Владимир Колев
В памет на Бащицата

Снощи скоковете привършиха с прикапването на първите капки дъжд. Цяла нощ валя, валя така както вали в северните страни — бавно, упойно, безнадеждно. Създаващо усещането, че този дъжд няма да спре, преди да дойде поредният библейски потоп.

Днес ръми. На двеста метра се е излегнала някаква мокра пелена, която се съединява с върховете на свежата трева през ефирни валма, като от цигарен дим.

В квартирата на Андрей владее успокояваща сивота. Типова стая на инструктор, почти монашеска безкомфортност. Тече ленив разговор на героична тема. Преди два дни на летището дойде младо момче, малко над двадесетте, но вече Герой на Съветския Съюз. Има си червен кът с портрет в една от стаите на аероклуба. Наблюдавах маниера му: на моменти е все още младок и симпатяга, но вече доста устойчиво напипва похватите на човек на позиция. Още година-две и хлапешкото ще изплува само в интимен кръг след три водки. А иначе ще бъде тежкар в устойчива форма.

За него говорим. Андрей ми разказва с трогателни думи историята за младия боец, който единствен от взвода останал жив на командната височина някъде по баирите на Афганистан. Накрая стрелял от източната страна, после от западната, после от северната и така, обикаляйки посоките на света, дочакал спасителния хеликоптер. Подтекстът: славни времена са били, ех…

Ех, може и да са били… Славни. Но е възможен и друг вариант. Муджахидините стрелят, стрелят и руските войници. Взаимно прореждат редиците си, като душите на геройски загиналите бойци се възнасят при Христос или Аллах. Но сортировката става чак горе, а възнесението е съвместно. При това възнесение, лишени от задължителната добродетел на войнската злоба, душите коментират боя като футболна среща.

Защото понякога смъртта губи тежестта си…

Андрей започва да почервенява.

Допълвам нови щрихи. В един момент на муджахидините им прави впечатление, че са понамалели, а откъм високото продължава да се стреля. По-нарядко, но продължава. На това отгоре май се дочува дразнещо ухото прихлопване на вертолетни витла. Да, големият комар вече се вижда. Благоразумието надделява над бойния хъс.

Муджахидините се изтеглят, а хлапето става Герой. И в най-невъзможната ситуация можеш да изтеглиш печеливша карта.

Андрей ме обвинява в цинизъм. И пояснява, че не са муджахидини, а душмани. Врагове. Може да не са муджахидини. А врагове. Защо го дразня? Грешката беше моя. Андрей не е лош човек, но зацикли ли, е живо губивреме да опитваш да го накараш да приеме даже елемент от чужда позиция.

Излизам. На алеята пред блока се засичам със Сергей. Сергей, както винаги бърза за някъде. Повлича ме със себе си и във време на движение избърборва:

— Здрасти. Искаш ли да скочиш от сто метра?

— Точно за това мечтая.

— Идвай с мен!

Работата е там, че минималната разрешена височина за скокове е седемстотин метра над терена. Руснаците имат едни много надеждни на отваряне парашути, Д-1-5У. Толкова надеждни, че вкарват в изкушение. И както бият през пръстите за много по-дребни прегрешения, така изведнъж от „Най-високо място“ се решава сто души да скочат от сто метра височина над стадиона в Лужники. С въпросния тип парашути.

Мотивът? Преди сто години се е родил бащицата Владимир Илич. Сто години, сто метра, сто души… една глупост за сто… Глупостите също могат да бъдат завладяващи. Често — повече от умните идеи.

И не само решават, ами го и правят. Сто късметлии скачат от стометрова височина. Браво!

Тази година, за пръв път дойдоха на гости американски парашутисти. Първите дни американци и руснаци се гледаха с взаимно недоверие. Промиване на мозъците е качествено за представителите и на двете велики нации. Всеки вижда в другия нещо като модерен караконджул с нож между зъбите.

След два дни се сприятелиха. Не можаха да се споразумеят само по един въпрос. За руснаците двеста грама водка е плакнене на зъбите, а за американците — оливане.

Тази фиеста се организира в чест на братята от другата страна на Пасифика. Между тях, поради неразумно любопитство, се оказва и един представител на героичния български народ… Моя милост.

Слагаме само основните парашути. От запасните просто няма нужда. Ако не се отвори основният, няма височина за задействане на запасния.

Външно всичко изглежда сериозно. Даже на борда се намества фотограф, за да увековечи съвместния героизъм на представителите на трите нации. Но на мен тази работа хич не ми се вярва. Още повече че на старта цъфва отговорен шеф. Нарежда нещо поверително на ръководителя на скоковете.

Ясно! Ще излетим, ще се повозим и ще кацнем. Най-вероятно поради лошото време. Или поради влажността на терена, за който този тип парашути не са пригодени. Повод ще се намери.

Излитаме.

Под нас се разстила меланхоличната красота на Подмосковието. Вилни райони, кварталчета, а може би селца. При моментно пречупване на прокраднал се сноп слънчева светлина, проблясва кубето на самотна църква. Поляните, горите, къщичките, влакчето залутано в полето — илюстрации на книжка от все по-отдалечаващото се детство. Към детството си човек може да подхожда по-сантиментално. Детството…

Снижаваме се. Разбира се, че няма да ни позволят. Но акта на забраната е формулиран благочестиво. Ако нещо все пак стане с тези безкрайно надеждни основни куполи? Трябва си запасен парашут! Така е по инструкция!

Кацаме, за да сложим запасни. Смеем се всички, смее се и ръководителят на скоковете, който ни върна на земята. Ако е писано да ти се случи нещо, друго си е да се разбиеш и със запасен парашут.

Невежеството ражда кошмари. От къде беше това? От капричиите на Гоя? Формализмът твори безсмислици. Банален извод, до който стигам в момента. Отново излитаме. Този път уплътняваме пребиваването си в небето по друга програма. Обхождаме вилите на бивши величия. Първо „посещаваме“ дачата на Лаврентий Берия. Виден борец за чистотата на социалистическата идея. Прочиствал човекът, много прочиствал — верните хора от неверните. Много трудолюбив човек бил. Правим визита на учтивост и над дачата на Георгий Маленков. В някои моменти дясната ръка на стоманения вожд. Някои лоши хора го сравняват с друг анатомичен орган на другаря Сталин, но те са циници.

А сега към летището. Спускачът отваря вратата и аз, за всеки случай слагам бонето. Не скачаме, разбира се. Само тържествено дефилираме над старта. Гледам надолу и се чудя на ума си. От такава височина ли съм тръгнал да… Женен мъж, с деца и отговорности. А за това, с мечтата, направо излъгах.

Меко казано, много е ниско! Инстинктите ми са категорично против и тропат предупредително с копито. Казано по-просто, пролазва ме обикновен страх. Самонавивам се — човек трябва да умее да затиска инстинктите. Поне понякога. Но такъв ли е моментът сега? Сантименталните детски спомени изветряват.

Поемаме пътя към скромния палат на човека — чук Молотов. Ако и руските работници бяха обзаведени с такива къщички, Горбачов надали би тръгнал да прави перестройката си. Явно, такова обзавеждане е липсвало.

Тъкмо решаваме да си поръчаме посещение над вилата в Кунцево, за да се поклоним над дома на Бащата на всички нации и народи другарят Сталин, пилотът отново обръща самолета към летището. Пак се насочваме към старта.

Вратата отново е отворена. И отново я затварят. Кръжим над летището. Минава ми през ума едно, нелитературно сравнение: въртим се като муха над… Сещате се над какво, нали?

Защо ли се качих? За да се повозя? Самолетът е с двойно управление, дали да не се разбера с летеца и да седна на дясната седалка? В такова време пилотирането е удоволствие.

Няма място за недоволство. Кога бих имал възможност да видя светите местообиталища на вождовете на съветската и международната революция? Направо съм късметлия!

Вратата отново се отваря. Следя полета по приборите и гледам небето през диска на витлото. Пак ще…

Я! Отдели се Джон, след него и Роби…

Нямам време да сложа бонето. Привично оттласкване от борда, „стойка“, за да ме улови по-лесно обективът на апарата. Малко встрани и малко под мен са бараките. Ръцете ми, непривично припряно тръгват да помагат на купола да се напълни по-бързо. Поради близостта със земята усещам осезаемо как фучим над сградите и хората на старта.

Разтърсване от пълненето на купола, няколко секунди снижение и тупвам в гъстата и мокра трева.

Разбира се, правим си снимка пред самолета. Усмихнати. Прегърнати. Наистина радостни.

Не мога да сподавя иронията. Преди час се подсмихвах над безсмислената легенда, сътворена за хлапето — Герой.

Дано Андрей не се сети да ми зададе въпрос от раздела смислено и безсмислено… Например: „А защо ти трябваше да…?“.

Какво бих могъл да му отговоря?