Владимир Колев
Предпоследните крачки

Като хлапе обичах да се катеря по дърветата. Познавах „характера“ им. На кой клон как да стъпя, за да ме издържи. Къде да се хвана; доколко мога да се разлюлея, за да впечатля и другите маймунчета край себе си. Нищо особено. Повечето приятели също бяха от маймунска порода.

Идва ми на ум друго, подобно сравнение. Диви козлета, които се премятат край пропасти и не намират в това нищо обезпокоително.

… А сега си представете козле аналитик, което осъзнава, че е над пропаст. И че ако падне…

Парк, поддържан от поколения. С три големи ореха. Тумба хлапета, които се гонят по клоните. Още едно хлапе. Което винаги е на земята. Вероятно завиждащо на тия, подскачащите нависоко. Обект на постоянни подигравки. Бранех го, доколкото можех, но детската сговорчивост и милозливост са само мит. Дечурлигата маймуни просто бяха зле настроени към ходещото само по земята хлапе.

Един път Стефи ме помоли: Да му протегна ръка, за да се преодолее. И да се качи на дървото.

Помогнах му да изпълзи до долен, дебел клон. Малко над метър над него имаше втори, също дебел. Скучен двуметров маршрут за „маймун от класа“. Но, като за начало в катеренето — биваше. Убедих Стефи да не си гледа в краката. Лъготех добронамерено: Това е като разходка по улицата. Нищо, че земята е малко далеч под теб. Опита се да ми повярва. Докато чувстваше ръката ми, някак се справяше с положението. Възприе и съвета ми, просто да постои така, за да свикне. Остана, вторачен в една точка пред себе си. Отместих се внимателно до ствола на дървото.

Стефи и Матейко не се обичаха, макар да бяха братовчеди. Аз се поместих, но Матейко отиде до него и започна да го гъделичка под мишниците и да го пощипва. Отстрани, устатите и ухилените цвилеха от радост. Стефи само подмъцваше.

Можех да се обадя, но си помислих, че това може би не е чак толкова лош вариант. Лекият тормоз може да подейства освежаващо. Окуражен от вниманието на публиката, Матейко надмина себе си. Обеща на братовчед си да му откъсне пишката. Последваха овации. Ако бяха на земята, Стефи не би се поколебал да се бори за целостта на бъдещата си мъжка гордост. Но горе стоеше просто безсилен.

Досетих се, че работата става дебела и изръмжах на Матейко: „Остави го, че ще стане беля!“. В това време последва реакцията на умното козле, видяло пропастта под себе си. Стефи изврещя, изблея. Не знам как да означа звука, който издаде.

И се хвана с две ръце за клона.

Така изврещя, че устата сган млъкна. Осъзнаха — три метра са нищо работа — но ако Стефи се изтърси, ще стане лошо. За всички. Стефи ще се потроши, другите ще ядат як бой по заслуги.

По тия времена аспирин се препоръчваше за всички болести. А шамари се раздаваха за всички провинения. Бяхме развили нещо като резистентност към шамарите, но кой би се напъхал доброволно да си заработи боя? Отидох бързо до пребледнелия си приятел и внимателно го избутах до ствола на дървото. Това, което се случи там, ще помня до живот.

Стефи прегърна с две ръце ствола и зарева, мучейки. Грозен звук на разтоварване. После повърна. Напика се…

Как го свалих от дървото, няма да разказвам. Общо взето, беше вече смешно. Но, тъжно — смешно.

Стефи никога повече не се качи на дърво.

Направих си нещо като изводи. Че всеки човек има места, където не трябва да ходи. И че всеки трябва да осъзнае, с какво не бива да се занимава. Образно казано, всеки трябва да се катери само върху дървото, с което може да се справи.

 

 

… Състезание от раздел махленски. Два-три клуба, приятели, бъбрежи. Качихме се да направим тренировъчен акробатичен скок от 2000 метра. За незапознатите с парашутизма: След отделянето от борда, 10–12 секунди набираш скорост, за да станат фигурите по-бързи; десетина секунди се премяташ по определена схема; и няколко секунди просто фучиш, без да отваряш парашута. После дърпаш ръчката. Ако избързаш и отвориш не на 800 метра, а на 1100 да речем, отдолу ще те прокоментират, че се кандидатираш за космонавт. Вид добродушна подигравка.

… Отделих се, набрах скорост, „извъртях“ комплекса от фигури. През оставащите секунди се позазяпах във влака, който потегляше от гаричката.

Дръпнах ръчката. Няколко сантиметра. Толкова, че да освободи конуса от люверса, но да си остане в шланга. Тарикатски номер.

… Продължих да фуча надолу. Издърпах цялата дължина на ръчката. Продължих да фуча… Мамка му! Ударих с лакти раницата на гърба си. Стои на пакет. Издърпана ръчка, а парашутът затворен.

Още два-три удара с лакти. Понеже наруших баланса на центровката на тялото, затънах с главата надолу и леко се завъртях. Главата ми подпуши: Тая дяволия каква е?!

… Каквато и да е дяволията, трябва да действам нататък. Вече бях доста на ниско. Дръпнах ръчката на запасния. Поради голямата скорост, куполът се напълни веднага. А някакво парче плат блесна нависоко. Съобразих. Това е малкото изтеглящо парашутче, монтирано на геометричния център на запасния. Връвта му се беше скъсала при отварянето и то пое над мен, по свой си път. Поглеждах от време на време към него. Падна някъде сред върбите в дола, накрая на летището.

Снижавах се надолу и се чудех. Ръчката ми е в ръката, а парашута, неотворен — на гърба. Приземих се много внимателно, да не разваля магията. Даже стъпвах на пръсти. Току-виж, точно в този момент раницата се отвори. Отидох при групата на старта. Тони ме погледна насмешливо: „Не стъпвай като балерина! Струята не можа да го разбута, а ти се пазиш, като таласъм от светено масло.“. Зад мен се образува тумба, чу се смях. И коментари, от рода: това, дето го гледате и виждате го няма. Има го, ама го няма!

Свалих внимателно парашута. И сам започнах да се смея. Тия, които са ориентирани в парашутизма, ще го разберат. За тия, които не са — ами, наистина чудесия. Която не се случва на всеки, а само на магистър по черна магия и лицензиран карък. Изтеглящото парашутче бе подпряло на ръб конуса в люверса. Така го беше подпряло, че конусът се държеше „на умряло“.

Никой не беше чувал за такъв случай. До ден-днешен нямам информация за нещо подобно.

Мнозина опитаха да повторят варианта с блокировката на конуса. Не, ама не, та не! Както и да гласиш конуса, след издърпване на ръчката, раницата се отваря. Така, както трябва да се отваря. После се обяви конкурс с награда. Доста хора опитаха. Не, ама не, та не! Наградата — каса бира — все пак беше усвоена една вечер, след скоковете. Масово. Поради липса на конкретен печеливш. Честно казано, станалото беше куриоз, но с минимален риск. По-скоро забавно, отколкото опасно. Най-лесно се отваря запасен парашут при пълен отказ на основния.

Изгледах с интерес записа на видеото. При обиране на лактите, докато блъсках раницата на гърба си, леко се въртях надолу. Коментарът предизвикваше една асоциация: земен червей, глист. Представете си, падаш, въртящ се глист.

Атракция, но без риск. Не, след минути имаше и риск…

Качих се на линейката и отидох накрая на летището, до дола. Там имаше овчарник на едно от поделенията. Овцете преживяха лениво. Изразиха нещо като лек протест докато минавахме между тях, но само толкова. По средата на малката полянка имаше огромна върба. На върха й, присмехулно се ветрееше моето парашутче.

Нищо работа, ама без него, запасният нямаше как да бъде скатан.

Когато започнах да се катеря по дървото, едно от войничетата отдолу ме предупреди:

— Внимавай, приятел, ако не знаеш — върбата леко се чупи. Да не слезеш отгоре без парашут.

Хлапешкият опит още беше в мен: в ума и жилите ми. Внимателно се изкачих до върха. Вървите на парашутчето се бяха оплели в клоните. Три на три педи парцалче, а толкова проблеми…

Разтръсках клона. Ветрее си се. Тръснах пак, и пак, и пак. Стои си.

Да опитам с „мамката“… Пак стои и направо ми се подиграва. Откърших дълъг клон и опитах да избутам се него парчето плат. Пристъпих леко напред. Едновременно чух предупредително измучаване отдолу и усетих електрически импулс. Измучаването дойде от войничето, което ме наблюдаваше съпричастно. А импулсът беше формиран от опита.

„Козият“ инстинкт се обади. Още сантиметър напред и се изсипваш петнайсет метра надолу, заедно с клона. Бях поживял вече доста години. Доста пъти се бях срещал с риск. И добре знаех, че предупредителния глас на страха просто трябва да бъде чут. Козата се катери по камънаците, именно разчитайки на този предупредителен глас. Без да залагам на честолюбие, слязох внимателно от дървото. Отидох с линейката до радиостанцията и помолих приятеля, който кацаше с малък самолет, да премине над върбата. Струята на машината издуха парашутчето, то полетя отново и се оплете в някакъв шипков храст. Висок не повече от метър. Поубодох се, но го откачих от бодлите.

Бях в най-зрелите си години като парашутист. С изработен усет коя е предпоследната крачка, а коя — последната.

Предпоследни крачки правех нерядко. Но успях да се опазя да не направя последна крачка.

Знаех — можеш да правиш доста предпоследни крачки.

Последната крачка е само една.