Джани Родари
Вале пика

Баба строи замък от картон върху покривката на масата, вече е станал доста висок, но тази вечер една карта е неспокойна: това е Вале пика.

Смяташе да сложи Вале пика за покрив на последната кула, за да бъде надеждна стража, но няма начин.

— Я ми кажи — възкликва баба. — Да не би да имаш световъртеж?

— Точно така, госпожа Фелисита. Имам световъртеж.

Кой отвърна? Не бяхме ние. Ние си седяхме тихо и спокойно с лакти, опрени на масата и наблюдавахме баба, която е истински майстор в правенето на замък от карти.

— Бедничкият — рече баба. — Защо не ми каза по-рано?

— Сега го знаете и моля Ви, не ме слагайте толкова високо. Вижте, на прозореца на първия етаж бих стоял с удоволствие. От там също ще видя, когато неприятелят идва и ще вдигна тревога.

Кой изрече тази реплика? Ние не. Ние не отваряме уста и не помръдваме.

Тогава, кой беше?

Ами той, Валето пика. Ето го, излиза от картата, помагайки си с лакти, измъква се цял-целеничък, също и краката, които на картата не се виждат: какви тънки крачета, обути в червени чорапи до коляно, откъдето започват зелени брич панталони.

Представя се с грациозен поклон.

— За Бога — добавя веднага то, — не казвайте нищо на краля за това бягство. Негово Величество кралят на пиките е раздразнителен, във всеки джоб има по един дявол, който му дава лоши съвети. Именно затова госпожа кралицата на пиките е толкова тъжна. Госпожо баба Фелисита, защо никога не ме слагате на стража пред вратата на кралицата?

Докато говореше, той се приближи към нас и ме щипна обично по нослето.

— Попитай го нещо, бабо — казах аз.

— Господин Вале пика, не съм много доволна от вас. Защо става така, че заспивате точно когато неприятелят влиза в парка?

— Госпожо Фелисита, не съм много доволен от вас. Защо правите така, че врагът да влиза през задната стена? Винаги ме изненадва в гръб.

Ние се засмяхме, но баба остана много сериозна и строга.

— А онзи път, когато приехте торба злато, за да се правите на заспал, а неприятелят мина под носа ви и влезе в замъка?

— Не беше торба жълтици, беше дребна медна монета, госпожо баба Фелисита, сега се намира в касата на Роберто.

Точно така беше. И това знае!

— А какво ще ми кажете за Дама купа?

Вале пика стана червен като знаме.

Този път и баба се засмя.

Вале пика е влюбен в Дама купа, но тя не иска и да чуе за него, тъй като е с черни коси.

— Кажете на художника да ми направи косата руса. Ще му кажете ли, госпожо баба Фелисита?

Баба го увери, че ще изпълни заръката.

— Но сега отивайте си на мястото, господин Вале пика!

Вале пика ни поздравява един по един с малки поклони и се връща в своята карта. Намига ни за последен път и след туй може да му отправите милион въпроси, той не отговаря вече. Е, че как искате да говори една карта от картон?