Владимир Колев
Дъщерята… И бащата…

Космонавтката Светлана Савицкая „ми падна“ съвсем случайно при едно от посещенията ми във Волосово. Веднага я атакувах за интервю. Тя се съгласи, но с предупреждението „Без навлизане в личния живот. За летенето — каквото ви е интересно.“. Направих интервюто и го дадох в едно списание. Не видя бял свят. Допуснах основна грешка. Не си оставих копие. Затова, споделеното по-долу ще бъде спомени и асоциации.

Ами, признавам си — това е една от най-магнетичните жени, с които съм се срещал. В нея нямаше грам фалшивина. Не беше красавица, но имаше излъчване. В съчетание с пластична фигура, която явно бе на „ти“ със спорта.

Знаех, че е дъщеря на маршала от авиацията Евгени Савицки. Знаех и за подмятанията „Да си дъщеря на такъв баща“. Знаех и друго. В авиацията няма значение кой е баща ти. Ако не усвояваш качествено уроците, земята те посреща с удар!

Бе завършила Московския авиационен институт. От 15 годишна бе се захванала с парашутизъм. Имаше участие в 3 групови височинни рекорда. Световна титла като фигурен пилот №1. 15 световни рекорда като пилот на реактивни самолети. Беше летец изпитател II клас. На 32 години, Светлана бе завършила и школа за летци изпитатели, установяваше рекорди и изпитваше нови самолети.

Когато се срещнах с нея, освен лъчащия й оптимизъм, усетих и нотка на лека тъга. Наскоро бе загинал нейният наставник в изпитателската работа Александър Федотов. Реагираше на тази смърт като мъж със здрава душевност. Не криеше болката, но не й се огъваше. Беше летяла веднъж и в космоса. Имаше богата биография даже за мъж — професионалист, прескочил петдесетте.

Избягваше темата за съпруг, баща и семейство. Но нещо поизтърва. „Баща ми бе човек техничар. Ако нещо се повредеше — радио, пералня, хладилник — запряташе ръкави и го оправяше. Мама се грижеше за къщната работа. От малка бях възпитана така — за да постигнеш нещо, трябва да се учиш и да не бягаш от работа“. По това време в семействата на хората от номенклатурата се наема — не слугиня, а домашна помощничка. В семейството на маршал Савицки, това правило не се спазва.

… Разрових се в интернет. Ето нещо и за бащата маршал.

Хлапе от дом за безпризорни. Но с идеята да се вземе в ръце. Завършва професионално училище, доучва, завършва и авиационно училище. Кариерата му е стремителна. Старши лейтенант, командир на полк. Подполковник — командир на дивизия. На 32 — командир на авиационен корпус.

Званието „Герой на СССР“ се присвоява за 10 свалени вражески самолета или за 40 бойни полета. Евгени Савицки има над 200 бойни полета. Лети по време на цялата война. Като редови боен пилот. Уцелван е няколко пъти, спасява се с парашут или аварийно кацане. Сам сваля над 20 самолета. След едно от поредните аварийни приземявания научава, че му е присвоено званието генерал-лейтенант. Нормативно би трябвало да бъде 5 пъти „Герой“. А е „само“ 2 пъти. Иначе има внушителен поменик от ордени и звания.

Ще цитирам наш бивш военен летец, Михаил Спасов: „Всеки пилот има свой маниер на летене. Неговият беше агресивен, смазващ. Когато чуеш по радиостанцията «Я Дракон…», виждаш, че той наистина има драконовско излъчване. Не можеше да го сбъркаш с посредствен хвъркач…“ На почтена възраст, маршалът бе летял и в българско небе.

Знае се, че е бил любимец на Сталин. Непосредственото политическо обкръжение на вожда е от хора, чието поведение се определя по кучешката формула: „Служа! И на задни лапки ходя“. Но Бащицата подбира специалисти в ресори и направления съобразно принципа: „Справя се, расте, с мен е! Издънва се… Господ с него…“. Савицки е любимец, защото се справя!

Светлана е копие на баща си. Човек с характер, железен професионалист, безкрайно взискателна към себе си.

Дочаква старини благодарение на професионализма си.

Честваха кръгла годишнина. Президентът и премиерът не й пратиха приветствена телеграма, въпреки изискванията на протокола. Името й е емблема от световна величина. Доцентката и днес е независима в съжденията си, през ум не й минава да върти опашка. Как да й честитиш?

В интернет прочетох следния коментар: „Ами да, генералска дъщеря! Навярно малцина знаят как тази героиня бе избутана по задника, за да излезе от шлюза“.

Става въпрос за работата й в открития космос. Злоба от ниска класа, ясно. Ако няма за какво друго да се заядеш, се сещаш за някои анатомични органи. На млади години, лично видяно, Светлана имаше спортна фигура без обемни деформации в началото на краката си. Но не там е въпросът.

Мъдрият Плутарх някъде беше казал приблизително следното: Характерно за великите народи е, че охотно оплюват великите си личности. Президентът се държи резервирано, хулиган бълва злоба… От горе до долу много хора мерят с тенденциозен аршин. Москва е една от световните столици на културата. Но си спомням и думите на Манделщам „Москва, позната до сълзи…“.

Особеност на руския национален манталитет е оплюването на достойните си хора. Ако вярваме на Плутарх, това е вече сигурен критерий за величието на Русия.

Това родее руснаци и българи.

Но… дали няма и още нещо?…

Сродяващо, но хубаво…