Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (7)

Глава 6

Вечерята бе напрегната. Максимилиан не беше изненадан. Нали той току-що бе целунал опустошително Лизет. Едва ли бе възможно някой от тях да го забрави.

А устните й бяха толкова меки и сладки. Беше очаквал повече съпротивление и гняв. И със сигурност не беше очаквал огъня, разгорял се между тях в секундата, когато устните им се докоснаха. Сега поне знаеше, че не само той изпитва привличане. Тя определено бе отговорила на целувката му.

Дори само мисълта за нея го възбуди отново, копнееше да я докосне, да я погали. Кожата й беше нежна като цветчетата на розата, така копринена. Искаше, о, колко силно искаше да я положи върху дивана и да й покаже какво е истинско желание.

Желанието бе все още в тялото му, все още усещаше нуждата, накарала го да я целуне с такава жар, сила и…

Страст. Никога не се беше смятал за страстен мъж. Имаше прекалено много страст в живота на родителите му — прекалено много емоции и хаос въобще — затова и той упражняваше железен контрол върху тялото и ума си, затваряйки чувствата си в сърцето си като в затвор.

О, задоволяваше нуждите си, но само когато беше необходимо. Не обичаше да посещава бордеите, защото баща му бе прихванал сифилис там. Винаги му се беше струвало странно, защото баща му не правеше впечатление на човек, който би тръгнал след курвите. Но може би той не бе така дискретен в ранните си години.

Баща му бе имал късмет — болестта не беше дала траен физически ефект — но Максимилиан не искаше да рискува. Особено след като не бе намерил за задоволителен този начин за облекчаване на нуждите. Това освобождаване бе чисто физическо, като да се почешеш, когато те сърби или да задоволиш жаждата си.

Да целуне Лизет, бе нещо много за него. Проклетата жена бе влязла под кожата му като никоя друга.

Ето защо не беше особено разочарован, че тя иска да сложи край, преди това чувство да е разцъфтяло в нещо друго. Не му харесваше да губи контрол. Защото това му напомняше, че някой ден може да стане като баща си и напълно да си изгуби ума.

Мисълта не беше приятна.

Започна да пълни третата си чаша вино, после размисли. Не биваше да удавя страховете си във вино.

Лизет си играеше със своята чаша.

— Да разбирам ли, че имаш опит с хора, които са те лъгали?

По дяволите. Трябваше да се досети, че е достатъчно умна да проумее защо искаше това от нея.

— Да, имам.

Не каза нищо повече и тя продължи:

— Кой би се осмелил да излъже херцог?

Той се изсмя цинично.

— Почти всеки. Слугите, които са готови да кажат всичко, за да бъда щастлив. Търговците, които са готови да кажат всичко, за да ми продадат нещо. Майките сватовници, също готови да кажат всичко, за да ме уловят за съпруг. И семейството ми…

Спря се навреме. Не искаше да казва това. Но с неподправеността си тя някак си измъкваше все повече информация от него.

— Семейството ти? — запита.

Той затърси обяснение.

— Имам няколко братовчедки стари моми, които непрекъснато се оплакват от бедност с надеждата, че ще платя дълговете им на хазарт. За да спася честта на фамилията, разбира се.

— А ти правиш ли го?

— Понякога. Зависи за коя братовчедка става въпрос. И от размера на дълга.

— Разбира се. — Изправи рамене. — Реших, че имаш предвид родителите си.

Така беше, но нямаше да го разкрие. Защото тогава щеше да се наложи да обясни за какво лъжеха и защо.

Дългите й тънки пръсти въртяха чашата.

— Моите родители много лъжеха.

Смелото й изявление го изненада.

— За какво…

— О, татко лъжеше, че някой ден ще се ожени за мама, а така и не го направи. А мама ни лъжеше, че татко много ни обича.

— Може би е било вярно.

— В такъв случай трябваше да се погрижи за нас — каза тя твърдо. — Не трябваше да допуска да се случи така, че да напуснем дома си в деня след смъртта му.

Мили Боже!

— Как въобще е било възможно това? Знам, че най-големият ти брат ви е лишил от наследство, но баща ви сигурно е имал някакво споразумение с майка ви, което да ви осигури поне дом.

— Тъжно, но не. Мама била млада и наивна, когато се запознали във Франция. Имала един бляскав сезон в театъра и ето че красивият виконт се появил с желанието да я заведе в Англия, далеч от войната и бедното й семейство. Подозирам, че е била готова на всичко да се измъкне от Франция в онзи момент, дори да избяга с женен мъж. И така не подписала никакви документи.

Извърна глава и гласът й прозвуча глухо:

— Когато съпругата му почина, мама отдавна имаше положението на негова любовница. Мисля, наистина вярваше, че ще се оженят след това, особено след раждането на Тристан. Вярвала е на обещанията му през цялата война, дори след като той казал, че не може да рискува да се ожени за французойка. А след войната започна да казва, че ще вдигнат голяма сватба веднага щом Дом се заеме с адвокатската си практика или Джордж се задоми. Винаги имаше някаква причина.

В гласа й се долавяше все повече горчивина.

— После той внезапно, и много неудобно, умря и това бе краят. — Въздъхна. — Винаги се тревожеше за евентуален скандал или че ще направи нещата по-трудни за законните си деца. И подозирам, решил е, че достатъчно се е забавлявал. Беше само на петдесет и три, когато умря. — На петдесет и три не е бил точно млад, нещо, което тя със сигурност разбираше.

— За мъж на неговата възраст, да бъде толкова лекомислен по отношение на децата си, независимо законни или не…

— О, но той беше лекомислен. — Въздъхна. — Много го обичах, но той бе човек, който предпочиташе да броди по света в търсене на приключения. Виждахме го само когато се отегчеше от пътуване. Затрупваше ни с подаръци и забавни истории, а след няколко седмици тръгваше отново.

Максимилиан познаваше мъже като него, чиито собствени нужди и желания вземаха превес над дълга им. Той не бе един от тях и изпита необяснимата нужда да й го каже.

— Затова ли не вярваш на мъже с положение? Защото на тях не може да се разчита?

— И защото имат склонност да лъжат.

— Аз нямам.

Тя му хвърли кос поглед.

— Никога ли не лъжеш?

— Никога. Няма нужда. — Усмихна й се самодоволно. — Аз съм херцог. Казвам каквото поискам и всички трябва да се съобразяват с това.

Думите му я накараха да се разсмее, каквото бе и намерението му.

— Да, видях как успя да влезеш в дома ми.

— А, но ти все пак победи.

Тя се усмихна.

— Вярно е. — Усмивката й изчезна. — Но не задълго. Щеше да ме изоставиш днес, ако някой от двамата Гризли ти беше казал къде е Тристан. Вече го призна.

— Да, но нямаше да те оставя без средства. Щях да се погрижа да се качиш на дилижанса за Лондон и щях да платя на кочияша допълнително, за да те остави пред дома ти.

Тя дълго го гледа изпод невероятно гъстите си черни мигли.

— Защо не каза на семейство Гризли истината за нас? Защото разбра, че не знаят нищо, което да е от интерес за теб? Или… — Сведе очи. — Няма значение.

— Наистина ли мислиш, че толкова лесно ще те съсипя? — каза той раздразнено. — Че ще те изложа пред съседите ти и ще направя невъзможен живота ти?

Тя си играеше с вилицата и не вдигаше поглед.

— Не, предполагам, че не. Но не беше съгласен с плана ми и можеше да се възползваш от възможността да се измъкнеш.

— Не и по този начин. Не всички сме като баща ти. Или като най-големия ти брат.

— Поне това ми е ясно. — Усмихна се. — Знаеш повече за измисленото си имение, отколкото татко знаеше за истинското си.

— Защото не беше измислено. Наистина имам имение в Девъншир. И там наистина има много овце. Виждаш ли? Казах ти — никога не лъжа.

— Добре — изръмжа тя, — но не можеш да ме обвиниш за онази лъжа. Ти ме принуди. Казах ти от самото начало, че съм запозната с актьорската игра.

— Така е — съгласи се той.

— Разбрах, че има по-голям смисъл да играеш ролята на управител на имение, отколкото тази на търговец на памучни платове. Но предполагах, че няма да знаеш повече за управлението на именията от баща ми. И от Джордж.

— Ратмур не се е грижил добре за именията си?

Тя изсумтя.

— След като наследи имението, брат ми уволни всички компетентни хора, които работеха за татко, включително и управителя, мистър Фаулър. След това Джордж вдигна наемите и принуди няколко от арендаторите да напуснат земята, която обработваха от години. Сега имението вероятно не струва нищо.

Това предизвика любопитството му.

— Откъде знаеш всичко това? Мислех, че вие тримата не сте посещавали имението от години.

— Дом се информира. — Издаде напред малката си брадичка. — Ако на света въобще има справедливост и Джордж умре преждевременно, Дом ще трябва да събира отломъците. Затова има шпионин, който го информира какво става в Йоркшир.

— А. Много мъдро от негова страна. — Облегна се назад. — Много си близка с Мантън и Боно, нали?

На устните й заигра лека усмивка.

— Разликата между Дом и Тристан е само две години, отраснаха заедно. Когато майката на Дом умря по време на раждане, майка ми се грижеше за него. Момчетата играеха заедно и аз… обожавам ги и двамата, затова понякога ми позволяваха да играя с тях. Татко не ни криеше. Всъщност ни окуражаваше да бъдем едно голямо задружно семейство. Може би не беше правилно, но…

— Херцог Кларънс, сегашният наследник на трона, не крие нито едно от десетте си незаконни деца, които има от една актриса, затова не виждам причина баща ви да крие своите. — Пресметна бързо наум. — Ако си спомням правилно, Боно е две години по-голям от теб.

— Три.

— И обича да създава хаос в живота на братята и сестрите си, нали?

— Знам, че изглежда по този начин — каза тя, — но не е такъв, какъвто мислиш.

— Ще трябва да получа доказателства, за да се убедя.

Тя доби войнствен вид.

— Когато бях на четири, се страхувах от кучета и Тристан ме вземаше на гръб всеки път, когато някое от тях се навърташе наблизо. Когато бях на седем, Тристан се сби с три момчета от селото, защото бяха нарисували подигравателна картинка на най-хубавата ми пелерина. Когато бях на осем, Тристан ме научи да чета и пиша.

— Защо майка ти не те е научила?

— Тя можеше да чете само на френски. Татко също говореше добре френски, затова… Предполагам, че не е виждала причина да научи английски. А татко все повтаряше, че ще ме изпрати на училище. — Гласът й стана по-твърд. — Щом войната свърши и се оженят. Което никога не стана.

Той знаеше какво е да те лъжат родителите, на които вярваш, но не можеше да си представи толкова лекомислен родител, който дори да не се погрижи детето му да може да чете.

— Не можеше ли да те изпрати в местното училище?

— Тристан ходеше, но наблизо нямаше училище за момичета. — Сниши глас. — Освен това, мама не искаше да ходя в селото, защото там ме наричаха дъщерята на френската курва. Тристан понасяше по-лесно обидите на селяните.

Максимилиан преглътна ругатнята, която напираше на устните му при мисълта за малкото момиченце, обиждано заради положение, за което не е виновно.

— Английските селяни са много ограничени — каза.

Тя сви рамене.

— Особено когато страната е във война с Франция. — Очите й бяха тъжни. — Освен това, след като съпругата на татко умря, всяка свободна жена в радиус от двайсет мили се надяваше да го хване за съпруг. Фактът, че остана верен на френската курва, ги раздразни.

— Разбирам.

— Мястото ни не беше сред тях, това е всичко.

— А вярваш ли, че мястото ти е във Франция?

Тя отмести чашата си, стана и започна да разтребва масата.

— Не. Тук съм наполовина французойка, а там съм наполовина англичанка. Мястото ми не е никъде.

Той със сигурност разбираше. Беше вторият син до смъртта на Питър, а после внезапно стана наследникът. После баща му полудя и той стана наследник на ужасно наследство, което му тежеше все повече с всяка година. Но поне хората го признаваха и почитаха като херцог Лайънс.

А сега?

Сега отново не знаеше кой е. Точно затова цялата тази работа с Боно му лазеше толкова по нервите.

— Значи си от Девъншир, така ли? — осмели се да запита тя.

— Не точно. Не живея в имението си в Девъншир, макар често да го посещавам. Живея в Ийсткот, в Марсбъри Хаус.

Тя повдигна вежди и го погледна.

— Когато не си в градската си къща в Лондон или в някоя друга от многото си собствености, искаш да кажеш. Предполагам, че са много. Трябват поне пет имения за титлата херцог.

Помисли дали да не й каже, че повечето хора смятат за грубо и вулгарно богатството да се обсъжда така открито. Но тя вероятно го знаеше и очевидно не даваше и пет пари. Което го заинтригува.

— Херцог Уелингтън има само едно — отбеляза.

— Херцог Девъншир има осем, без да се брои това в Лондон. — Гледаше го студено. — Така че, колко имаш ти? Десет? Единайсет?

— Седем, без да броим къщата имение в Лондон — отговори той раздразнено.

Всеки друг би се впечатлил от богатството му. А тя се държеше така, сякаш то бе недостатък на характера. Но какво можеше да се очаква от французойка, чиято майка е израснала в бедност по време на революцията?

— Колко зле беше във Франция след края на войната? — запита с огромното желание да смени темата. — Успявахте ли тримата да се справяте в Руен?

Тя му хвърли мрачен поглед.

— Никога не съм живяла в Руен — отбеляза.

— Париж, тогава — каза той.

Скръстила ръце на гърди, тя го гледаше гневно.

— Току-що ме помоли да не те лъжа. Затова престани да се опитваш да откриеш откъде съм, или няма да ми оставиш избор.

— А, но тогава ще получа още една целувка — не можа да устои да не й напомни.

— Само ако разбереш, че съм те излъгала — отговори тя с блеснали очи.

— Отлично — засмя се той. Тя беше единствената жена, която караше кръвта му да кипи.

А тя кипеше и сега. Да я гледа така, заета с домашни задължения, само му напомняше, че тя е жена, а той — мъж. И че между двамата има привличане. И че са сами в стаята и само те могат да диктуват поведението си.

Като че ли усетила мислите му, тя се изчерви и продължи работата си.

— Можеш да оставиш това на слугите, нали знаеш — каза той.

— Ако предположим, че някой от тях ще се появи преди утре сутринта — каза тя не особено мило. — Странноприемницата е пълна, а персоналът като че ли не бърза много-много да угоди на гостите. Не обичам да е така неподредено.

Той се изправи.

— Да, наистина не изглежда да си вършат добре работата. Досега трябваше да са дошли, за да запитат дали имаме нужда от нещо друго. Ще трябва да им напомня кой плаща за всичко това.

Тя избухна в смях.

— Какво е толкова смешно? — запита той.

— Ти си управител, помниш ли? — отбеляза тя доста весело. — Не вярвам да приемат мистър Кейл така сериозно, както един херцог.

По дяволите. Беше забравил за маскарада.

— Ще ме приемат, стига да им дам достатъчно злато.

— А това ще привлече дори още по-голямо внимание към нас от това, което предизвика, като нае две стаи.

Той изсумтя.

— Това едва ли се брои за две стаи?

— Така ли? Когато преди шест месеца двамата с Дом пътувахме до Лондон, делях стая и легло с по-възрастна жена, която никога не бях виждала, а той делеше легло със сина й.

— Мили Боже! — прошепна той. — Хората правят това?

— Непрекъснато. — В очите й блестеше дяволито пламъче. — Освен, очевидно, богатите управители като мистър Кейл, който може да си позволи две стаи за себе си и съпругата си, макар да твърди, че не иска да привлича вниманието.

Той я изгледа с присвити очи.

— Забавляваш се, нали?

— Много — каза тя с широка усмивка. — Макар че не би трябвало да се шегувам. Харесва ми да имам собствена стая и собствено легло. — После лицето й помръкна и тя отново се разтревожи. — Искам да кажа, мое място за спане, защото, ако искаш леглото и тъй като определено няма да го споделим…

— О, за Бога, за какъв ме вземаш? Няма да те карам да делиш легло с мен и със сигурност няма да ти позволя да спиш на дивана. Ще спя в тази стая, а ти в спалнята.

Тя го изгледа скептично.

— Сигурен ли си? Диванът не изглежда особено удобен. — Заговори по-твърдо: — А ако допълзиш посред нощ в леглото ми…

— Нищо такова няма да направя. Заключи вратата на спалнята, ако не ми вярваш. — Изправи се. — Мога и да не спя в легло една нощ.

— Щом казваш… — Обърна се с лице към спалнята, но се спря. — Има обаче един проблем. Ще имам нужда от помощ, за да… хм… да развържа роклята и корсета си.

— Господи! — промълви той под нос, защото мисълта за това, как я разсъблича, отново запали страстта у него.

Тя се обърна към него, бузите й бяха яркочервени.

— Какво?

— Ще извикам някой слуга. — И забърза към вратата.

— Много мило, благодаря — каза тя с очевидно облекчение. — Макар че може да се зачудят защо самият ти не помагаш на съпругата си.

— Ще ги оставим да се чудят.

С тези думи, излезе от стаята. Но долу завари сцена на истински хаос. Очевидно някакъв богат баронет беше пристигнал с тълпа приятели да се наслаждава на Брайтън и персоналът на странноприемницата бе зает да ги настани удобно. Бързо стана ясно, че той и съпругата му нямат никакво значение, сравнени със сър Някой си. Иронията не му убягна.

След като се опита да привлече нечие внимание, се примири с мъчението, което щеше да представлява събличането на Лизет. Докато се изкачваше по стълбите, мислеше затова, колко често е хвърлял в смут персонала на странноприемници. Вярно, често оставаше с приятели в някой от домовете си, но понякога трябваше да се задоволява и със странноприемници.

Онова преживяване бе съвсем различно. Слугите му обикновено бързаха напред, за да подготвят всичко, той наемаше цял апартамент, вече приготвен за пристигането му, храната му се носеше почти веднага и единственото неудобство беше, че сменяше леглото си.

Като влезе в стаите им, той се огледа и потисна гримасата си. Е, да, добре де, може би беше разглезен в миналото. Защото проклетият диван му се струваше все по-неудобен с всяка минута.

Лизет не се виждаше никъде — вероятно вече бе отишла в спалнята, уморила се да чака завръщането му. Почука на затворената врата. Не последва отговор. Опита бравата и изпита задоволство, когато вратата се оказа отключена. Имаше му поне толкова доверие. Отвори вратата и каза високо:

— Идвам, Лизет. — И влезе, за да я завари дълбоко заспала и напълно облечена.

Лежеше на една страна с гръб към него. Като наближи, забеляза, че дланите й са под главата като на малко момиченце. В гърдите му се зароди непозната нежност. Изглеждаше съвсем спокойна и дори имаше ангелски вид, гърдите й се повдигаха и спускаха ритмично, а косата й се бе разпиляла по възглавницата. Беше я разпуснала, преди да си легне.

Обзе го непреодолимо желание да я погали и той потисна ругатнята си. Не можеше. Така само щеше да засили обезпокоителното влечение към нея. Поради същата причина не трябваше да стои там и да я гледа като някой глупак. Трябваше да излезе.

Но на нея вероятно не й беше удобно в дрехите. Трябваше да й помогне да се съблече. Макар да изглеждаше истински срам да я събуди, след като спеше толкова спокойно.

Чудесно, тогава просто нямаше да я събуди.

Като взе решение, отиде до леглото и събу обувките й. Стъпалата й бяха по-малки, отколкото можеше да се очаква за жена с такъв ръст. Имаше тънки глезени и стройни прасци или поне доколкото той можеше да види. Чорапите й бяха закърпени на няколко места и той смръщи вежди, като ги видя. Не беше правилно толкова интелигентна и красива жена да не може да си купи нещо толкова дребно като чорапи. Ако беше негова…

Но не беше и не искаше да бъде. Всяка жена, която се омъжеше за него, щеше да се изправи пред нещастен живот, а Лизет и бездруго виждаше брака като затвор. Също така бе дала ясно да се разбере, че няма намерение да бъде нечия любовница.

Така че за тях нямаше бъдеще. Ето защо не трябваше да стои там, да я гледа как спи и да се пита какво ли ще е да се плъзне в леглото до нея и да я целува до безпаметност.

Отново му се прииска да изругае, но не го направи. Приближи леглото откъм гърба й. Трябваше да свърши с това и да си тръгне, преди да е направил нещо, за което ще съжалява.

Отмести косата й и коленичи, за да може да развърже роклята й. Дишането й смени ритъма си за миг, после го поднови. Развърза връзките, роклята се разтвори и разкри омачкана ленена долна риза — гледка, която накара дъха му да заседне в гърлото. Под тази риза сигурно бе гола. Щеше да бъде толкова лесно да пъхне ръцете си под корсета и да усети извивката на гърба й. Да обхване хълбоците й, само на сантиметри от…

Изстена, изправи се и твърдо затвори вратата след себе си.

Прокара длан по лицето си. Очевидно го обхващаше семейната лудост, макар и да бе рано. Ако не беше така, защото мислеше за това, как ще я погали, докато спи?

Защо щеше да стои тук така възбуден, без да използва възможността да задоволи страстта си?

Проклинайки импулса, накарал го да развърже връзките на роклята й, той изгледа дивана със смръщени вежди. Щеше да има нужда да се подкрепи, за да може да заспи на тази неудобна мебел.

Отвори вратата и тръгна към кръчмата.