Владимир Колев
Византийска кръв

Още от първия ден ми се набиха в очите. Край тях суетня, едни слагат парашутите, други скатават, непрекъснато се оформят и разпадат групи. Събрали са се над двеста души от няколко страни, устати и шумни. А Мосуд и Вали по цял ден играят шах. Докарали са нов тип парашут за изпитания. Когато остане свободно място в някоя машина, ръководителят на скоковете подсвирва. Тогава, все още съсредоточен в играта, един от двамата става, слага, без да бърза „изделието“ и се качва в самолета.

Парашутът е добър, но още създава проблеми със скатаването. Понякога, при отваряне, се получава „захапване“ на върви. Зяпачите отдолу, с умерен интерес наблюдават борбата на човека с техниката. Засега опитът на изпитателите дава резултат. Възстановяват нормално купола, но така той просто не може да бъде пуснат серийно — ще троши глави.

Към шаха нямам претенции. Обичам да наблюдавам интересни срещи, но съм категории под това, което двамата показват като класа.

Мосуд е узбек. Работи като изпитател и учи математика в някакъв институт или университет на Москва. Има поглед по-скоро на поет, отколкото на аналитик. От дъното на дръпнатите му очи понякога се излъчва ту тънка ирония, ту мечтателна нежност. Мълчалив е, но ако започне да говори, насища разговора с някаква особена, източна колоратура. Провокира спонтанна симпатия.

Вали е съкратено от Варлаам. Тия грузинци не признават никаква мода на нови имена. Харесват си библейските. Това проточено Вар-ла-ам предизвиква представа за едър мъжага с твърд поглед. А Вали е под среден ръст, иронично деликатен. Единственото видимо голямо нещо по него е носът. Когато му казах за наблюдението си, той промърмори, че имало още едно голямо нещо, ама не се виждало. Не знам защо, но отстрани се чу женски кикот…

Играят с хъс, без външни емоционални изблици. И са интересни за гледане. А аз се въртя покрай тях по користни съображения. Парашутът! Трябва да го видя що за чудо е! Разбира се, хич не върви просто да отида и да си го поискам. Няма и да ми го дадат. По светите правила на разните инструкции — нямам право. На намеците ми, че като представител на братска нация, по братски, биха могли да ми дадат „изделието“ да „го скоча“, Мосуд отговаря като човек от изтока — хайде да не е „не“, но вероятният отговор едва ли би бил „да“.

Само че не ме познава! В кръвоносната система на всеки българин тече поне по двеста грама унаследена, византийска кръв.

Отношенията ни търпят развитие. Не съм грубо настойчив. Залагам на зараждащото се спонтанно приятелство, но ги дебна внимателно. Има една категория хора, с които сближаване означава доста разговори от раздела споделени мисли. Но има и друга. Там пък доста трябва да помълчиш. Да гледаш с интерес как играят шах примерно и да се въздържаш от коментари. Подхождам обмислено. Всеки човек си има слабости. В случая трябва да търся някаква съвместна тяхна податливост. Проверих стандартните варианти и веднага светна зелената лампичка. И двамата харесват „Слънчев бряг“. Имам и бутилка „Плиска“, която е по-напред в класацията.

Според постановките на Корана, Мосуд не би трябвало да се интересува от нечестивия алкохол, но това май не е любимата му книга. Има си и уточнен вкус. Поднася ме, че най-добър е вариантът с двете бутилки — за съпоставка. Но ако се стигне до монорешение, това трябва да бъде „Слънчевия удар“. Вали, след като нахвалва ненадминатите грузински коняци великодушно приема, че и нашите също могат да бъдат включени в класацията.

Оттогава следват насмешливи, подсещащи намеци, че обещано, но неизпълнено не е по мъжки. Контра намекът ми е, че ако ги облагодетелствам едностранно, ще породя в тях комплекс за неравнопоставеност. А съществува един справедлив вариант. Бизнес терминът е бартер, но аз великодушно подчертавам, че думата звучи грубичко, макар че същностно е точна.

Въобще не се стискам. Бутилките са обречени.

Често поглеждам към небето и чакам. Фронтът постепенно нахлува. За да стане намисления номер, има комплекс от условия: вятърът трябва да е със скорост, при която вече не може да се скача състезателно, но още може да се скача. Обикновено, в такива случаи отпускат една машина за импровизирани скокове. Точно в този момент трябва да тече двубой на фаза „кило кръв и метър кожа“. Бутилките са в торбата ми, поставени в хубаво найлоново пликче, което играе ролята на интимен дамски тоалет — хем крие, хем съблазнява.

Когато съчетанието най-после се получава, се завъртам разсеяно край ръководителя на скоковете. Ще има ли „импровизационна машина“? Да. Ще се намери ли място за скромната ми персона в нея? Слагай!

Вадя бутилките и ги оставям до шахматната дъска.

— За победителя. И други могат да пият, но по негово благоволение.

Чрез регламента ги амбицирам. Двамата мярват с периферно зрение пликчето. Вали тръсва нещо отгоре му, за да не вади очи и играта продължава. Сбутвам Мосуд по крака:

— Maybe yes?

Секунда пауза. Двамата разсеяно се споглеждат. Ако ползвам пак бизнес термин, в момента може да се говори за прикрит рекет. От моя страна. Но най-точната дума е от областта на християнството: изкушение. Мосуд промърморва с равен глас:

— Yes.

Византийската кръвчица…

Слагам парашута и забързвам към линията на старта, защото може да не успея да се класирам за машината. Ръководителят на скоковете ме поглежда въпросително, защото много добре знае, че правя нарушение, но аз съзерцавам облачетата над главата му. И спокойно се почесвам по носа. Човекът бързо съобразява. Ако се развика, може да се окаже, че съм взел разрешение от някой от шефовете и тогава ще трябва да връща на заден ход. Ама може и да не съм? Тогава пък може да го бръснат на сухо защо не си е отварял очите. Съобразяването продължава: парашутът е поставен в раница от серийни парашути и не се различава от тези, с които мога да скачам. Прави се на разсеян и ме побутва към групата на проверените. Има и акт на интимност: удря с юмрук по парашута. Словесният израз на този акт е: „Не ме прави на слепец. Само се правя на две и половина!“. Докато изчакваме качването в самолета, забелязвам, че шахматистите нещо си говорят и поглеждат към мен. Вали даже се надига, но Мосуд му махва с ръка да седне. Продължават да играят.

После ще разбера защо е било това колебание. Парашутът е скатан с изменение в схемата. Уж за добро…

Машината е за две хиляди метра. Само аз съм за спирка хиляда. Преминаваме над центъра, отделям се и след пет-шест секунди дърпам ръчката.

Никога не бързам да отварям запасния, често успявам да възстановя позавързаните куполи. Но това над главата ми не подлежи на оправяне. Фучи, тресе се и върти. Няма какво да се размотавам. Запасният! — Действията са рутинни и кръглият купол след секунди е над главата ми. Лошото е, че оттук нататък следва по-лошо. Предстои ми приземяване, равносилно на скок от покрива на камион, движещ се с четирийсетина километра в час. Нищо чудно, даже много вероятно е да счупя крак.

А каква валянка ще се вдигне…

Очакването на болката ме изнервя.

Като капак, се очертава още едно усложнение. В единия край на поляната са събрани бракувани военни коли в доста голямо каре. Вятърът ме носи точно към средата му. Та като се блъсна я в каната, я в антена да не мина само със счупен крак. Под мен се движи линейката. Движи се, ама ще спре до карето. Може да се потроша, но ще ми бъде оказана веднага медицинска помощ… Странно състояние! Здрав си, подвижен си… и очакваш след секунди да си потрошен и обездвижен. Мам…

Последните секунди преди земята хич не ми е добре. Не знам кое е по-неприятно, болката или очакването на болката. Вероятно второто. Вече виждам и къде ще падна — или върху сервизната кола, или върху автобуса до нея. Е, можех да налетя на антена…

Попадам между машините, в цепнатината. Чува се едно: „Вж — вжи“ от триенето на вървите на запасния о корпусите на колите. Леко, на пръсти, стъпвам на тревата между тях. Куполът се хоризонтира от вятъра и се опитва да ме изскубне като репичка. Няма да стане!

Уф! Между колите тичат хора. Чувам разтревожения глас на Вали:

— Жив ли си?

— И жив, и здрав.

… И почти вярващ в божествената, справедлива сила на доброто. Като в онзи виц, за падащия от осмия етаж, който си обещал, че ако оживее, ще стане праведник. Оживял, а после забравил, естествено… Затова праведниците се броят на пръсти…

В същото време в мен се обажда някакъв вътрешен глас. Вътрешният глас на византиеца ме държи изкъсо и без да реагира на емоции, нарежда: Москва е пълна с църкви. Още довечера трябва да отидеш в някоя от тях и да запалиш голяма свещ. Вътрешният глас е категоричен, като упълномощен, старателен чиновник.

Добрият ми, сработил вариант беше едно към безкрайност. Аз преодолях безкрайността. Вече съм вярващ. Почти… Тананикам, а ми иде да крещя.

На извинението ми Мосуд реагира като източен мъдрец: всичко идва от този, който е на небето. Шефовете ще повикат и ще замълчат. Спока! Направо съм поласкан. „Споко“ го научи от мен. Поради навици с ударената гласна, го произнася ту „Спако“, ту „Спока“. Лингвистично майтапчийски проблеми…

След час ме привикват пред специална, набързо сформирана комисия. Добре, че е след час. Имам време да осмисля случилото се. Да се поставя в главите на тия срещу мен. И да си разработя защитна тактика. Съобразявам: чуждестранен гражданин съм. Юридически, нищо не могат да ми направят, освен да ми помърморят. Но безсилието към мен ще ги амбицира да се заядат с Мосуд и Вали. Ако мисля само за собствената кожа, те ще отнесат шамари. Трябва да има и универсално обезопасен вариант. Например… Протича приблизително следният диалог:

— Знаехте, че нямате право да скочите с този парашут. Ами, ако се беше случило най-лошото? Доколкото разбрахме, имате жена, деца. Защо го направихте?

— Нека поставим въпроса на друга плоскост. Знаех, естествено. Жената и децата са на паралелна писта — неприятност може да ми се случи винаги. Парашутизъм е, в края на краищата, не федербал. Защо го направих? — Не е суета, нито моментно решение. Мисля да напиша материал за нашата преса. За този иначе наистина добър парашут. Е, възникна проблем, но се справих. А материалът би звучал толкова по-убедително, колкото по-автентично е запознанството ми с парашута. Затова скочих с него.

Тримата се споглеждат. Един синтезира съмненията им:

— Ние, разбира се, не разбираме от журналистика. И затова приемаме думите Ви. Но възниква въпросът: Сега какво? Какво ще напишете за парашут, който, освен другото, не се е отворил?…

Усещам къде ги стяга обувката. Затова отговарям разсъдително:

— Парашутът е наистина добър. Мосуд и Вали са опитни изпитатели. Ще намерят технологията за безопасното му скатаване. Ще опиша как съм сложил парашута. После ще разкажа за Подмосковието, погледнато през вратата от самолета. Малко лирика за вкус. Въобще не е необходимо да спомена, че точно тогава куполът не се е напълнил нормално. Това е подробност от пейзажа. В един журналистически материал авторът сам избира акцентите — за какво да пише и за какво — не.

Споглеждат се. Председателят почесва бакенбардите си.

— Всъщност, идеята за този материал е направо добра. Ще пропуснем единствения негативен детайл — нали така?

Кимам в знак на съгласие. Председателят на комисията ми подава ръка. След него, контактувам с горните крайници и на двамата членове. Разделяме се с усмивки. И с някакви благопожелания.

А вечерта наистина паля свещ в малка, квартална църква. Решавам да се вслушам в съвета на византиеца. Не успявам да се накарам да се поклоня пред иконата, но се прекръствам с вътрешна убеденост. После се прекръствам още веднъж и ми става весело. Разсмивам се и го казвам съвсем искрено:

— Благодаря за снизхождението към човешката ми глупост, Господи…

Някаква лелка, облечена в черно, ме поглежда укоризнено — в храма човек трябва да се моли, а не да се хили и бърбори… Права сте госпожо, ама на мен пък ми е хубаво…

Лесно е да си в безконфликтна позиция. И да ходиш в храма поради показна добродетелност. Друго е самият дядо бог да те е пернал зад врата с подсещането: „Влизай в храма ми и запали свещ, че ми писна от тебе!“.

И да искаш, не можеш да не се засмееш…