Владимир Колев
Мъдростта на полковника

Той беше биг бос. Величие. Военен шеф във формално цивилна организация. А аз бях временно нает инструктор, безкрайно надолу в йерархията. Системата, която ръководеше, макар и полувоенна, му създаваше проблеми. В армията всичко е логично и ясно. Висшестоящият нарежда, тия под него изпълняват. И то без да коментират. В краен случай, има и „Мирно!“. А тук — устата сган, без никакъв усет към армейската хармония. Възпоминанията за казармата, в редките мигове на споделеното минало, напомняха вероятните спомени на Адам за рая. Още повече че полковникът май беше изгонен от мястото, където се бе чувствал добре.

Покажете ми един военен, който не е влязъл в армията и заради униформата. Един военен, който не иска да изглежда добре именно в униформа. Ако има такъв, то той или е попаднал по грешка сред униформените, или просто няма душа на военен.

„Моят“ полковник беше нисичък и тантурест. А вероятно цял живот бе мечтал да е строен и висок. Движеше се с несъразмерно едра крачка и постоянно се опитваше да присвие добре очертаното шкембенце под златистите копчета. Нямаше нищо общо с класическия полковник — красавец, предизвикващ сладко премаляване сред жените. Но явно, в самопреценката си, се виждаше в друга светлина.

По едно време нещата се случваха така, че често бяхме заедно. Той даваше мъдри указания, аз бях негърът от плантацията. Между нас се зароди нещо като служебно приятелство. Но веднъж получих такова нареждане, че ако го бях изпълнил, можеше да си отиде от този свят човек. Естествено не послушах производителя на мъдри мисли. Той се усети. Замълча си — бях му икономисал куп главоболия. Но вече знаех, че ме гледа с бялото на очите си. Досещах се, че привидно добрите ни отношения вече изтичат като вода от шепи. Беше въпрос на време кога ще ме захапе.

През това лято започнах да прехвърлям на принципно нов парашут петнайсетина души. Имах с него стотина скока, доусвоявах го в движение, като учех и другите на това, което сам трябваше да схвана с малкия си аванс. Не беше лесно, дишаха ми във врата, но удържах дистанцията.

Парашутът се скатаваше и управляваше по съвсем различен начин от досегашните и беше в начален етап на усвояване, когато започват да се проявяват и непредвидимите от конструктора дефекти. Бях на тръни, защото отварянето на запасен парашут, независимо от всички логични предпоставки, се таксуваше като грях и се лепеше директно на моя гръб. Добър беше господ, това лято не се отвори запасен.

Полковникът идваше от време на време на летището, царствен и труднодостъпен, задаваше въпроси от общ характер и хъмкаше многозначително. Даваше и съвети за новия парашут, но разбира се и през ум не би му минало да скочи с него.

Групата приемаше със сериозно изражение несъмнените му мъдрости, но тъй като той се увличаше в поученията, веднъж Бальо много безтактно го попита колко скока има с „крилото“. Естествено не получи отговор. След това, в разговор на четири очи, ми беше „натвърднато“, че в това момче няма хляб и би било целесъобразно да му се преустанови подготовката. Не последвах съвета на шефа си и това се записа в съответната графа на моя тефтер.

Беше ранен следобед, когато се качих за поредния тренировъчен скок. През илюминатора четях на живо картата на разстилащата се под нас планина. Беше корава жега, но от гънките на хълмовете лъхаше усойничава прохлада.

Застанах на вратата. Когато дойдох над точката за отделяне, изхвърчах като тапа от шампанско. Обичам това неповторимо усещане за премерено посрещане на плътната струя, която обтича самолета. Привичността на вече отработеното ми даваше спокойствие. По някакъв почти вълшебен начин, земята се върти ту под теб, ту над теб, слънцето непрекъснато мени мястото си в пространството. Фигурите се получаваха бързи и чисти, с удоволствие се отдавах на наркотика на голямата скорост.

Дръпнах ръчката. Още преди да вдигна глава, знаех, че нещо по купола не е в ред. Един поглед беше достатъчен. Рифовъчното въже се бе оплело в контейнера и куполът, вместо в нормалната си форма, се беше огънал като турска керемида.

Имах височина, а значи и време да осмисля положението. По инструкция трябваше да се освободя от основния купол, за да мога безопасно да отворя запасния. Но помислих и за друг вариант. Чисто теоретично, след рязко обиране на командите, куполът трябваше да намали голямата си скорост за секунда-две. След това щеше да последва срив. Направих опит, втори… получаваше се. Сложността се състоеше в това, че ако не уцелех точно момента, щях да се помажа о земята. Бях във форма, чувствах го и заложих на рисковия вариант.

На петдесетина метра над земята преглътнах на сухо. Сигурно и очите ми са били поококорени. Връщане назад нямаше. Успях да преодолея нервността и най-добрия опит направих при самото приземяване. Даже останах прав.

Докато чаках да дойде джипът, оглеждах с други очи полето, дърветата, тракторът, който бръмчеше на стотина метра от мен… Даже жабите от близкия канал квакаха мелодично. И въздухът, въпреки жегата, имаше неочаквано свеж аромат. Чак тогава единият ми крак се разигра. Но бях доволен — не всеки би могъл да се досети за този вариант. А за да реши да го направи, си трябват още око, усет и кураж. В този момент се пуках от обоснована скромност…

След малко пристигна джип с двама приятели, които ме откараха до старта. Коментарите бяха весели, но преди да пристигнем, бях предупреден:

— Внимавай, полковникът е пил газ!

Пиеше вода. Газирана. Без да ме погледне или попита нещо, с леден тон нареди:

— Скатавай!

Скатах парашута и приседнах на стола пред палатката.

— Не съм ти казал да сядаш!

— Изморен съм. Защо трябва да стоя прав?

— Защото стоиш пред по-старши.

— Тук все пак не е армия — напомних му аз. Прав бях, но той пусна забележката край ушите си и продължи заканително:

— Гласували сме ти доверие, обучаваш хора, а самият ти явно не знаеш как се скатава парашута. Стани!

— Какво не съм направил както трябва?

— Всичко!

— По-точно?

Мълчеше и с целия си вид показваше, че няма за какво повече да разговаряме. Имаше инцидент и той определяше кой е виновният. Нямаше никакво значение, че въобще не е прав. Че просто не знае как се скатава този парашут. Оценката даваше той. Пийваше си вода на малки глътки. Беше доволен от безнаказаността си. Почувствах: въпреки че ми се иска да му кресна, точно това не трябва да правя. Търпеливо бе дочакал времето си, за да ми удари шамара.

— Прехвърлих петнадесет души на този парашут. Няма отворен нито един запасен. Това, което стана, е от конструктивен недостатък и ако не се смени мястото на контейнера, при такива случаи ще се отварят запасни парашути. А може и да се трепят хора, господин полковник! — Усетих, че ръцете ми леко започват да треперят, затова ги пъхнах в джобовете на якето. Това го вбеси: „Подчинен, пък философства с ръце в джобовете!“.

Нямаше какво повече да си кажем. Обърнах се, отидох до палатката. Прибрах си багажа и хванах първия влак.

Следващата година наблюдавах летището отдалеч. Хиляда и осемстотин скока бяха достатъчни, за да кажа, че съм се занимавал с парашутизъм. Но простата истина бе, че ми се скачаше. Много ми се скачаше… Всички други перспективи ми бледнееха.

Вятърът смени посоката. Отново бях на летището. За инцидента нито дума. Поради този недостатък, при сходно положение загинаха двама германски парашутисти. Производителите си направиха изводите, дефектът беше отстранен. Но би било проява на наивност от моя страна да търся амнистия. И то със стара дата.

Полковникът смени позицията. Стана шеф на друго място. Умишлено подредих нещата така, че „случайно“ отидох да обучавам негови хора. За мое учудване, представянето пред бъдещите ми курсисти започна с вдъхновени думи:

— Ваш инструктор ще бъде отличният парашутист, отличният методист, майсторът на спорта, опитният…

Когато влязохме в кабинета му, за да обсъдим програмата, подхвърлих:

— Господин полковник, човекът, който не оправдава доверието и отличникът отпреди малко една и съща персона ли са?

Погледна ме с кафявите си, малко цигански очи. Истински честен, мъжки поглед.

— Някога да съм казвал, че си злопаметен? Нима притежаваш това отвратително качество?! — с усвоен патетизъм попита той.

Мъдър ход. Замълчах си. Знае се, че понякога думите са извор на недоразумение, а друг път просто са безсмислени. Този път ме галеха по гушата… Трябваше да си замълча. И да тупам с опашка…

… И за да не ви прозвучи прекалено захаросано разказаното, ще ви кажа и две думи за продължението. Теоретичният курс беше завършен от двайсетина души. Но само един от тях изяви желание да скочи. Скокът завърши със смъртен случай.

… Загина не обучаемият, а инструкторът спускач на машината. Забрави нещо от раздела „Това не трябва да се забравя!“.

Инструкторът спускач бе военен, със звание полковник. Доста голям шеф, с добро професионално самочувствие.

… На летеца изпитател Марк Галлай принадлежи фразата: „Авиацията не се съобразява със субординацията“.