не искаше и да чуе.

— Не, ние ви каним — твърдо каза тя. — Настояваме.

Тя се направи, че не чува лекото изстенване на Лепски.

Стана един приятелски спор докато се качваха към стаите си, но Пиер, знаейки какво ще представлява сметката за следващата вечер, благосклонно прие те да бъдат гости на Лепски.

Докато Лепски протестираше когато бяха вече в стаята си, като казваше на Карол, че трябва да се е побъркала, за да хвърля парите по този начин, Дюви-нови, в тяхната стая, се спогледаха.

— Имах ужасното чувство — каза Клодет, — че те ще оставят ти да плащаш утре. Трябва да пестим разходите, съкровище.

— Знаех, че тя ще настоява. Не бих предложил Гранд Вефур, ако не бях сигурен. — Той се усмихна мило на жена си. — Забавляваш ли се с всичко това?

— Да можехме само да живеем така винаги! — Клодет започна да се съблича. — Ти, какво, измисли ли нещо?

— Мислих, разбира се. Не можем да направим нищо докато не пристигнем в Монтрьо. Все още се чудя как мога да вляза във връзка с Радниц. Това е проблемът, пиленце.

— Имаме шест дни. Изморен ли си?

— Не чак толкова уморен — каза Пиер, като гледаше голото й тяло с обожание и започна бързо да се разсъблича.

 

 

На летището в Цюрих един висок, слаб мъж, със сламено-руса коса — подрязана и добре оформена до яката му — в тъмносин бизнес костюм, с куфар в ръка, се движеше заедно с другите пътници, току-що слезли от самолета от Ню Йорк, към гишето за паспортен контрол. Като се придвижи напред в опашката, видя двама мъже в цивилно облекло, стоящи зад служителя от паспортната служба и си помисли, че това са от охраната.

Когато дойде редът му, той подаде паспорта си. И тримата мъже впериха очи в него.

— По работа ли сте тук, г-н Холц? — попита служителят от паспортната служба.

— Не. На гости на приятели — отговори Сергас Холц на немски така, както той го говореше, с хладен тон, изяждайки част от думите, — Ще остана тук само седмица.

— Приятно прекарване.

Сергас Холц тръгна към митническия контрол. Имаше дълга опашка от отчаяни от задържането пасажери, които стояха и чакаха докато няколко митничари в сиви униформи преглеждаха багажа им.

Със саркастична усмивчица на уста Холц чакаше търпеливо. Той намираше за забавно цялото това забавяне и това усилие за нищо. Отвори куфара си и наблюдаваше как митничарят претърсва, като пръстите му опипваха вътрешността на куфара и Холц беше благодарен, че не се наложи да носи със себе си козметичното куфарче и да мине през тази митническа проверка.

— Благодаря, господине — каза митничарят и като остави Холц да върне нещата си обратно в куфара, мина към следващия пасажер.

Холц отиде до бюрото на Херц. С кредитната си карта „Херц“ успя бързо да си набави кола — Форд Ескорт. Помоли за карта на града с указател за улиците и веднага му дадоха.

Чичо му му беше дал два адреса. Като седна в колата, която нае, той проследи по картата улиците и намери адресите, след което се отправи към центъра на града.

На първия адрес намери един жилищен блок, доста занемарен, недалеч от летището. Трудно намери свободно място за паркиране, после влезе в сградата, качи се на скърцащия асансьор до третия етаж и позвъни на звънеца на една тежка дъбова врата. След известно забавяне, вратата се отвори и един мъничьк човек с брада, някъде над шестдесет и пет години, облечен в сива фланелена риза и тъмнокафяви панталони от рипсено кадифе, подозрително надникна и го огледа иззад очилата си с дебели стъкла.

— Г-н Фредерик? — попита Холц.

— Да.

— Вие ме очаквате. — И Холц подаде паспорта си.

Фредерик разгледа паспорта отблизо, изсумтя и му го върна. Отдръпна се настрани.

— Влезте, г-н Холц.

Холц влезе в тъмно антре, после проследи Фредерик до голям хол, обзаведен с тежки, грозни мебели.

— Аз съм на вашите услуги — каза Фредерик. — Имал съм много приятни сделки с вашия чичо. С какво мога да ви бъда полезен?

— Един пистолет — каза Холц — „Берета“, ако имате.

— А-а! Това е хубаво оръжие, тежи само 300 гр. и е дълго само единадесет сантиметра.

— Знам! — нетърпеливо рече Холц. — Имате ли „Берета“?

— Да. Почти нов е, и е в отлично състояние. Струва…

— Не ме интересува колко струва. Ще изпратите сметката на чичо ми — кратко отсече Холц. — Нека да го видя.

— След минутки само.

Фредерик излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Холц отиде до прозореца, дръпна мрежестото перде и погледна надолу по улицата. Студените му очи разглеждаха минаващите хора, пълзящите коли. Нищо подозрително не видя, но подозрението беше дълбоко вкоренено в природата му. Пусна пердето и отиде до средата на стаята, когато Фредерик влезе, носейки картонена кутия.

— Има патрони за двадесет и пет зареждания — каза той като сложи кутията на масата. — Страхувам се, че нямам повече.

— Ще бъдат достатъчни. — Холц отвори кутията, извади пистолета, който лежеше върху памук и започна да го разглежда внимателно. Разглеждаше го с познаване и умение.

— Виждам, че разбирате от оръжие — отбеляза Фредерик, който го наблюдаваше. — Ще видите, че е в отлично състояние.

Холц не обърна внимание на забележката. Остана доволен от пистолета и отвори кутията с патрони, разгледа всеки един отблизо, после зареди пистолета.

— Ще го взема. Но ми трябва и ловджийски нож.

— Разбира се, г-н Холц. Ще ви донеса набор от най-доброто, което имам.

Отново Фредерик излезе от стаята и се върна след няколко минути с голяма кутия, която постави на масата. Като махна капака, той каза:

— Моля, направете сам избора си.

Около половин час Холц разглеждаше колекцията от ножове, преди да направи избора си.

— Ето този — посочи той, като повдигна един смъртоносен на вид нож с плоска абаносова дръжка и острие като бръснач, някъде около десет сантиметра дълго.

— Отличен избор. Най-хубавият нож, който имам в колекцията си — каза Фредерик. — Има си и калъф.

Той се разрови в кутията и извади мек калъф от сърнешка кожа с каишки за прикрепване.

Холц постави ножа в калъфа, после вдигна десния си крачол и завърза с каишките ножа на подходящо място. Като го понамести още малко той го остави да лежи прилепнат до плътната страна на прасеца. Дръпна надолу крачола си, походи из стаята и кимна.

— Ще го взема. Пишете го в сметката на чичо ми.

И като кимна едва забележимо, той излезе от хола, отвори входната врата, взе асансьора до входа на жилищния блок. „Берета“-та лежеше в джоба на панталона му, кутията с патрони в джоба на сакото, а ножа — завързан на крака му.

Откакто тръгна от Ню Йорк без никакво оръжие, Холц се бе чувствал като гол, но сега вече не. Вървеше със сигурна крачка към колата си, влезе в нея, извади картата и я разгледа и тогава тръгна към втория адрес.

Беше му малко трудно с улиците с еднопосочно движение и бавно движещия се поток от коли, но най-накрая дойде до голяма, двойна порта с табелка с номера, който търсеше и влезе в двора.

След няколко минути стоеше в красиво обзаведен кабинет, като се ръкуваше с висок, оплешивяващ швейцарец, който се представи като хер Вайдман.

— Чичо ви ми телефонира, г-н Холц. Винаги е голямо удоволствие за мен да направя нещо за него. Куфарчето е готово. Мога да ви уверя, че всичко е така, както го поръча чичо ви.

Холц кимна.

— Нямам много време — кратко каза той. — Дайте ми куфарчето.

Усмивката на Вайдман изчезна. Не беше свикнал на такова безцеремонно отношение, нито пък му харесваше как изглежда този висок, слаб мъж, с твърд, изпитателен поглед.

— Разбира се, разбира се — Той отиде до един шкаф, отключи го, и извади синьото козметично куфарче. — Това е съвършено копие. Ще видите от снимките, че…

— Опаковайте го! — изстреля Холц. — Бързам!

Вайдман взе куфарчето и излезе от кабинета. Какъв грубиян, мислеше си той, докато секретарката му опаковаше куфарчето. Кой би повярвал, че е племенник на Густав Холц?

Върна се с пакета и Холц го взе.

— Мога да ви уверя, че всичко беше изпълнено според инструкциите на г-н Холц — каза Вайдман, като се насили да се усмихне. — Има…

— О’кей, ще приемем, че съм ги прочел — прекъсна го Холц, обърна се, и излезе от кабинета. Върна се в колата си.

А сега — към вилата на Радниц.

Пътуването до вила „Хелиос“ му отне доста време. Холц беше вбесен от плътния поток от пълзящи коли, но внимаваше да контролира нетърпението си. Никак нямаше да е добре да се блъсне в някой, но имаше моменти когато с мъка въздържаше злия си нрав, а му се искаше да викне на шофьорите, които се опитваха да се промъкнат край него, опитваха се да се надлъгват със светофарите, или пък се опитваха да се вмъкнат в потока откъм странични улички.

Беше малко след четири следобед, когато приближи и спря пред внушителния портал на вилата, въпреки че Холц не беше впечатлен. Начинът, по който големите магнати правеха шоу от богатството си, го отегчаваше. Като се качваше по мраморните стълби той се чудеше как някой може да живее в такъв показен стил.

Митен отвори входната врата и леко се поклони.

— Г-н Холц?

— Да. — Холц гледаше възрастния човек с презрение: роден лакей, раболепна душа, мислеше си той.

— Моля ви, влезте. Г-н Радниц е зает, но ще ви приеме след малко.

Холц последва възрастния човек в голямо помещение, обзаведено с безценни старинни вещи.

— Може би кафе, чай, или някакво питие докато чакате, г-н Холц? — попита Митен.

— Не, нищо! — рязко отвърна Холц и като прекоси помещението, отиде до прозореца и се загледа навън към обширните площи с добре поддържаната трева, дърветата, храстите, отрупани с цветове и големия плувен басейн.

Митен тихичко се оттегли, като затвори вратата след себе си.

Холц остана до прозореца. След няколко минути видя един здраво сложел мъж, облечен в черен анцуг, да минава през тревата. След него вървяха други двама, също така с мощна физика и облечени по подобен начин. И тримата изчезнаха зад ивица от високи, цветни храсти. Холц отбеляза това със саркастична усмивка. Бодигардовете на Радниц, помисли си той. Е, те всъщност изглеждаха добри за такава работа. Той си помисли, че човек като Радниц, с неговото положение, автоматично започваше да харчи пари за бодигардове повече от уважение към себе си, отколкото за да бъде предпазен.

След половин час Митен отвори вратата.

— Г-н Радниц ще ви приеме сега. Моля, последвайте ме.

С опакованото в ръце козметично куфарче, Холц последва Митен да кабинета на Радниц.

Радниц, седнал зад разхвърляното си бюро, с пура между дебелите си пръсти, загледа този висок, слаб мъж изпитателно и с интерес когато влезе в стаята. Наблюдаваше котешката му походка, докато Холц се приближаваше към бюрото.

Радниц, който беше много проницателен когато преценяваше хората, веднага направи заключение, че този човек може да се съпостави с нивото на Лу Силк. Тъй като Густав Холц го беше препоръчал, Радниц не се и съмняваше, но искаше да види с очите си.

На свой ред, Холц огледа Радниц. Да, мислеше си той, това беше човек, с когото той можеше да работи. Описанието на чичо му за сила, власт и липса на всякаква милост не бяха преувеличение.

— У вас ли е куфарчето? — попита Радниц с твърдия си, гърлен глас.

— Да, сър — и Холц постави пакета на бюрото.

— Добре ли е направено?

— Не зная, сър. Вайдман, който го е направил, каза, че е добре. Той и чичо ми са обсъждали въпроса. На мене ми беше казано само да ви го донеса. Не съм проверявал дали е добре.

— Щом чичо ви е доволен и аз съм доволен — Радниц всмукваше от пурата си. — Седнете.

Холц седна на стол близо до бюрото му.

— Сега вече сте член от моя екип. Чичо ви гарантира за вас. Той обясни ли ви какви ще са задълженията ви?

Холц наклони глава.

— Може да нямате какво да нравите седмици наред, но след това може да получите задача. Винаги трябва да сте на разположение. Ще ме информирате къде мога да се свържа с вас само за минута. Разбрано ли е?

Отново Холц наклони главата си.

— От сега нататък вие сте моят платен убиец. Чичо ви сигурно ви е казал условията на заплащане. Доволен ли сте?

— Да, сър.

— Нямате колебания да приемете този пост?

В очите на Холц се появи лек израз на досада.

— Защо да имам, сър?

— Нали разбирате непосредствената ви задача?

— Чичо ми каза, че трябва да отида в хотел „Монтрьо Палас“ в Монтрьо, и да разменя това козметично куфарче с подобно, което е притежание на г-жа Лепски.

— Точно така. Как ще го направите?

— Лепски ще пристигнат’ в хотела след шест дни. Аз ще пристигна два дни преди тях. Чичо ми вече е запазил стая за мене на същия етаж, както и тяхната резервация. Ще чакам удобен случай и ще направя размяната.

— Мислите, че можете да го направите?

Отново в очите на Холц се появи израза на лека досада.

— Нямаше да съм тук, сър, ако не бях сигурен.

На Радниц му хареса тази увереност. Кимна с одобрение.

— Когато вземете куфарчето на г-жа Лепски, трябва веднага да ми го донесете тук.

— Разбирам, сър.

— Имате три дни преди да отпътувате за Монтрьо. В хотел „Идън“ ви е запазена стая. Какво ще правите докато чакате?

— Ще се уча да отварям врати на хотелски стаи. Чичо ми даде името на един ковач, който ще ме учи на това. Това е нещо, което трябва да науча. Ако не мога да отворя вратата на спалнята на г-жа Лепски, няма да мога да взема куфарчето.

Радниц кимна.

— Вашият чичо е забележителен човек. Мисли за всичко. Вярвам, че ще достигнете неговия стандарт.

— Да, сър.

— Много добре. Сега сте свободен да правите каквото смятате за необходимо. След седмица ще ви очаквам тук с козметичното куфарче на г-жа Лепски. Ако се провалите, няма да имам повече нужда от вашите услуги. Разбирате ли?

— Да, сър — и Холц се изправи.

— От чичо ви разбрах, че сте в състояние много добре да се погрижите за себе си — каза Радниц с хитра усмивчица. — Макар, че обикновено вземам на сериозно мнението на чичо ви, понякога предпочитам да проверя това мнение. Имате ли нещо против да направим един тест да видя как се предпазвате?

Погледът на Холц се замъгли.

— Защо да имам нещо против? — отговори той със студен равен глас.

— Тогава, бъдете така добър и си направете една разходка до езерото. — Радниц помаха към отворения френски прозорец. — Искам сам да се уверя дали можете да се пазите добре.

— Ако това е вашето желание, сър, то аз, разбира се, ще направя това, за което ме молите — Холц замълча и погледна Радниц втренчено. — Предполагам, че тримата тъпаци, които вероятно са ваши бодигардове и сега се крият ей в онази редица храсти, ще се опитат да ми смачкат малко фасона за ваше удоволствие. Това е разбираемо, сър, но трябва да ви кажа, че не си играя. Преди да изляза и отида там, трябва да ви попитам дали имате удобно място да погребете тези трима тъпаци?

Радниц трепна.

— Да ги погребем? Какво искате да кажете?

Холц се наведе, повдигна десния си крачол, и блестящото острие на ножа блесна в ръката му. Движението беше така дълго, че Радниц застина, а жабешките му очи се отвориха широко.

— Виждате ли, сър, не обичам да си играя само на боричкане. Когато трима силни мъже се опитат да ме обградят, аз ги покосявам — каза Холц тихо. На устните му играеше саркастична усмивка. — Вие не бихте ги наели ако нямахте доверие в тях, че ще ви пазят. Ще бъде жалко да ги загубите, но също ще бъде неприятно на някой от слугите ви да ги погребва. Аз не се занимавам с погребения. Аз само се занимавам с отстраняване. — Взря се в Радниц, а от очите му струеше злоба. — Все още ли желаете да се поразходя до езерото, сър?

Радниц дълго остана неподвижен, взрян с широко отворени очи в този човек и в ножа му, после се съвзе.

— При тези обстоятелства, мисля, че такъв тест няма да е необходим сега — каза той. — Върви и се учи как да отваряш хотелски стаи, после иди в хотел „Мон-трьо Палас“ и се върни с куфарчето при мене.

— Да бъде както желаете, сър — каза Холц, като прибираше ножа в калъфа. После взе пакета, като леко кимна на Радниц и излезе от стаята.

Радниц загаси пурата си. Чувстваше, че леко го тресе. Сякаш самата Смърт беше излязла от стаята, а Радниц се страхуваше от смъртта — единственото нещо, от което той наистина се страхуваше.