Владимир Колев
Ние. И величията…

В края на ноември времето неочаквано се подобри. Утрините бяха ледени, но после се показваше истинско, топлещо слънце. А щом времето се оправи, започна да ме пролазва познатата тръпка. Отначало се опитвах да не й обръщам внимание. Но тя си знаеше своето и не преставаше да ме зарежда с адреналин щом повдигнех поглед нагоре. През студените сезони небето променя цвета си и добива характерния си, светлосин оттенък. Така го рисуват в илюстрациите на детските книжки. Но малцина вдигат глави, за да видят светлосинята магия.

Зимни скокове се организираха по изключение. Започнах да се ослушвам дали все пак няма да стане някакво малко чудо. Големи чудеса се случват рядко. Но малките ме навестяват понякога.

Прибирах се в общежитието. На рафта на стаята си намерих бележка: „Ела довечера в аероклуба. Планират за утре скокове на Витоша. Щели да ни съзерцават някакви величия. Емо“.

В този момент бях добре настроен към величията. Макар че, по принцип, ми намирисваха на мухъл и одеколон. А и не знаех за кои величия точно става въпрос. Можеха да бъдат от столичен мащаб. А можеха да бъдат и от национален, какво щастие…

Скоковете на стадиони, малки площадчета и горски поляни поднасят изненади. Изненадите невинаги са от раздел „приятни“. Ако не построиш правилно глисадата и не уцелиш площадката, можеш да се видиш на покрив, върху капака на кола, между релсите на трамвайна линия. И къде ли не още… Чисто адреналиново предизвикателство първо към теб самия. А също така и възможност да дадеш началото на мит, който ще се разказва и след години от наблюдаващите отдолу.

Утре лекциите в университета губеха по точки.

На другата сутрин пътувах към летището, но не с автобус. Този ден осмината посочени от пръста на привидението бяха VIP персони. Караха ги с две черни коли с правителствени номера.

Поляната, хангарите, олющените бараки… Всичко си беше на мястото. Не бях се мяркал тук само около месец, а вече изпитах хубавата радост, предхождаща тръпката.

Сланата току-що се беше разтопила, но още грееше върху тревата като капчици сребро. Доскоро сочните туфи зеленина бяха залинели и изтънели. Край корените им прозираше черната земя. От приказния декор на растящото и пълзящото бяха останали стръкчета. Знаех, че това не е трагедия, а цикъл, но човек е податлив на възприетото чрез очите.

Влязох в залата и с наслада вдъхнах характерната миризма на парашутен плат и изпотени крака. Пардон за второто, но всяка парашутна зала мирише точно по този неповторим начин. Извадих от шкафа основния парашут и го поставих на масата за скатаване. Приятно ми беше да го докосвам. Пръстите ми го познаваха и се ориентираха безпогрешно в привидно разбърканата купчина от различни материи и метални халки. След петнадесетина минути, стегнат в раницата си, парашутът беше готов за скок.

Следваше предварителната подготовка.

… Запознаване със схемата на мястото за приземяване. Характерни ориентири. Препятствия. Височина на дърветата. Ето, тук преминава електропровод. Ще има червени димки за посоката на вятъра. В случай на отваряне на запасен парашут възможни места за приземяване…

В случай на отваряне на запасен парашут се приземяваш там, където дядо Боже реши. Запасният парашут е неуправляем. Хубаво би било да не ти се случва да стигаш до тази радост. Но ако се случи, трябва да се оправиш по някакъв начин.

Инструкциите са мъдри книги. Те са подчинени на идеята за осмисляне на всички възможни неприятности, които могат да ти се случат. И са готови да те посъветват как да се оправиш в тази или онази завързана история.

Номерът е, че доста хора, след като попаднат в такава история, често забравят какво точно пишеше за този или онзи случай в мъдрите книги. Обикновено първата, най-елементарна завързана история завършва с обливане със студена пот. Горе. И с приятелски потупвания. След приземяването. Задължително следва пиене по бира, вечерта след изживяването. Понякога, макар и рядко, завършва и с гробища.

Вече бях достигнал до ниво, когато справянето с възможните стандартни неприятности не ми беше проблем. Но човек не може да избяга от късмета си. Хвъркатото, изпратено от всевишния да ми виси над главата, явно имаше ироничен, а често — въз злобен характер. И от време на време ми пробутваше задачи с повишена трудност. Обикновено — непредвидени в мъдрите книги.

Всъщност най-универсалната постановка не е и не може да бъде предвидена в никоя инструкция. Най-универсалната постановка е: в каквото и положение да изпаднеш, трябва да намериш начин да се справиш! Ако не се справиш, си е за твоя сметка!

Толкова!

— Слагайте парашутите!

— За проверка!

— Тръгвайте!

Излетяхме.

Зад борда беше доста студено, но през илюминатора проникваха, нежни и топлещи, лъчите на слънцето. Около планината, като пръстен от пух, бяха полепнали малки, ефирни валма от облачета. Пастелна гледка, изчистена от ненужни детайли. Погледната от поляната на летището, Витоша е малко по-висока от селски рид. Но когато полетиш над нея, виждаш, че си е сериозна планина — с вълнообразни хълмове, поляни, пътища, хижи. С видимо присъствие на човека. Ето на онази поляна трябва да се приземим.

Виждаше се белият платнен кръст, разпънат на двадесетина метра пред набързо скована трибуна. Попитах Емо, знае ли кои ще бъдат на трибуната. Според най-прясната последна клюка Първият нямаше да присъства. Но от трибуната все пак щеше да лъчи сияние — сиянието на Втория. Или на Третия… Те всички сияеха! Вероятно щеше да ни сполети и щастието да стиснем ръката — на Втория или Третия — който ни е осенил с присъствието си… Въпреки привидната грубост, в парашутизма има и нещо аристократично.

На осемстотин метра над поляната хвърлихме хартиената лента за уточняване на разчета. Докато я чакахме да падне, попивах с поглед района. Едно е да ти обясняват на земята, ползвайки някакво кроки, друго е да гледаш на живо оживялата карта под себе си. Пък и си беше приятно да стоиш така, на вратата и просто да съзерцаваш видимото за очите и душата.

Слънцето тънеше в утринната мътилка на изток от нас. Червенееше, малко сънено, но вече усмихващо се. Въздухът още не беше се избистрил, затова релефът на планината под нас губеше от жизнеността си и изглеждаше някак стилизиран, като безкраен макет от папиемаше. Долу в ниското, градът също се плакнеше в мъгла, но мъгла — тиня. Фабричните комини стърчаха с големината на моливи, а димът, който отделяха, оставаше тежък и неподвижен, впит в сивотата на небето.

Погледнат отгоре и отстрани, този град не раждаше хубаво чувство, а по-скоро досада. Наистина ли живеем на дъното на това блато?

Отделянето трябваше да стане над покрива на някаква сграда, на около километър от поляната. Каската, очилата. Пръстите преминаха контролните точки за проверка. Всичко беше в ред.

Самолетът навлезе в курс. Лека корекция, последно оглеждане. Седналите до левия борд също заничаха през най-близките илюминатори. Малко преди покрива — ориентир Емо се отдели. Две-три секунди след него изхвърчах и аз. Погледнах над себе си. Видимият ефект при отделянето на пръв поглед е странен. Имаш усещането, че падаш надолу, а в същото време, че самолетът се изстрелва рязко нагоре, в небето. Всеки път е така. Интересна за възприемане, осъзната измама на сетивата. Приятна игра.

Струята постепенно започна да се уплътнява. Емо махна с ръка — отварям! Почти едновременно дръпнахме ръчките. Куполът ми направи два оборота, преди да се напълни. Привичен поглед. Нормално. До около триста метра над земята, всичко вървеше добре. И щеше да продължи така, ако… Ако не ме беше яхнал дяволът. Защото ангелът хранител вероятно похъркваше.

… Има такъв ефект. Натягаш едната команда на парашута и той започва да се върти, преминавайки не над главата ти, а встрани и под ъгъл. Интересно се получава. За несвикналото око на гледащия отдолу нагоре изглежда като че се премяташ през купола.

Леко ми се зави свят и земята тръгна чувствително по-бързо към мен. Нервите ми бяха опънати, както става винаги, когато правя трик с възможен двоен изход. Поляната, шосето, долчинката, съседният връх. Поляната, но вече по-голяма, шосето, но по-наблизо, долчинката, но доста по-встрани, върхът, но вече доста над мен… Поляната… Дали да направя още един оборот? Височината ще стигне. Но оставам без аванс?! Правя!

Стоп! Нямаше време за пълно развъртане! Още от 270 градуса трябваше да започна завоя за преминаване по мислената линия: от самотното дърво, над трибуната до платнищата на белия кръст, където трябваше да се приземя. Когато преминах над дола, куполът рязко се смъкна надолу. Можех да предвидя вероятността за низходящо течение, но една глава за всичко… Липсваше ми и достатъчно опит за скокове в планината.

Ако продължавах да действам по начертаната преди секунди схема, щях да се блъсна във върха на трибуната. Конструкцията й бе паянтова и най-вероятно щях да прекърша задната плоскост. Таранният удар щеше да захлупи почетните гости. Под тънките дъски, шперплат и летви щяха да останат хора с костюми и ордени. Начело с Втория или Третия…

Пази боже! Изключено! В някои случаи с Величието трябва да се постъпва като с дете. Трябва да бъде щадено!… Ако искаш да си икономисаш главоболията…

Каквото и да станеше оттук нататък, вече бях автор на христоматиен гаф. Ако излезех от положението, се раждаше виц. Щях да потвърдя реномето си на експериментатор, който не се дави… Е, чакаше ме служебно мърморене, но кожата оставаше здрава. Ако се осакатях, нямаше мърморене, но ставах за смях и на кокошките. И което е още по-лошо, адресат на съжаление. Като калпав неудачник…

Без тия!

… Възможни варианти, които ми оставаха? Дървото с огромна корона вляво от трибуната или другото, вдясно от нея? Избор — дясно! Короната бе по-голяма и по-плътна. Леко, леко — трябва да се насоча към най-гъстата част. Ето, тук…

Скоростта, с която летях срещу клоните, бе доста голяма. Инстинктът настояваше да се отклоня, но въобще не трябваше да му поддавам! Защото сблъсъкът с короната бе най-добрият от оставащите ми варианти. Меко потънах в пъстрата зеленина и без особено усилие се закрепих върху някакъв клон. Под мен падна облак от късни есенни листа.

… Един от способите да формираш характер: създаваш си проблеми, а след това ги преодоляваш.

Двадесетина минути сваляхме купола.

Под дървото се събра тълпа доброжелатели, която ни напътстваше с ценни съвети. Получаваха се съдържателни диалози между тия, лазещи по високото, и ония, даващи напътствия от ниското.

После стиснах ръката на Втория. Даже бях потупан по рамото от височайшата десница. На висок глас беше направено и компетентното обобщение: „Парашутизмът не е като да играеш народна топка. И не е за всеки. Но нашите парашутисти показаха, че за тях невъзможни положения няма! Така де…“. Така си е…

После Юлия не пропусна да ми каже нещо. Не толкова патетично и ласкаво. В смисъл — щяха да ти се случат някои случки… Ама извади късмет. А за експериментите ти — пак ще си говорим, но тоя път сериозно! Юлия ми беше инструктор и треньор. И човек, когото обичах. Сто и първо китайско предпоследно предупреждение. Изразът беше неин, но мина през моята глава.

Успях да си задържа устата затворена и не цитирах на Юлия собствените й думи. Мълчаливостта ми приятно я изненада. Осъзнавах, че напомнянето на афористичната й мисъл в никакъв случай не би я направило щастлива.

А пък и… Перифраза на популярна сентенция, очебийна по практичността си: няма смисъл да се припомнят истории за удавници на излезлия сух от водата! Точно в такива случаи той е коравоглав и невъзприемчив към очевидното.

За кибиците остана клюката. Понагласена с детайли: „Висеше горкия на дървото, а от корема му се бяха изсипали вътрешностите. Ужас!“. Репликата е автентична. Историята ми беше разказана от жив свидетел на случилото се. След години.

Няма да споделя сюжетите на приятелските подигравки.

Нямаше трагедия, имаше атракция с неподправен риск и оптимистична развръзка. Как да не си останеш коравоглав?…

Здравословно е. Всеки натурален оптимист е коравоглав!