Владимир Колев
Черно яке и цветна мечта

… По неведоми пътища божии аз и гаджето ми се бяхме снабдили със страхотни черни якета от истинска напа. На фона на тогавашната дизайнерска сивота, якетата караха хората да се обръщат след нас и да ни оглеждат. Яке и дънки — как да не завидиш… Никсън (поетът Николай Светлев), ни оприличи на есесовци. Признавайки, че германските военни винаги са умеели да се обличат хубаво.

… А когато отидох във Волосово, предизвиках потрес. Оглеждаха ме и се чудеха как такъв разкош въобще може да бъде видян по земята? Е, обясниха си го със завистливата констатация, че „България е Швейцарията на соцлагера“. И тогава бяхме швейцарци колкото днес, но малките факти — изключения понякога предизвикват тотално погрешни изводи.

… Генади беше инструктор на това летище. Основната му задача бе да подготвя парашутисти на най-ниско ниво. Тогава, на пълни обороти, работеше месомелачката в Афганистан. Нужни бяха десантчици. Които да могат някак да се изтърсят с парашут от самолет. 2–3 скока, повече и не трябваха. За целта, взимаха за две седмици шестнайсетгодишния от завода или гимназията. Каквото научи — научи. Ако скочи — скочил е. Ако не…

Инструкторите и парашутистите на високо ниво за тези хлапета бяха богове. Хлапетата знаеха, че ако се провреш през цедките и почнеш да тренираш парашутизъм, се разкриват хоризонти. Например, да ходиш на състезания в чужбина. Мечта, но не за всеки.

Едно устато хлапе, несъмнено добре подковано, се жалеше, че ето, една седмица вече е минала, а още не е скочило. Ако продължи да вали всеки ден, кога ще има „уникалната възможност да се запознае с небесния простор“? Генади го огледа с изражение на човек, който иска да се засмее, но го боли зъб:

— И закъде си се забързал?

Момчето си бе научило урока. И държеше да направи впечатление. Забърбори за изпълнение на воински дълг, защита на Родината, любов към Партията… Гледаше инструктора си право в очите и сигурно се гордееше със себе си. Генади издържа погледа му и попита съучастнически:

— Значи искаш да защитаваш родината, а?

— Искам! — последва категоричен отговор.

— Значи, искаш да отидеш в Афганистан, за да защитаваш родината? — доуточни Генади.

— Точно така!

— Но родината ти е тук! Ако става дума за защита на родина, афганците наистина защитават страната си. Ние сме обикновени агресори. Там! Но бащински го успокои: — Не се бой! Скочил или не, ще попаднеш в Афган! — Нямаше как да обясни на младия глупчо, че това не е най-бленувания късмет. Вярно, някои момчета се завръщаха и с медали. Но мнозина изминаваха обратния път в метални ковчези.

Генади постепенно ми стана добър приятел. Когато ме видя с черното яке, цялото му приятелство потъмня от отблясъка на обикновена завист. „Продай ми го! Ще ти дам цяла месечна заплата. 250 рубли!“ „Не го продавам и за милион. И аз още не съм му се нарадвал“ „Е, чак за милион. Не злоупотребявай с цифрите…“ И безпощадно продължи да вдига цената. 300, 350, 400, 450. След това ми каза, че съм изверг и въздъхна: „Ще тегля и от вноската за колата. Последно — 500! Ако не приемеш и тази цена, си просто за убиване!“.

Вместо поздрав мърмореше назидателно: „Пет стотака!“. И допълваше: „Сърцето ми казва — ще ми продадеш якето!“. Черното яке се превърна в негова цветна мечта. Давах му от време на време да го поноси. Влезеше ли в него, ставаше друг — изправен, елегантен, лъчащ.

При всяко посещение в Москва, задължително ходехме да ударим по едно чело пред мумията на вожда на световния пролетариат, другарят Ленин. Червеният площад е покрит с жълти павета. Като ги напечеше слънцето, ставаше… Да има как да си съблечеш и кожата. Но, циклично, откъм Москва река нахлуваха ледени пориви на вятъра. Компромисът беше разкопчана връхна дреха. Като духне леденото, закопчаваш копчетата. Оказа се, че има още един вариант за закопчаване.

Пред мавзолея бъкаше от униформени и цивилни вардачи. Оглеждат те подозрително, а в погледа им се чете: „И да не ти бръмне някоя глупост в главата, че…“. Казано на полицейски език, респектираха ни профилактично. Навремето, след кончината на татко Сталин, го заселили на топло при татко Ленин. После Никита Хрушчов го изнесъл и кремирал. Върнал праха, но пред мавзолея. Всеки път, когато наближахме входа, виждахме по някой дядо в униформа от войната, обкичен със значки и медали, с омекнали крака да плаче пред камъка на татко Сталин. Набързо го разкарваха, но след малко заставаше друг. И него разкарваха, но плачещите дядовци не свършваха.

… Последни метри преди входа. Чувствах се отпуснат и омаломощен от жегата. Внезапно, в мен се вкопчи коравия поглед на момче във войнишка униформа с дръпнати очи — таджик или узбек. Приближи ме със свирепо изражение, хвана ме за реверите на якето и ме избута настрани. Вероятно съм изглеждал доста глупаво? В този момент усетих вторачени в мен множество погледи. В погледите — нещо средно между учудване и страх. Пламен измърмори под нос: „Владо вече е в справедливите ръце на ЧК. Но за какво?“.

Бързо се изясни. Без да каже нито дума, възпитана или не, таджикът или узбекът закопча трите копчета на якето ми и ме тласна в гърба обратно към групата. Излъчваше послание: при Владимир Илич гащници не се допускат. Ясно ли е?!

Влязохме в „светата обител“. Признавам, мумията всеки път ми въздействаше. Типичен руски интелигент, облечен в стилен черен костюм от специален швейцарски копринен плат. Със спокойно изражение. Пиар на ниво. Този дребен човек размести траверсите на световното развитие поне за век…

След „обработката“ не бях настроен философски. Вървях и си мърморех тихо: „Адаш извинявай, но вече не съм ти фен. Възпитай по-добре гавазите си, защото с такива обноски тотално ще загубиш аудитория…“. Приятелите около мен се подсмихваха. До мен застанаха двама мъже от охраната и предупредително изсъскаха: „Тихо! Не говорете!“. Същият змийски звук чух след години в Сикстинската капела. Там съскаха монаси. Със същата предупредителна ярост.

Излязох от мрачните зали и наистина се зарадвах на слънцето. Друг път не стъпих в мавзолея.

Прибрах се на летището и щом срещнах Генади, му дадох якето. Сърцето не бе го лъгало. Договорихме се вечерта да отидем на ресторант. Аз щях да черпя. Пет стотака — много пари.

Последен фрагмент. По тия времена, още в шест часа след обяд, на дисциплинирана опашка започваха да се редят желаещите да изпитат неповторимото усещане на ресторантски лукс. И чакаха, чакаха… Под строгия поглед на швейцара, чичка с галуни и еполети като наполеонов маршал. Малко след седем, подминавайки опашката се появяваха привилегированите: западняци в командировка или грузинци, наемащи чартъри да снабдяват Москва с портокали. Това бяха щастливците. А инженерите, учителите или ватманите чакаха търпеливо реда си. Който идваше след осем часа, а може би след девет или десет…

Към седем без четвърт се наредих и аз. Сериозно разколебан, че няма да издържа и час. Но стана малко чудо. С учтива, сервилна усмивка, пред мен застана швейцарът и любезно ме покани да вляза вътре. Позачудих се, но съобразих „България — Швейцария на соцлагера!“. Колкото и невероятно да ви звучи — и българин може да бъде приравнен с швейцарец.

Генади не дойде на срещата. Дете, температура, доктори. Обади ми се по телефона, извини се, пожела ми приятно изкарване. Вечерта мина добре. По-добре от очакваното. Но това е вече друга история, която няма как да опиша — може да я прочете жена ми и да възникнат усложнения.