Джани Родари
Дървото Паолино

Селянинът Пиетро остана много удивен, когато му се роди дете със зелена коса. Пиетро бе виждал хора с черна, руса и червена коса; дори беше чувал да се говори за една фея с тъмносини коси, но истинска зелена коса никога не бе виждал. Жените, дошли да посетят детето, се учудваха:

— Като че ли има салата на главата.

Кръстиха го: отецът го записа Паолино, жените го нарекоха Паолино Салатата. Бяха доведени лекари да му видят косата: те казаха, че няма нищо, предписаха рецепта и си тръгнаха, а косата си остана зелена, както преди. Когато детето стана на две години, отиде с дядо си в полето да пасе козата. И ето че изведнъж козичката се приближи до него и пред очите на дядото набързо опасе всичката му коса и остави главата му гола като току-що окосена ливада. Така стана ясно, че зелената коса на Паолино не беше коса, а трева, хубава прясна нежна тревица, която растеше много бързо.

— Ето че можем да пасем козата дори и в морето — разсмя се бащата на Паолино.

През пролетта, сред зеленината, точно в средата на главата на момчето изникна жълта маргарита. Хора идваха отдалеч да видят детето, на чиято глава никнеха маргаритки.

Паолино стана голямо момче и веднъж извърши нещо лошо: тогава незабавно на мястото на хубавата трева изникна стръкче гъст трънак. Паолино се срамуваше да се показва навън с тези треви, които му падаха в очите, затова обеща в бъдеще да не върши нищо лошо.

Годините минаваха и сред тревата започна да расте дръвче: разбра се, че е дъб, който ставаше все по-силен с възмъжаването на Паолино. На петдесет години дъбът бе станал хубаво дърво.

През лятото Паолино нямаше нужда от други дървета, за да бъде на сянка: стигаше му това, което растеше на главата му, и даваше свежест и прохлада.

Когато Паолино стана на осемдесет години, дъбът беше толкова голям, че птиците си правеха гнезда в клоните му, а децата се катереха по него да играят. Дори просяците, които се отбиваха да измолят едно яйце или малко вода, си почиваха в сянката на Паолино и никога не спираха да го хвалят за добротата му.

След като умря, Паолино бе погребан прав, за да продължи дървото да живее на чист въздух. Сега е много стар клонест дъб и го наричат „дървото Паолино“. Около дънера му има пейки, боядисани в зелено, жените седят там и плетат, а мъжете пушат и ядат супа.

Старците стоят в сянката му чак до тъмно, а огънчетата на лулите им святкат в нощта. Преди да се разотидат в късен час, поздравяват приятеля си Паолино така:

— Лека нощ, Паолино, ти беше наистина добро момче.