Джани Родари
Скулпторът Рикардо

Нямало по-велик скулптор от Рикардо. Занаятът му бил да вая статуи, които, току-що завършени, скоквали от пиедестала, правели реверанс и тръгвали да обикалят света за своя сметка. Също като Пинокио, който едва излюпил се от ръцете на дърводелеца Джепето, започнал да ги върши всякакви.

Например Рикардо извайвал овца, хубава овчица, с гъста мека козина, мека, така да се каже, наистина, защото става дума за козина от мрамор, гипс или дърво. Интересно дали вълната от мрамор топли както тази от… вълна! С една дума, Рикардо ваял овцата и щом я завършил, тя започнала да блее:

— Беее, беее! Благодаря, господин скулптор. Знаете ли наоколо някоя хубава сочна ливада с прясна зелена тревица? Чувствам известен апетит и бих зобнала дори и камъни.

— Можете прекрасно да си зобнете камъни — отвърнал любезно скулпторът, — тъй като устата ви е от камък. Както и опашката ви.

— Ще опитам камъните, ако това ви доставя удоволствие — заключила ядно овцата, — но все пак бих искала малко трева или няколко листа маруля. Дори и коприва, по-добре от нищо!

Скулпторът, крайно вежлив, й посочил пътя към градската градина. Овчицата му благодарила и тръгнала, като весело въртяла опашка, същинско кученце.

След това Рикардо изваял пожарникар с шлем на главата и секира в ръка. Още не отзвучали последните удари на длетото, пожарникарят скочил нетърпеливо от пиедестала и извикал:

— Бързо, бързо! Насам помпата за вода! Обърнете я на тази страна!

— Успокойте се, господин пожарникар! Тук нищо не гори. Единственото, което може да се запали, е вашата почтена особа. Може би не знаете, че сте направен от дърво?!

— Проклятие! — възкликнала статуята. — Какво сте мислил, когато сте правили пожарникар от дърво? Не ще мога да се доближа до огъня, без да пламна.

— Не знам какво да направя — отвърнал с усмивка скулпторът. — Съвсем не помислих. Но ако искате да се запишете при пожарникарите, казармата е нататък.

Пожарникарят тръгнал с наведена глава и тихо си говорел:

— Точно от дърво ли трябваше да ме направи?! При всичкия мрамор и бронз наоколо.

Статуите на скулптора Рикардо обикаляли света. От време на време се връщали да го посетят и да му разкажат за приключенията си. Веднъж една статуя се завърнала тъжна-тъжна и започнала да нарежда:

— Господин Рикардо, защо ме направихте с гърбица? Децата ми се присмиват, а суеверните бабички искат да ме пипнат, защото нося късмет.

Още не свършила да говори нещастната гърбава статуя, вратата шумно се отворила и голяма бронзова фигура влязла с викове като гръмотевичен трясък:

— Слушайте, господин скулптор на ботушите ми, или ми оправете краката, или ще имате неприятности.

— Какво им е на краката ви?

— Криви са, това им е. Направил сте ми криви крака. Смятате ли, че мога да се движа с тези крака?

Ето и трета статуя: онази сутрин била истинска процесия! Последната се оплакала, че ръцете й са прекалено къси в сравнение с тялото. След това дошъл един кон да протестира, че скулпторът го изваял с едно око; някакво момиче подсмърчало, тъй като Рикардо му направил два вместо пет пръста.

— Всички нормални хора имат пет пръста — плачело момичето, — защо аз да имам само два?

Оо, небеса, този кой е? Мъж без очи и без нос: лицето му било кръгло и гладко, като яйце.

— Всички вземат главата ми за билярдна топка или за кегла и хвърлят камъни по мен. Моля ви, не може ли да ми направите поне нос? Не говоря за уши, мога и без тях, но носът, какво ви струва? Две парченца мрамор, колкото две кубчета бульон, и съм наред.

Малко по-малко ателието на скулптора Рикардо се изпълнило с индивиди, които се възмущавали от вида си: кой искал ходила, защото Рикардо пропуснал да му ги сложи, един кон претендирал за опашка, понеже не било добре да бъде без опашка, една жена искала коса, тъй като Рикардо я измайсторил плешива като генерал. Скулпторът Рикардо се озовал в много трудно положение.

Отначало направил опит да се защити.

— Вие не сте хора като другите: вие сте статуи — им обяснил — и можете да бъдете такива, каквито ви е изваял скулпторът.

— Хиляди благодарности, но ние не искаме да сме такива. Аз си искам носа — отвърнало човечето с гладката като билярдна топка глава.

С една дума, толкова се оплаквали и такива му ги наприказвали, че той се примирил. Запретнал ръкави и се хванал да поправи грешките.

Докато чакали на опашка реда си за поправка, статуите разговаряли помежду си и в общи линии били единодушни, че кон без опашка не е кон, дори и когато е от мрамор, че може да си прекрасна статуя и с пет пръста, не само с два и че мъж без нос трябвало да отиде в болницата. Но болница за статуи все още не била измислена.