Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (1)

Глава 1

Клод Кендрик, собственик на Галерия „Кендрик“, току-що се бе върнал от почивката си през август, и сега седеше зад бюрото си, кроейки планове за сполука и през следващия сезон.

Отминали бяха жегата и влагата, които превръщаха Парадайз сити — това място за развлечения на милионерите — в един мъртъв град. Септември беше вече тук и градът се съживяваше заедно с пристигането на богатите, на забавляващия се елит и туристите.

Кендрик беше една от известните личности в града — висок, извънредно дебел особняк, който приличаше на делфин, само че — както се говореше — без симпатичния израз на делфина. Имаше моменти когато приличаше на хищна акула.

Макар да беше изрядно облечен по всяко време, Кендрик, съвършено плешив — с глава като яйце — носеше немарливо сложена оранжева перука и бледорозово червило. Когато срещнеше клиентка на улицата, той повдигаше перуката си, като че ли е шапка. Въпреки своята ексцентричност и огромната си маса, в артистичния свят го приемаха като експерт по антики, бижута и модерна живопис. Галерията му беше известна и световните колекционери бяха негови клиенти. Това което не беше известно бе, че Кендрик е един от най-важните и най-дейни укриватели и търговци на крадени произведения на изкуството в Съединените щати и постоянно поддържащ връзка с най-добрите крадци навсякъде, където се намираха произведения на изкуството.

Много от клиентите на Кендрик притежаваха собствени частни музеи, затворени за чужди очи. Именно с тези клиенти той вършеше по-голямата част от доходния си бизнес. Случваше се някой клиент да види някакво произведение на изкуството в музей или в дома на приятел и да го пожелае с онази страст, която само фанатиците-колекционери притежават. И в края на краищата, когато вече не бе в състояние да контролира гризящото го желание да притежава това именно произведение на изкуството, той се обръщаше към Кендрик и само намекваше, че ако този-и-този музей или г-н Еди-кой-си биха решили да продадат тази именно ценна вещ, то парите не биха били никаква пречка. Знаейки че находката не е за продан, Кендрик започваше да обсъжда една примерна цена, а след това казваше, че ще види какво може да уреди. Колекционерът, който пък от предишни вземания-давания с Кендрик знаеше, че тази афера ще завърши така, че той да е доволен, се връщаше в тайния си музей и чакаше. Кендрик се свързваше с един от многото си крадци на произведения на изкуството, обсъждаше условията за работа и също започваше да чака. И накрая, ценната вещ мистериозно изчезваше от еди-кой-си музей или от колекцията на г-н Еди-кой-си и пристигаше в тайния музей на колекционера. Голяма сума пари пък пристигаше в швейцарската банка на името на Кендрик в Цюрих.

След като беше прекарал целия месец август на яхтата си, плавайки из Карибско море в приятната компания на момчета-балетисти, Кендрик, освежен и със силен слънчев загар, изпитваше отново удоволствието да седи на бюрото си и да насочва целия си опит и изкривеното си мислене към това как да прави пари.

Луис дьо Марни, главният търговски посредник на Кендрик, се вмъкна леко в огромната стая с панорамен прозорец и старинни вещи, в която работеше Кендрик.

Луис беше слаб и на години можеше да е между двадесет и пет и четиридесет. Дългата му, гъста коса беше с цвета на самур. Слабото му лице, близко разположените му очи и стиснатите устни му придаваха вид на подозрителен плъх.

— Каква изненада! — възкликна той с пискливия си глас. — Никога не би познал! Ед Хадън!

Кендрик настръхна.

— Тук ли?

— Чака!

Кендрик постави на бюрото златния си молив. Усмивка се появи на мазното му лице, което заприлича на акула.

Ед Хадън беше Царят на крадците на произведения на изкуството: блестящ изпълнител, който привидно водеше живот на оттеглил се от работата си бизнесмен, плащащ данъците си и живеещ в различните си апартаменти във Форт Лодърдейл, Южна Франция, Париж и Лондон.

Макар че беше действал вече двадесет години, организирайки някои от най-големите кражби на художествени предмети, той така бе прикривал следите си, че полицията по света нямаше никакви подозрения за нечестивите му деяния. Той беше главният мозък, който планира, организира и направлява група изкусни крадци, изпълняващи неговите нареждания. Рядко работеше с Кендрик, но когато това се случваше, печалбата за Кендрик винаги беше значителна.

— Побързай, глупчо — каза Кендрик, като тромаво се изправи на крака. — Покани го да влезе.

Луис се понесе навън, а Кендрик приближи до вратата за да поздрави Хадън, с мазна усмивка и с протегната ръка.

— Ед, миличък! Каква прекрасна изненада! Влизай, влизай! Изглеждаш прекрасно, но всъщност кога ли не изглеждаш така?

Ед Хадън застана на вратата и внимателно погледна Кендрик, после пое подадената му ръка и се здрависа.

— Ти самият не изглеждаш толкова кофти, ако не смятаме тая ужасна перука — каза той, като влизаше в стаята.

— Запазена марка, Ед, скъпо мое момче — захихика Кендрик, — никой не би ме познал без нея. — И като продължаваше да държи Хадън за ръката, той го поведе към един голям фотьойл. — Сядай! Може би чаша шампанско?

Хадън можеше да бъде сбъркан с конгресмен или дори министър. Външният му вид впечатляваше: висок, здраво сложен, с гъста стоманено-сива коса, с румено, красиво лице, стоманено-сиви очи и блага усмивка, която би му спечелила маса гласове ако решеше да се кандидатира за Конгреса. Зад тази фасада имаше остра като бръснач мисъл и безжалостен и хитър ум.

— Уиски с лед — каза той, като извади кутия с пури и си избра една. — Искаш ли една от тези? Хавански пури.

— Не в такъв ранен час — каза Клод като наливаше питието. — Наистина ми е драго да те видя след толкова време. Прекалено много време мина, Ед.

Хадън оглеждаше огромната стая. Очите му изпитателно опипваха различните картини по стените, тапицирани с коприна.

— Това е хубаво — каза той, като посочи една картина над бюрото на Кендрик. — Хубава работа с четката. Моне, а? Фалшификат, разбира се.

Клод донесе питието и го постави на малка старинна масичка до Хадън.

— Само ти и аз знаем това, Ед — каза той. — Имам си една стара риба с твърде много пари, която кълве.

Хадън се засмя.

— По Моне, а? За да ти е сигурна работата.

— Точно така, момчето ми — Клод си приготви чаша сухо мартини, отиде зад бюрото си и седна. — Не спохождаш много често нашия хубав град, Ед.

— Не отсядам за дълго — Хадън прехвърли крак върху крак. — Как е бизнесът, Клод?

— Леко е забавен. В началото на сезона сме. Антикварните предмети скоро ще се задвижат. Богатите се връщат другата седмица.

— Имам предвид… бизнеса — каза Хадън, вперил изпитателен поглед със стоманено-сивите си очи.

— А-а! — Клод разтърси глава. — Точно сега — нищо. Всъщност, бих могъл да се справя с нещо, ако ми попадне.

Хадън запали пурата си и дълго време изпускаше дима.

— Опитвам се да реша: дали ти или Ейб Соламан.

Клод трепна. Името на Ейб Соламан винаги му действаше като капка киселина на езика, защото Соламан беше, без съмнение, най-големият укривател и търговец на крадени ценни вещи, действуващ в Ню Йорк. Много пъти беше измъквал от Кендрик някоя голяма сделка. Двамата се ненавиждаха, като мангуста и змия.

— Хайде, хайде, скъпи — каза той. — Нали не искаш да си имаш работа с такъв евтин, безскрупулен измамник като Ейб. Знаеш, че от мене можеш да получиш по-добра цена. Някога да съм те мамил?

— Никога не си имал тази възможност, нито пък Ейб. Става въпрос за голяма, стабилна сума пари в брой. Може да стигне шест милиона. — Хадън изпусна дим. — Аз искам три милиона.

— Шест милиона не е невъзможно — каза бавно Клод, докато хищният му ум действаше. — Зависи от стоката, разбира се. Много пари могат да се намерят за нещо специално, Ед.

— Точно сега няма чак толкова пари в Ню Йорк. Затова първо на тебе давам тази оферта.

Клод извика на лицето си усмивката на делфин.

— Оценявам това, момчето ми. Хайде, кажи.

— Изложбата на Ермитажа.

— А-ха! — Алчният поглед избледня и изчезна от очите на Кендрик. — Много хубаво. Имам каталога. — Той отвори едно чекмедже на бюрото и извади дебела брошура. — Да, много хубаво. Красиви неща. Жест на разведряването. Руското правителство дава някои от най-хубавите си експонати, за да ги видят и им се възхитят гражданите на Съединените американски щати. — Той прелистваше страниците с цветни илюстрации. — Великолепно. Хиляди се възползват от това прекрасно сътрудничество между две от най-могъщите страни. — Той вдигна очи и погледна Хадън, който се усмихваше. — Да, но със сигурност не и за теб, със сигурност не и за Ейб, и със сигурност не и за мен. — Той въздъхна и остави каталога.

— Свърши ли да плещиш? — попита Хадън.

Клод свали перуката си, загледа я втренчено, после я плесна накриво на главата си.

— Просто мисли на глас, скъпи ми Ед. Аз често мисля на глас.

— Погледни на страница петдесет и четвърта — каза Хадън.

Клод наплюнчи дебелия си палец и заобръща страниците на каталога.

— Да. Много хубаво. Какво казват? Икона, година — неизвестна, смята се за най-старата съществуваща икона. Известно е, че е била най-високо ценената от Екатерина Велика вещ. — Той внимателно се вгледа в илюстрацията. — Направена от дърво, рисувана с бои, изобразява някакъв непознат руски светец. Отлично запазена. Размери — 20 на 22,5 см. Едва ли е по вкуса на всички посетители. Тълпата би я подминала. Много интересна като колекционерски обект.

— На свободния пазар би струвала двадесет милиона долара — тихо каза Хадън.

— Така е, но очевидно руснаците не искат да я продават, мило момче.

Хадън се облегна напред, а стоманено-сивите му очи приличаха на връхчетата на пикели за лед.

— Ти би ли могъл да я продадеш, Клод?

Кендрик усети, че въпреки климатичната инсталация, леко се изпотява. Извади копринена носна кърпа от джоба и избърса лицето си.

— Всичко може да Се продаде, но тази икона може и да създаде неприятности.

— Неприятностите нямат значение. Твоя е за три милиона — каза Хадън.

Кендрик допи чашата мартини. Усети, че има нужда от още една.

— Нека ти предложа още едно питие, Ед. Това иска малко мислене.

С тежка походка отиде до шкафчето с напитките и приготви още две чаши, а умът му трескаво работеше.

— Нямам много време — каза Хадън, поемайки питието си. — Закриват изложбата след две седмици. Или ти трябва да се заемеш, или Ейб.

Клод се върна на бюрото си и седна.

— Нека погледнем по-отблизо на това, Ед — каза той. — Посетих Музея за изящни изкуства когато бях във Вашингтон преди година. Тогава ми се стори, че предпазните им мерки за сигурност бяха впечатляващи. От това, което прочетох разбирам, че мерките за сигурност за тази изложба са още по-строги и шансовете за кражба са равни на нула.

Хадън кимна.

— О, разбира се. Проучил съм всичко това. Не само че пазачите на музея са повече сега, но навсякъде гъмжи от хора на ФБР и ЦРУ, както и цивилни полицаи. Не стига това, ами и руснаците са изпратили пет от техните полицаи да допълнят веселата тълпа. Всички посетители се проверяват. На нито един мъж и на нито една жена не се разрешава да внесат куфарче или ръчна чанта. Всички посетители минават през електронен екран. Да, признавам, че работата, която са свършили е впечатляваща.

Клод повдигна закръглените си рамене.

— Така, че…

— Да. Обичам да се заемам с невъзможни кражби, Клод. Никога не съм се провалял и съм получавал това, което съм искал, и ти казвам — ако можеш да продадеш иконата и да внесеш три милиона долара в швейцарската ми сметка — иконата е твоя.

Клод си припомни различните големи кражби, които Хадън беше организирал. Спомни си вазата от династията Минг, метър и половина висока, която изчезна от Британския музей. Това беше шедьовър на организаторското изкуство, но той се колебаеше. Тук имаше нещо по-различно: от политическа гледна точка беше опасно.

— Да допуснем, че вземеш иконата, Ед — каза той предпазливо. — Няма нужда да ти казвам, че това ще стане причина за международен скандал или, да кажем, експлозия. Ще стане ужасно напечено.

— Това си е твоя грижа, Клод. Веднъж след като ти дам иконата, ти ще се оправяш с напеченото положение, но ако не искаш да го поемеш, просто кажи и аз ще говоря с Ейб.

Кендрик се колебаеше, но мисълта за печалбата от три милиона долара надделя над предпазливостта му.

— Дай ми три дни, Ед. Трябва да поговоря с един-двама клиенти.

— Разбира се, твое право е. Аз съм в хотел „Спаниш бей“. Уведоми ме най-късно до петък вечерта. Ако намериш подходящ клиент, ще получиш иконата другия вторник.

Кендрик изтри потта от лицето си.

— За мое успокоение, скъпи Ед, кажи ми как ще я вземеш.

Хадън се изправи.

— По-късно. Ти първо намери клиента, а после ще говорим за начините и средствата. — Той се загледа в Кендрик. — Ще я получа. Не бива да се безпокоиш за това. До скоро… — и той си тръгна.

Кендрик седеше и размишляваше, после отвори едно чекмедже на бюрото и извади подвързан с кожа бележник, в който държеше имената и адресите на най-богатите си клиенти, притежатели на тайни музеи.

Луис дьо Марни влетя в стаята.

— Какво искаше той, миличък? Някакъв бизнес?

Кендрик му махна с ръка да излезе.

— Не ме безпокой. И нека никой не ме безпокои. Трябва да помисля.

Познавайки добре тези признаци, Луис тихичко излезе, затваряйки вратата. Големи пари бяха на път и тъй като Луис имаше 15-процентен дял от незаконните операции на Кендрик, спокойно можеше да чака докато бъде поискана неговата помощ.

Повече от час мина докато Кендрик реши към кой от клиентите да се обърне. Нужен му беше някой, който да се интересува от руско изкуство и който може да събере шест милиона долара за кратко време. Като отхвърляше име след име по една или друга причина, но главно поради липсата на интерес към руското изкуство, той най-после обърна на буквата Р.

Херман Радниц!

Ама, разбира се! Трябваше веднага да се сети за него. Един журналист, работещ за „Фигаро“, беше описал веднъж Херман Радниц по следния начин:

„Радниц е Г-н Бизнес с голямо «Б». Да кажем, че искате да се построи язовир в Хонг Конг. Или пък искате да откриете фериботна линия между Англия и Дания. Да допуснем, че искате да инсталирате електрооборудване в Китай. Преди дори да започнете да правите планове, консултирайте се с Радниц, който ще ви фиксира точно финансовите разходи. Радниц на практика участва във всичко: корабостроене, нефтена промишленост, строителни работи, самолетостроене, има силни връзки със съветското правителство и е на «ти» с Президента на Съединените американски щати. Той вероятно е най-богатият човек в света, извън Саудитска Арабия.“

Да, Радниц, мислеше си Кендрик, но тук трябва да се пипа много внимателно.

След като поразмишлява още малко, той поръча разговор с хотел „Белведере“, където знаеше, че е отседнал Радниц.

След разговора с Густав Холц, секретаря на Радниц, молбата му беше удовлетворена и му беше уредена среща за 10 часа следващата сутрин.

 

 

През август, престъпления в Парадайз сити практически нямаше. Ако не се смятат няколкото откраднати коли и обажданията на възрастни дами за изгубените им кучета, полицията в този влажен и горещ като турска баня град нямаше какво толкова да върши.

Началникът на полицията Фред Теръл беше в отпуска. Сержант Джоу Биглър, на когото беше поверен полицейският участък, прекарваше времето си в кабинета на Биглър, като пиеше кафе и палеше цигара от цигара. Тъй като беше деен човек, на него му се искаше да стане някакъв голям обир на бижута или нещо подобно, но крадците и контрабандистите нямаше да пристигнат, докато богаташите и забавляващият се елит не се върнат в средата на септември.

В стаята на детективите, детектив първи ранг Том Лепски, висок, тъмнокос и строен, беше вдигнал крака на бюрото си докато четеше комиксите. На друго бюро, детектив втори ранг Макс Джейкъби, четири години по-млад от Лепски, тъмнокос и с мощна фигура, чукаше на старовремската си машина доклад за открадната кола.

Дейността в стаята на детективите, сравнена с тази от преди месец и половина, беше толкова оживена колкото и градската морга.

Джейкъби измъкна със замах листовете и индигото от пишещата машина и се облегна назад.

— С това — толкова — каза той. — Какво друго има да се върши?

— Нищо — Лепски се прозя. — Защо не си ходиш вкъщи? Няма смисъл и двамата да висим тук.

— За жалост, смяната ми свършва чак в 10 часа вечерта. Ти си върви.

Лепски се ухили лукаво.

— А, не. Не съм толкова луд. Ако си отида сега, Карол ще настоява да окося тревата пред къщи, а на кой му е притрябвало да коси трева в тая жега?

Джейкъби кимна в съгласие.

— Прав си. Тю-ю! Тая жега ще ме умори. Тук трябва да имаме климатична инсталация.

— Говори с шефа. Ти можеш да го убедиш. Както и да е, след още няколко дни ще е по-хладно.

— Какво става с ваканцията ти, Том? Излизаш в отпуска другата седмица, нали? Къде ще ходиш?

Лепски се засмя така, че би уплашил и хиена.

— Аз ли? Аз няма да ходя никъде. Ще си стоя вкъщи. Ще си седя в градината и ще си чета книга.

— Книга? — Джейкъби зяпна. — Не знаех, че четеш книги.

— Не чета, но к’во от това? Малко за разнообразие. Искам да разбера дали изпускам нещо. Като гледам картинките в някоя книга, си мисля, че може и да е така.

Джейкъби се замисли за дълго като се мръщеше.

— Ами Карол? — попита той най-накрая.

Лепски изглеждаше несигурен.

— Ще си имаме малко неприятности, но ще се оправя — каза той и в гласа му се прокрадна смущение. — Знаеш ли какво? Карол има луди идеи. В момента чете брошури на туристически фирми. Иска да направим обиколка на Калифорния с автобус. Представяш ли си? Знаеш ли колко искат тези обирджии от пътническите бюра, за да те разведат из Калифорния? Три седмици за три хиляда долара! Луда работа! Все едно, кой ли пък иска да пътува с цяла тълпа мизерници в някакъв скапан автобус? Не и аз!

Джейкъби се размисли над това.

— Е, това е начин да опознаеш страната. Аз не бих имал нищо против. Карол ще се забавлява чудесно. Тя обича да разговаря с хората.

Лепски изсумтя така, че вестникът на бюрото му се раздвижи.

— Слушай, Макс, можем да минем и без това. До ушите съм затънал в изплащане на стари сметки. Всеки път като вляза в банката, касиерът ме зяпа като че ли съм престъпник. Довечера ще обясня положението на Карол. Взех си извадка за баланса. Е, добре, ще прогърми къщата, но цифрите са си цифри. Ще й се наложи и тя да си седи на тревата и да чете книга като мене.

Джейкъби, който беше близък приятел както на Лепски, така и на деспотичната му съпруга Карол, прикри усмивката си.

— Не мога да си представя как Карол ще се съгласи с това — каза той.

Лепски му хвърли гневен поглед.

— Като няма пари, няма и ваканция. Още имам да изплащам сешоара, дето тя си купи. Закъснявам с изплащанията за колата. — Той пое дълбоко въздух. — И още, закъснявам с изплащането на тоя идиотски телевизор, който тя искаше. Така че… няма пари… няма и ваканция.

— Съжалявам, Том. Вие с Карол имате нужда от почивка.

— Е и какво? Ще се наложи да направим това, което хиляди мизерници правят… ще си стоим вкъщи. — Лепски стана и се запъти към стаята на шефа, където намери сержант Биглър да дреме зад бюрото на Теръл.

Биглър, с луничаво лице и жълтеникаво-червена коса, се прозя, разтри лицето си с мощната си месеста ръка и се усмихна на Лепски.

— Ама как го мразя този месец — каза той. — Безделие. Ти излизаш в отпуска другата седмица… нали?

— А-ха — Лепски блуждаеше из кабинета. — Бас държа, че щом тръгна и тук ще стане напечено. Слушай, Джоу, няма да пътувам никъде. Ще си стоя вкъщи, така че ако ти потрябвам, за Бога, обади ми се.

— Няма да ходите никъде? А какво ще каже Карол? — Биглър, също като Джейкъби, познаваше Карол.

— Няма пари, значи няма и ваканция — каза твърдо Лепски, макар че изпитваше угризение. Той и Карол често се караха, въпреки че не биха се разделили за нищо на света. За негово нещастие, ставаше така че Карол винаги печелеше споровете и той съвсем ясно съзнаваше това. Но този път — повтаряше си той непрекъснато — тя трябва да приеме фактите и да бъде разумна.

— Ти обичаш да се хващаш на бас, Том — хитро се засмя Биглър. — Хващам се на бас десет към едно, че непременно ще отидете някъде.

Лепски застана нащрек.

— Кажи сто към едно и съм съгласен — каза той.

Биглър поклати глава.

— И крак би си, счупил за да спечелиш сто долара от мен, скъперник такъв.

Телефонът иззвъня. Чарли Танър, сержантът в приемната, имаше неприятности с една богата възрастна дама, която не можеше да си намери котката.

— Иди му помогни, Том — каза Биглър уморено. — По-лесно да ти мине времето.

В 6.30 часа Лепски се разписа и си тръгна. Въздухът беше по-прохладен и той реши, че сега му е времето да говори с Карол и дори да окоси проклетата ливада. Първо, реши той, ще оправи ливадата, после ще вечеря, а след това внимателно ще обясни на Карол точно защо тази година не могат да включат ваканцията в плановете си.

Той пристигна пред уютната си едноетажна къща с обичайното изскърцване на спирачките. Ако не друго, то Лепски обичаше да се перчи и много му харесваше да впечатлява съседите си когато се прибираше. Мизерниците, както той ги наричаше, бяха както обикновено по дворовете си. Те всички го зяпнаха, когато излезе от колата. Това беше нещо, което той обичаше и им махна снизходително с ръка, а после спря и сега беше негов ред да зяпне.

Ливадата пред къщата изглеждаше безупречна. Когато тази сутрин излезе от къщи, тревата беше пет сантиметра висока. Сега приличаше на билярдна маса: дори по краищата тревната площ беше подравнена — нещо, което той никога не правеше.

Карол?

Той килна шапката си назад. Това беше невъзможно. Карол беше дяволски тъпа що се отнасяше до моторната косачка. Само веднъж успя да я убеди да опита и резултатът беше счупена дворна порта и загуба на една от лехите с рози.

Озадачен, той мина по пътеката, отвори входната врата и веднага помръдна ноздри. Миризмата на готвено, която се носеше от кухнята раздвижи стомашните му сокове.

Обикновено миризмата, идваща от кухнята за да го поздрави с добре дошъл го караше да се чуди дали къщата не се е подпалила. Макар че Карол влагаше много амбиция в готвенето, усилията й неизменно довеждаха до катастрофа. Миризмата, която сега го посрещна, направо го шокира.

Той предпазливо влезе в малкото преддверие и надзърна във всекидневната. Тук отново беше потресен. На една от масичките в центъра на стаята имаше ваза с дългостеблени рози. Обикновено Карол откъсваше от розите в градината когато бяха с малко уморен вид, но тези във вазата бяха от розите, които някой сваляч би поднесъл на звезда от екрана с надеждата да я завлече в леглото.

Изведнъж го побиха тръпки. Дали не е някаква годишнина, която беше забравил? Лепски беше безнадежден случай по отношение на годишнините. Ако не беше Макс Джейкъби, който си държеше тефтер с рождените дни и ако не напомняше на Лепски — рожденият ден на Карол щеше да е винаги забравен.

Но каква годишнина? Лепски стоеше и зяпаше в розите, опитвайки се да си спомни датата на годишнината от сватбата им.

Знаеше, че не е рожденият ден на Карол. Само преди пет месеца Джейкъби го беше спасил от това бедствие. Но каква годишнина?

Карол страшно се засягаше от някоя пропусната годишнина. Лепски смяташе, че тя не е с всичкия си да държи на такива отегчителни работи. За нея беше жизнено важно той да помни нейния рожден ден, своя рожден ден, годишнината от сватбата им, деня, в който го повишиха, деня, в който се преместиха в тази едноетажна къща. Ако забравеше, тя правеше живота му непоносим поне за една седмица.

Лепски се стегна. Трябваше да изиграе този номер без предварителна подготовка. Така му се искаше да си спомни, за Бога, датата на годишнината от сватбата им: това беше важната дата. Ако беше пропуснал нея, знаеше, че лошо му се пише за цял един месец.

После чу как Карол, между тракането на тенджери и тигани, започва да пее. Нейната интерпретация на „Ти, аз и любовта“ го накара да настръхне. Карол не пееше добре, но гласът й беше мощен.

Зашеметен, Лепски отиде до кухненската врата и се загледа в тъмнокосата си, хубава съпруга, която-‘ беше препасала престилка и танцуваше из кухнята като си тактуваше с дървена лъжица.

Господи! Тя ми е пипнала шишето с уиски!

— Здравей, миличка — дрезгаво каза той. — Върнах се.

Карол подхвърли лъжицата във въздуха и се спусна към него, обгръщайки го с ръце и го целуна с най-горе-щата целувка от медения месец насам.

— Том, миличък! М-м-м! Чудесно! Хайде пак!

Уиски или не, Лепски реагира. Ръцете му бавно преминаха по дългия й строен гръб и още по-надолу, като я притегли силно към себе си.

Карол решително го отблъсна.

— Не сега, после. Ето, хайде помагай — и като го остави зашеметен, тя с валсова стъпка се понесе към хладилника и извади бутилка шампанско. — Отвори това. Вечерята ще е готова след минутка.

Лепски зяпаше бутилката и за малко не я изпусна.

— Ама, миличка…

— Отвори я. — Тя се върна до печката и обърна две огромни пържоли, премести голямо количество пържен лук и разбърка картофките, започнали да хващат приятна коричка.

— Разбира се… разбира се. — Лепски се замъчи с телта, а после с животинска сила измъкна тапата, която прехвърча през кухнята. Виното закипя навън и Карол му бутна две чаши в ръцете. Той наля чашите, все още в омая.

— Да пием за нас! — извика Карол драматично като взе една от чашите. — Най-чудесните хора на света!

— Да — потвърди Лепски и се зачуди дали въобще е останало нещо от любимото му шотландско уиски „Къти сарк“.

— Хайде, идвай да ядем! — извика Карол и изпразни чашата си. — Отвори виното. На масата е.

— Да, сега — Лепски влезе с решителна стъпка в малката им трапезария.

Масата беше наредена. В средата като украшение имаше ниска тумбеста ваза с рози, а една бутилка от най-доброто калифорнийско червено вино чакаше той да й обърне внимание.

Започна да смята на ум. Шампанското… виното… розите! Исусе Христе! Тя трябва да е прахосала всичките пари, отделени за домакински нужди!

Карол влезе, носейки две чинии, натоварени с пържолите, пържения лук и пържените картофки.

— Добър апетит! — му пожела тя, сядайки на масата. — Аз ще налея виното.

Гладът надделя над страховете на Лепски. Не беше ял по-хубава пържола откакто се помнеше. Лакомо се нахвърли на яденето.

— Прекрасно! — възкликна той с пълна уста. Тогава го порази една мисъл. — Такава една пържола трябва да струва цяло състояние.

— Наистина струва цяло състояние — самодоволно рече Карол. — Доставена е от Едиз.

Лепски спря да яде, чувствайки как го пронизва хлад. Едиз беше най-скъпият магазин за месо в града. Често беше надничал през витрините им, гледайки съблазнителното, сочно месо, а после като погледнеше цените бързо си тръгваше ужасен.

— От Едиз ли?

— Най-добрите.

— Да-а — започна да яде по-бавно. — Виждам, че си окосила тревата, миличка. Изглежда чудесно. И аз можеше да го направя.

— Хванах Джак да я окоси. Не исках ти да се занимаваш с това в тая жега.

— Джак? Тоя малък мизерник на съседите? Той ли я окоси?

— За пет долара би застрелял и баща си.

— Пет долара? Дала си на тоя помияр пет долара?

— Той искаше десет, но аз се спазарих.

Лепски затвори очи.

— Яж, миличък. Недей да седиш и да гледаш толкова печално — Карол захихика. — Всичко е наред. Ще ти издам една тайна.

Лепски я огледа.

— Слушай, пиленце, това да не е някаква проклета годишнина, която съм забравил? Прахосала си пари като луда. Знаеш, че нямаме никакви пари.

— Знам, че ти нямаш никакви пари, но аз имам.

Лепски присви очи.

— От кога това?

— От тази сутрин. Спомняш ли си г-н Бен Айзаакс, моя специален клиент когато работех в „Американ експрес“?

— Да, разбира се. Старият негодник, дето си тикаше ръцете под полата ти всеки път като влезеше в кабинета.

— Лепски! Не бъди грубиян! Г-н Айзаакс никога не е правил такова нещо.

Лепски се ухили.

— Може и да не е, но си го е мислил… а то е същото.

— Нека да ти кажа, Лепски, че г-н Айзаакс беше мил, благовъзпитан стар джентълмен, със сърце от злато.

Лепски наостри уши като ловно куче.

— Искаш да кажеш, че е хвърлил топа?

— Починал е и ме е споменал в завещанието си. Какво ще кажеш за това?

Лепски сложи на масата ножа и вилицата си.

— Колко?

— Няма значение колко. Не е ли толкова мило от негова страна? В края на краищата, аз само си вършех работата и…

— Колко! — изрева Лепски с полицейския си глас.

— Я, не ми викай, Лепски — Карол започна отново да се храни. — Не оставяй вечерята ти да изстине.

— КОЛКО? — изрева Лепски отново.

Карол въздъхна, но в очите й имаше смях.

— Ако непременно искаш да знаеш — тридесет хиляди долара.

— ТРИДЕСЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА? — изкрещя Лепски, като скочи на крака.

Карол му се усмихна.

— Не е ли чудесно? Моля те седни и яж. Опитай да се държиш възпитано.

Лепски седна, но беше загубил апетит.

Тридесет хиляди долара! Страхотно състояние! Сети се за всичките си дългове. Като си помисли човек, един стар мизерник като Бен Айзаакс да им остави всичките тези пари!

— Наистина ли искаш да кажеш, че имаме тридесет хиляди долара? — попита той с дрезгав глас.

— Не съм казала това.

Лепски я загледа втренчено.

— Чакай, чакай сега. Току-що каза…

— Знам какво казах. Казах, че аз имам тридесет хиляди долара. Нищо не съм казала за това, че ние имаме тридесет хиляди долара — каза твърдо Карол.

Лепски извади сексапилната си усмивка.

— То е едно и също, пиленце. Партньори сме… нали помниш? Женени сме. На равни начала сме.

— Нищо подобно — Карол довърши пържолата си и се облегна назад. — Сега слушай — продължи тя с деспотичния си глас. — Женени сме от пет години. Всяка година сме правили по едно тузарско пътуване през ваканцията и ти все си мрънкал за разходите. Повечето време от ваканцията прекарваше в правене на сметки и все ми разправяше, че не можем да си позволим да ядем омари, та дори и кола! Сега отивам на истинско пътуване през ваканцията, Лепски! Аз сама ще уредя всичко. Ще харча моите пари. Ако ми се прииска шампанско за закуска, ще имам шампанско за закуска! Отивам в Европа. Отивам в Париж. Отивам в Монте Карло. Ще отида в Швейцария да видя планините. Ще отсядам в най-добрите хотели. Ще се храня в най-добрите ресторанти. Възнамерявам да прекарам ваканцията си така както човек само веднъж в живота си може: и всичко това платено от милия г-н Бен Айзаакс, блажено доброто му, милостиво сърце!

Лепски я беше зяпнал.

— Я, чакай, чакай малко…

— Спокойно! И ти си поканен. Ще бъдеш мой гостенин. Можеш да приемеш, а можеш и да си останеш вкъщи, но аз отивам!

— Ама, пиленце, нека бъдем разумни. Дължим пари. А това ще струва цяло състояние.

— Лепски! Ти дължиш пари! Аз не дължа нищо. Идваш ли с мен или не? Ако дойдеш, ще пътуваме до Париж следващия четвъртък. Ако не приемеш поканата ми, ще пътувам сама. Е, какво решаваш?

Лепски прие неизбежното.

— Само опитай да ме спреш, миличка — и като скочи, заобиколи бързо масата, за да я целуне.

Тя обви ръце около него.

— Не е ли чудесно! О, Том, ще бъде нещо, за което ще има да говорим през остатъка от дните ни! Ще купя фотоапарат. Само си представи как ще зяпнат съседите когато им покажа снимките!

Лицето на Лепски светна. Нищо друго не обичаше толкова колкото да впечатлява съседите си.

— Да-а. Париж, а? Монте Карло, а? Швейцария? Господи, как ще проглуша ушите на Макс утре!

— А аз ще се заема с работа — замечтано каза Карол. — Първо, ще говоря с Миранда. Искам тя да направи програмата за пътуването. Заедно работехме в „Американ експрес“ и тя знае какво да прави. А после ще си купя дрехи! Представи си! Нямам един свестен парцал на гърба си!

Лепски трепна.

— Слушай сега, пиленце, недей да ставаш прекалено екстравагантна. Нали не искаме да прекалим с разходите.

— Спокойно! И ще ти кажа нещо, Лепски. Ще ти купя малко дрехи и на теб. Няма да пътувам с теб в тоя вид на скитник.

Лепски настръхна.

— Скитник ли ме наричаш? Какво му е на моя вид? Нямам нужда от нищо! Скитник? Какво искаш да кажеш?

— Просто замълчи — въздъхна Карол. — Ще пътуваш и ще изглеждаш като преуспяващ красив съпруг, а не като ченге.

Лепски повдигна едната си вежда.

— Красив, а?

— Ужасно красив и секси, Том.

Лепски изду гръдния си кош.

— Да. Струва ми се, че ще трябва да изиграя тази роля. Красив и секси, а? О’кей, пиленце, хайде да изхарчим малко пари. — Той спря и подуши въздуха. — Нещо гори ли?

Карол нададе сподавен вик.

— Ябълковия ми сладкиш!

Тя скочи на крака и се втурна към кухнята. Стонът й на отчаяние, който беше чувал толкова пъти, го накара да грабне салфетката си, за да задуши напушващия го смях.