Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (6)

Глава 5

Лизет имаше сериозни проблеми да се преструва на заспала, когато мисис Гризли отново заговори:

— Простете ми, мистър Кейл, но с какво точно се занимава управителят на имение? — запита тя.

Лизет не смееше да диша в очакване да види как щеше да се справи херцогът. Той не се беше съгласил с нейния избор на професия и сега тя дори не можеше да му помогне, без да се издаде, че се преструва на заспала.

— Събира наемите — отговори спокойно Лайънс, за нейна изненада. — Прави описание на стоките. Наглежда фермите, подготвя счетоводните баланси…

Той продължи да изрежда задълженията на управителя — а списъкът бе впечатляващ — и Лизет се дивеше на познанията му. Защото тя със сигурност не би могла да му помогне. Баща й винаги беше казвал, че управителят просто управлява именията, без да се впуска в подробности какво означава това всъщност. А и баща й беше само виконт. Предполагаше, че богат херцог с много имения дори още по-малко има нужда от такива знания и ще знае по-малко.

В случая с Лайънс грешеше. Мистър Гризли зададе още въпроси и херцогът отговори спокойно и лесно на всички. Удивително.

Двамата мъже заговориха за отдаване на земя под аренда, пасбища и неща, за които тя не знаеше абсолютно нищо, а люлеенето на каретата и гласът на Лайънс започнаха наистина да я приспиват. Беше легнала много късно и стана много рано. А и нямаше да стигнат Брайтън толкова скоро…

След известно време се събуди и откри, че в каретата е тъмно и херцогът я е прегърнал през раменете. Главата й се бе отпуснала до средата на гърдите му, а ръката й беше на кръста му.

Ужасена, бързо се изправи, а смущението накара бузите и да поруменеят. Той издърпа ръката си.

— Къде сме? — запита тя, опитвайки се да прикрие смущението си.

— В покрайнините на Брайтън — отговори той с онзи дълбок глас, който имаше странен ефект върху корема й.

Не можеше да го погледне. На практика беше спала в скута му! Колко унизително. Сигурно я мислеше за най-вулгарната жена на света.

— Спяхте много дълбоко — каза мисис Гризли. — Наистина трябва да сте били уморена, мила.

Това бе казано толкова мило, че Лизет трепна. Чувстваше се малко виновна, че въображаемата й кавга със „съпруга“ й бе довела до истинска кавга между съпрузите Гризли. Но те, изглежда, се бяха помирили. Мисис Гризли се бе облегнала с обич на рамото му, а той нямаше нищо против, или поне така изглеждаше.

Лизет обърна глава към прозореца. Слава Богу, че тази част от пътуването почти бе свършила. Инцидентът със семейство Гризли бе доказал само колко несъвършен бе планът й и че не може да пътува безнаказано.

Херцогът също го знаеше и бе опитал да се възползва от това. Не можеше да се заблуждава, че беше победила с изпълнението си. Беше получила само отсрочка. Той можеше да сложи край на играта, ако бе изтръгнал нужната информация от семейство Гризли. Можеше да разкрие, че не е омъжена за него и така да изтръгне онова, което искаше. И само с една дума щеше да съсипе нея, а може би и бизнеса на Дом.

Защо не го беше направил? Защото беше джентълмен?

Може би, което бе по-вероятно, защото бе сметнал, че двамата Гризли не знаят достатъчно, за да му помогнат. Слава Богу, че двамата бяха споменали Тулон и Париж, а двата града бяха в различни части на Франция. Ако не бе така, беше сигурна, че надменният Лайънс щеше да я изостави в Брайтън и да тръгне сам да преследва Тристан.

Едва се беше отървала. За щастие, вероятността оттук нататък да срещнат нейни съседи бе съвсем нищожна. Щом се отървяха от семейство Гризли, можеше да е спокойна поне докато не се отправят към Париж.

Лайънс вероятно не би я изоставил във Франция.

Това би било проява на абсолютна липса на благородство, а той бе джентълмен.

През повечето време.

При спомена за ръката му, обгърнала раменете й, по гръбнака й полазиха тръпки. А и по-рано му беше позволила да държи ръката й… Защо не я беше издърпала? Защо?

Защото жестът бе така… интимен. Никой не бе галил ръката й по този начин — смело, но и нежно. Това я бе смутило повече, отколкото й се искаше да признае. Дори сега, когато го бе хванала под лакътя, а бедрата им се допираха, усещаше онова неспокойствие в корема.

Замръзна. Скримшоу беше прав. Беше по-добре да внимава. Херцогът бе казал, че е неин съпруг, и това бе променило всичко. Сега нямаше причина да се държи с нея като със сестра, нямаше причина да вземат отделни стаи…

При тази мисъл пулсът й препусна — нима наистина щеше да й се наложи да прекара няколко нощи с този мъж в една стая?

Господ да й е на помощ! Да, по-добре беше да внимава.

Хвърли му кос поглед. Не можеше да познае нищо по изражението му, то бе неразгадаемо. Очакваше да е ядосан от представлението й. Но той бе признал поражението и се държеше така, сякаш нищо не се беше случило. Дали не криеше нещо в ръкава си? И какво би могло да бъде то?

Малко след това стигнаха до странноприемницата. Двамата Гризли се сбогуваха с тях, а мисис Гризли я изненада, като й прошепна:

— Не оставяй съпруга си да си играе с теб, скъпа. Ако не заявиш правата си в началото на брака, няма да видиш нищо друго, освен мъка.

Мъдър съвет, идващ от жена, която очевидно бе поставила съпруга си под чехъл. Това я развесели и озадачи едновременно. Дали мисис Гризли бе забелязала нещо повече във връзката им, отколкото те демонстрираха? Или тя даваше този съвет на всички току-що омъжили се жени?

Нямаше значение — Лизет щеше да бъде в компанията на херцога само дотогава, докато спаси Тристан от бедата. А и не беше проблем да отбива опитите на Лайънс да я изнуди да му даде информацията. Можеше да се справи с това. Той беше най-опасен, когато беше мил.

През следващия час беше заета с мисли за това, каква е играта му, а той бе зает с уреждането на стаята и пътуването им до Диеп, да изпрати чантите им горе и да помоли да им занесат храна. Толкова по въпроса за пътуването като обикновен човек. Очевидно нямаше представа, как пътуват обикновените хора.

Но пък, от друга страна, той бе променил малко нещата, когато беше заявил, че е управител на имение. Подобен род хора имаха пари и можеха да си позволят прилична стая в странноприемниците, както и да дават заповеди.

Трябваше да признае, че бе доста умно от негова страна да играе тази роля. Тя го поставяше в положение между това на благородника и търговеца. Работеше, за да си изкарва прехраната, но положението му изискваше добри обноски и определени умения. Означаваше, че акцентът му не е прекалена странност, и можеха да му повярват, че знае някои неща. Очевидно бе осъзнал, че има достатъчно познания, за да изиграе тази роля.

Искаше й се да познава поне наполовина толкова добре ролята на съпругата. Щеше ли една истинска съпруга да го остави да уреди всичко, без да изкаже мнение? Очакваше ли се да възрази, че отредената им стая е прекалено малка?

Слава Богу, че им дадоха две стаи — дневна и спалня. Това някак си облекчи страха й да остане насаме с него. Един от тях можеше да спи на дивана, а другият — на леглото. Нямаше да са толкова близо, колкото тя се страхуваше.

Вероятно го бе планирал така, за което му беше благодарна.

Веднага след като съдържателят ги остави, забързан да уреди вечерята им, Негово благородие съблече връхната си дреха, напълни вода в легена, нави ръкавите си и започна да мие ръцете си.

Тишината се проточи и започна да лази по нервите и на двамата.

— Предполагам, че намери обществените карета за много мръсни — каза тя, докато събличаше пелерината си и я закачаше на куката, копнеейки също да измие ръцете си.

— Намирам пътуванията за мръсни, независимо от каретата. — Подсуши ръцете си и се обърна с лице към нея. Подпря се на бюрото и скръсти ръце на гърди.

Втренченият му неразгадаем поглед предизвика у нея лека тревога. Не й обърна внимание.

— Вярно е. — Тя отиде до чантата си и я отвори, твърдо решена да се покаже така спокойна като него.

— Впечатлен съм от представлението, което изнесе в каретата — каза той. — Добре е да знам колко добра актриса си.

Тя предположи, че „благодаря“ не е добър отговор.

— Ти ме натика в ъгъла — каза, за да се защити. — Нямах избор. Съгласихме се, че ще ти помогна да намериш Тристан, ако ме вземеш със себе си. Не мислиш, че ще застраша безопасността му, като ти кажа предварително къде е, нали?

Гласът й ставаше все по-силен с всяка сричка, но това не промени нито стойката му, нито изражението му. Продължаваше да я гледа втренчено. Погледът му бе странно приковаващ. И обезпокоителен.

— Защото знаеш много добре — продължи тя, — че в минутата, в която го направя, ще ме изоставиш и ще продължиш сам.

— Вярно е.

Тя го гледаше със зяпнала уста. Дори не се бе опитал да отрече.

— Е, не мога да допусна това. Трябва да защитя брат си.

— Така ли? — Изправи се. — Започнах да мисля, че имаш по-тъмна цел.

Това я изненада. Беше съвсем неподготвена.

— По-тъмна цел? — запита и кръвта й замръзна във вените.

— В началото помислих, че си част от дяволския му план. Но майсторското ти изпълнение днес доказа, че се преструваш много добре. Откъде да знам, че разговорът ни тази сутрин отговаря на реалната ситуация? Че не ме отдалечи от Лондон заради някаква дяволска цел?

Дяволска цел? Майсторско изпълнение? Мислеше я за измамница!

— Това е несправедливо обвинение! Никога не бих направила подобно нещо!

— А защо да ти вярвам? — Приближи се към нея, лицето му бе потъмняло и станало заплашително. — Оказа се добра актриса. Може би двамата с брат ти сте замислили този план?

— Н-но… защо? Защо да го правим?

— И аз това искам да знам. — Извиси се над нея. — Ще трябва да те хвърля в затвора, докато не ми кажеш истината.

— Защото плача прекалено добре? — изписка тя.

— Защото се опита да ме измамиш — каза той заплашително.

Щеше да я хвърли в затвора само защото бе направила малко представление?! О, Господи, с „Мантън Инвестигейшънс“ беше свършено! Дом никога нямаше да й прости!

— Кълна се, че не те мамя — поде със свито гърло. — Знаеш защо настоях да ме вземеш със себе си. Знаеш! Не знам откъде ти е дошла тази глупава идея, че съм… някаква си измамница. Нищо не би могло да бъде по-далеч от…

Необяснимо защо, той започна да се смее. Тя го гледаше с увиснала челюст, неразбираща, но това само го накара да се смее още по-силно. Спря само за да каже:

— Не си единствената, която е добра актриса.

И тя разбра. Това бе отмъщение за представлението, дадено от нея през следобеда.

Тя постави ръце на хълбоци и го изгледа гневно:

— Ти си ужасен човек! Как се осмеляваш да ме ужасяваш така? Защо…

Той се отпусна на дивана. Смееше се толкова силно, че едва можеше да говори.

— Ако… Ако можеше да видиш лицето си… когато споменах затвора…

Тя отиде до него и го удари по ръката.

— Не е никак забавно!

Той продължи да се смее и дори по-силно.

— Аз… не съм съгласен… — каза задавено, хванал се за стомаха и продължаващ гръмко да се смее.

Тя го изгледа гневно, отиде, взе каната и изля съдържанието й върху главата му. Той подскочи.

— За какво беше това, по дяволите?

— Заради ужаса, който ме накара да изпитам, ти… ти, глупако!

— Глупак? — запита той, извади носна кърпичка от джоба си и започна да подсушава лицето си. — Тази ли е най-голямата обида, която можеш да измислиш?

Тя го изгледа с присвити очи.

— Кретен. Дявол. Задник.

Той я гледаше подигравателно.

— Е, хайде сега, не се ли предполага, че си възпитана омъжена дама?

— Едва не получих инфаркт!

— Заслужаваше си го след всичките онези глупости в каретата. — Имитираше я. — Б-брат ми беше прав. Н-не трябваше да се о-омъжвам за т-теб!

Тя хвърли каната върху дивана и скръсти ръце на гърди.

— Думите може и да бяха измислица, но чувствата ми бяха истински.

— Не беше моя идеята за това — напомни й той.

— Идеята да се представим за женени не беше моя. Слава Богу, че поне това не е истина. — Тръгна към другата стая, надявайки се да намери друга кана с вода, за да измие ръцете си.

— О, да — каза той, следвайки я отблизо. — Не би ти харесало да си омъжена за богат херцог, който може да ти купи всичко, което поискаш, и дати покаже света, който очевидно копнееш да видиш.

Това, че бе научил толкова много за нея по време на пътуването, я ядоса повече, отколкото искаше да признае. Обърна се рязко към него.

— Не бих искала да бъда омъжена за мъж, който смята, че ме притежава, независимо какво е положението му в обществото. Който ще иска да ми казва какво да правя, кога да го правя и с кого. Не, благодаря.

Той приглади назад мократа си коса.

— Наистина ли виждаш брака така?

— Затвор за жените? Да.

— И не виждаш никакви предимства в него? — запита той, изравнил се с нея.

— Нито едно.

— А какво ще кажеш за децата?

— Майка ми имаше две. Не беше омъжена. — Макар че Лизет никога нямаше да последва примера й, нямаше да го признае на надменния херцог.

Той повдигна едната си вежда.

— И в резултат ти се оказа в бедност.

— Както и братята ми, единият от които е законен. Истината е, че в тази страна, освен ако не си първородният, наследяваш само онова, което капризният родител би решил да ти остави. Бракът не е защита срещу това.

— Не е вярно. Семействата на жените могат да настояват бащата да се погрижи за всяко дете още преди двойката да е сключила брак.

— Само ако жените имат зестра. — Вирна брадичка. — Майката на Дом не е била с такова положение като това на баща му, не е внесла нищо в съюза. И следователно не е можела да иска нищо от съпруга си дори след като майка ми му стана любовница. Бедните жени нямат никакви права.

— Добре, предполагам, че си права — каза той. — Забрави за финансовите аспекти, в такъв случай. А приятелството?

— Имам двама братя, които никога няма да ме изоставят. Това приятелство е достатъчно за мен.

— А любовта? — запита той тихо. — Какво ще кажеш за любовта?

Тя извърна поглед, защото не искаше той да види колебанието й по този въпрос.

— Любовта е веригата, която мъжете използват, за да държат жените затворнички. Предлагат любов в замяна на тяхната преданост, но не отговарят с такава. Научила съм това от живота на майка ми. — Застави се да се усмихне лъчезарно и срещна погледа му. — Така че, виждаш ли, не намирам никакви предимства в брака.

— Забравяш нещо — каза той, без да откъсва поглед от нейния.

— О, и какво ли е то?

— Желанието.

Тя потрепери — толкова чувствено го изрече той. Не беше забравила за желанието. Просто го игнорира. Имаше голяма разлика.

— Желанието е предимство само за мъжете. — Повтаряше си това от години, но думите прозвучаха някак празни, когато ги произнесе пред него.

— Не може да си толкова наивна. — Гласът му бе нисък и дълбок. — Майка ти със сигурност се е наслаждавала на нощите в прегръдките на баща ти.

— Няма как да знам. Тя не говореше за тези неща. — Мама настояваше хората да се държат с достойнство извън спалнята, вероятно мислейки, че така ще убеди татко да се ожени за нея. Очевидно не се бе получило.

— А ти? Нито един мъж ли не е изкушил желанието ти?

— Целували са ме един-два пъти. Но не съм се изкушила да направя повече. Знам, че желанието не носи нищо, освен беди.

Изражението му се промени за кратко. На лицето му се изписа… Предизвикателство, може би? Или нещо по-тъмно, по-плътско.

— В такъв случай, не са те целунали както трябва.

И преди да е успяла да реагира и дори да помисли, той обхвана лицето й в дланите си и наведе своето към нея.

Тя замръзна.

— Какво мислиш, че правиш?

— Изкушавам те — прошепна той и покри устата й със своята.

„О, Господи, помогни ми!“ Устните му се съединиха с нейните, горещи, твърди и изискващи, и онова неспокойствие отново се появи в корема й. Целият свят сякаш се наклони и тя се понесе в спирала към място, където топлината, копнежът и нуждата изглеждаха нещо съвсем редно.

По някое време сигурно бе разтворила устни, защото езикът му се гмурна вътре, изненадвайки я. Тя започна да се топи. Той се гмурна по-надълбоко и това бе много по-интимно от галенето на ръката й.

Не трябваше да му позволява да прави това, да се държи като привлекателния авантюрист, който бе видяла тази сутрин, но като че ли не можеше нищо да направи. Той я целуваше толкова… добре. Всяка ласка на езика му я караше да го усеща все повече като мъж и то такъв, който кара кръвта й да кипи и сърцето й да препуска лудо. Миришеше на най-скъпия одеколон и ароматът му се примесваше с чувствената мъгла, която я обгръщаше.

Макар че разумът й протестираше срещу собственическото му завладяване на устата й, тялото й искаше да се потопи в целувката. Силата на внезапното желание я разтревожи.

Откъсна устните си от неговите и прошепна:

— Моля те…

Той обаче като че ли не я чу, защото обсипа с целувки бузата й, после ухото й, което подръпна със зъби. Наистина ли искаше да я погълне?

— Моля те… — каза тя отново, а когато той не отговори, добави: — Макс, не трябва.

Това най-после привлече вниманието му. Престана да гали ухото й с устните си.

— Защо? — запита тихо като дъх.

— Защото не искам.

Той се отдръпна и я погледна втренчено с очите под натежалите клепачи. Дишаше бързо.

— Сигурна ли си? — запита с дрезгав глас.

Не беше. И колебанието й да го излъже го накара отново да завладее устата й. Само че този път ръцете му се плъзнаха надолу и обхванаха кръста й и той я притисна към себе си толкова силно, че тя усети твърдата му топла плът през влажната риза и жилетка, както и твърдината по-надолу. Беше тревожно.

Беше божествено. Целувките му бяха горещи и умели, тя искаше още. Скоро стенеше и стискаше с всичка сила раменете му, потъваща в чувствено забвение, където можеше единствено да усеща и да мисли, че никой не я е дарявал с толкова божествени целувки.

Значи това е желанието — опияняващо, подлудяващо и, да, огромно изкушение. Това го правеше опасно. О, толкова опасно.

Сега той преплиташе езика си с нейния, подканвайки я да се включи в играта, и това бе по-силно изкушение от всичко друго. Целувките на нито един друг мъж не й бяха въздействали така. Вдигна ръце и ги обви около врата му, притисна тялото си в неговото. Целувките му станаха опустошителни.

На вратата се почука.

Тя замръзна, после го отблъсна. Стояха и се гледаха втренчено. И двамата дишаха тежко, и двамата бяха напрегнати.

— Мистър Кейл, донесох вечерята — каза глас от коридора. Макс направи гримаса и погледна към вратата.

— Да, разбира се — извика. — Влез.

Слугата влезе забързано с огромен поднос. Като че ли не забеляза напрежението в стаята, остави го, поклони се и забързано излезе, защото трябваше да се погрижи и за другите гости.

Веднага щом вратата се затвори, Лизет прошепна:

— Трябва да обещаеш никога повече да не правиш това.

Макс я погледна с блеснали очи.

— Защо?

Тя извърна глава, неспособна да издържи на горещия му поглед.

— Защото нямам намерение да ставам любовница на херцог. Достатъчно лошо бе да виждам как мама пропилява живота си за мъж, който вероятно не я обичаше. Няма да вървя по нейните стъпки.

— А! Тази причина мога да разбера. Страхувах се, че ще вземеш да твърдиш, че не си изпитала желанието, което пламна между нас. — Очите му не я изпускаха и очевидно виждаха прекалено голяма част от онова, което се опитваше да скрие. — И двамата знаем, че това би било лъжа.

Искаше й се да отрече. Искаше да оспори думите му, арогантното му изказване.

Обаче този път той не бе проявил арогантност. А и тя нямаше навика да отрича очевидната истина.

— Значи си съгласен да постъпиш, както те помолих? Никога да не ме целуваш?

— Ако и ти се съгласиш на нещо в замяна. — Погледът му я изгаряше.

— Какво?

— Никога да не ме лъжеш.

Тя го гледаше втренчено, объркана.

— Доколкото знам, никога не съм те лъгала. — Беше пропуснала да спомене част от истината, но това бе различно от преднамерените лъжи.

— Днес следобед, когато избухна в сълзи, за момент аз… — Изруга. — Не можех да кажа дали са истински или престорени. Знаех, че трябва да са престорени, но ми изглеждаха истински. Чувствах се ужасно. Когато ставаше въпрос за баща ми, никога не бях сигурен…

Поколеба се, после доби нехаен вид.

— Разбирам, че докато играеш тази роля, ще трябва да казваш неща, които не са истина. Но когато сме сами, искам да съм сигурен, че ми казваш истината. Искам да си абсолютно искрена в отношенията си с мен. Можеш ли да обещаеш?

— Да, разбира се. — Колко ли лъжи беше понесъл в живота си, щом молеше за честност? Защо се бе обезпокоил толкова от сълзите й? Защо никога не е бил сигурен, когато е ставало въпрос за баща му?

Много искаше да знае, но беше очевидно, че той няма да й каже.

— Благодаря ти — каза. — Вярвам, че сключихме сделка.

— Аз също.

Слава Богу. Нямаше нужда да оказва върху нея сексуално въздействие само за да се забавлява. Защото каква друга причина можеше да има? Никога не би и помислил да се ожени за нея.

Седнаха да вечерят, а въздухът около тях все още бе напоен с желание и тя осъзна, че някаква малка част от нея не дава и пет пари дали той би помислил за брак с нея.

Тази нейна част искаше той да я целуне отново.