Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (18)

Глава 17

Пътуването през нощта мина по-добре, отколкото Лизет беше очаквала, защото беше прекалено уморена и заспа почти веднага. Макс също задряма, щом излязоха от Париж.

Но всичко се промени, когато слънцето изгря. Първо, като се събуди, осъзна, че каретата е спряла и Макс го няма. Скочи, завладяна от паника, точно навреме да го види, запретнал ръкави и готов да бута каретата по стръмния хълм, с който конете се затрудняваха.

Миналата седмица изобщо не би предположила, че надменният Лайънс би бутал карета по хълм. Но дълго след като каретата изкачи хълма и продължи по пътя си, тя не можеше да се отърси от образа на Макс, чиито мускули се разтягаха и издуваха от усилието, а косата му блестеше в златисто на утринното слънце.

Денят напредна, а тя бе сигурна, че е намислил нещо. Не спомена нито веднъж конфликта между тях, но непрекъснато я докосваше. В началото тя мислеше, че е случайно — прасецът му докосваше нейния при клатенето на каретата, лакътят му се допираше до бедрото й, когато се навеждаше да вземе нещо от чантата.

Но каретата не беше чак толкова тясна… А когато по обяд влязоха да обядват в една странноприемница, ръката му се задържа малко по-дълго върху нейната, докато й помагаше да слезе от каретата, и тя се досети какво е намислил. Опитваше се незабележимо да я съблазни, този лукав дявол. Все още искаше тя да забременее, за да се омъжи за него при неговите условия.

Много добре. Той щеше да води битката, както намери за добре. Тя — също.

Така че, щом се качиха отново в каретата, тя извади една бродирана панделка, която бе взела със себе си, но не бе имала случай да работи с нея, и започна да украсява калъфка за възглавница. Следващия път, когато коляното му срещна нейното уж случайно, тя също така случайно го убоде с иглата.

— Оу! — извика той и смръщи вежди, след което потри пострадалото място. — Какво те прихваща?

Тя го погледна невинно и продължи да работи.

— Не знам какво искаш да кажеш. Толкова е тясно тук, че непрекъснато се блъскаме един в други.

Той й хвърли подозрителен поглед. След като я гледа кисело няколко мига, запита:

— Често ли го правиш?

— Какво? Да убождам някой и друг херцог с иглата?

— Бродираш. Забелязах доста бродерии в стаята ти, както и в жилището на Мантън, а и по нощницата ти. Всичко ли си изработила сама?

Тя бе изненадана, че е толкова наблюдателен.

— Да.

Той скръсти ръце на гърди.

— Това занимание ми изглежда неподходящо за жена, която иска да стане агент.

— Имах много свободно време, когато бях момиче, а бях доста неспокойна — обясни тя. — Затова всеки път, когато започвах да се суетя наоколо, мама ме караше да вземам иглата. Тя ме научи да бродирам.

— И това помогна?

— Да. Успокояваше ума ми. — Млъкна за малко и погледна през прозореца, потънала в спомени. — Обичах онези моменти с мама. Тя се беше научила да бродира от своята майка, която аз не познавах, затова с радост слушах истории за френското си семейство. Накрая започнах да бродирам за собствено удоволствие. И все още го правя. Успокоява ме, когато съм разтревожена.

А ако като него никога не бе спокойна?

Изхвърли тази мисъл от главата си и продължи работата си.

— Разбира се, бродериите ми не са точно… типични.

Той видя, че бродира кама върху панделката, и избухна в смях.

— Да, знаеш как да комбинираш домакинските задължения с копнежа за пътешествия.

Тя продължи да бродира с усмивка. След малко той каза:

— Майка ми също бродираше.

В паметта й изплува нещо, което бе споменал преди няколко дни.

— Тя ли избродира онази носна кърпичка, за която казваш, че е толкова характерна?

— Да.

Не искаше да любопитства, затова наведе глава и продължи да работи. Той я наблюдава един миг, после каза:

— Онова, което прави кърпичката така характерна, е нещото, което се крие между бродерията и ленения плат. — Разкопча палтото си и разкри таен джоб зад ревера. После извади носна кърпичка от ленен плат с цвят на слонова кост, която не беше виждала преди.

Загледа я втренчено и чертите му омекнаха. После й я подаде.

Тя се премести по-близо до прозореца, за да я разгледа на слънчевата светлина. Отначало й изглеждаше просто като красива носна кърпичка с херцогския кръст, избродиран с многоцветни конци, включително златисти и сребристи. Но като имаше предвид какво бе казал, се загледа по-внимателно и забеляза, че платът, който прозира между бродерията, не е с цвят на слонова кост. Беше снежнобял.

Погледна го, объркана, а той каза:

— Майка ни отряза по парче от дрехите, с които бяхме кръстени, и ги заши към носните ни кърпички, а после бродира отгоре и около тях. Не е нещо, което човек би забелязал, ако не знае къде да погледне. И Боно със сигурност не го е забелязал, когато преди няколко години зърна кърпичката ми за миг.

— Защо си му я показал тогава?

Макс взе кърпичката от нея и я загледа.

— Бях доста по-небрежен, когато бях момче. Носех я в същия джоб, в който беше и обикновената ми носна кърпичка. Носът ми постоянно течеше и непрекъснато посягах към кърпичката си, като понякога вадех не тази, която ми трябваше. Така се случи и онзи ден с брат ти. После се почувствах задължен да му обясня, че имам две, едната от които е бродирана. Разбира се, не му казах за парчето от кръщелната си риза. — Погледът му срещна нейния. — Не съм казвал на никого, освен на теб.

Тя бе дълбоко разчувствана от доверието му.

— Няма да кажа на никого.

Той кимна, после отново прибра кърпичката в тайния си джоб.

— Бродерията е фина. Майка ти трябва да е била доста талантлива с иглата.

— Със сигурност прекарваше много време в бродиране. Преди татко… да се разболее. След това бе прекалено заета да се грижи за него.

— Ти на колко беше тогава? — запита тя.

— На двайсет и една. Тъкмо навърших пълнолетие.

— Разкажи ми — каза тя тихо.

Той се напрегна и тя помисли, че ще се затвори в себе си. Но той заговори. И с всяка дума сърцето й тъжеше все повече за него.

Докато стигнат Кале, тя вече започваше да разбира защо той толкова много се страхува да допуска хората до себе си. Може би тя също щеше да се страхува, ако бе видяла баща й да забравя името си, да обвинява майка й в какво ли не, и да твърди, че всички се опитват да го убият. Най-лошото беше, когато Макс описа как го държал прикован към леглото, за да не нарани майка му или себе си. Прииска й се да заплаче.

Очевидно й разказваше всичко това, за да я убеди, че неговата идея за брака е най-добра. Но това само я направи още по-твърдо решена никога да не го изоставя на грижите на безразличните слуги и лекари.

Стигнаха Кале след падането на нощта. Странноприемниците бяха пълни, защото много хора искаха да тръгнат за Англия на другия ден, и трябваше да обиколят три хотела, преди да намерят свободна стая.

Веднага щом влязоха в малката стая, Лизет изстена. Имаше само едно легло, шкаф и един стол.

Макс й помогна да съблече пелерината си.

— Ще делим леглото. И двамата трябва да си починем добре. Не се знае какво ще открием, когато стигнем в Лондон.

— Но…

— Обещавам да бъда джентълмен — прекъсна я той. — Повярвай ми, прекалено съм уморен, за да се държа лошо.

Тя му хвърли скептичен поглед, но знаеше, че е прав и че двамата наистина имат нужда да си починат.

— Добре. — Насили се да говори весело. — Само не ходи в кръчмата тази вечер, моля те.

— О, за Бога! — възкликна той раздразнено. — Напих се само веднъж през целия си живот и ти се случи наоколо. Предполагам, че никога няма да ме оставиш да го преживея.

— Моля за извинение, но какво ще кажеш за това че си се промъкнал долу в кръчмата на странноприемницата в Диеп, когато си бил на шестнайсет? — закачи го тя. — Не се ли напи тогава?

Той поруменя.

— Не за това се промъкнах надолу по стълбите. Трябваше да изляза в градината, за да се срещна с камериерката, която флиртуваше с мен. Това е всичко.

Сърцето й се сви, като си представи младия Макс, изпълнен с живот и енергия, да се опитва да си открадне целувка в задната градина. Преди животът му да бъде помрачен от отговорности, задължения и от трагедията.

— Все пак, не са ли такива задълженията на втория син? — пошегува се той. — Нали трябва да бъде негодник?

— Е, вече не си вторият син, така че по-добре да държиш ръцете си до тялото тази вечер.

— Ако не, винаги можеш да ме убодеш с иглата — каза той сухо. — Изглежда, си усвоила до съвършенство тази техника.

Тя се усмихна.

— Съмнявам се, че ще бъде необходимо.

Над тях се спусна неудобно мълчание. Той измърмори, че трябва да се погрижи за вечерята им, и излезе.

Останалата част от вечерта бе така трудна, както тя очакваше. Да споделя една стая с него, бе различно сега, след като бе споделила леглото му. Разговорът по време на вечерята не вървеше, а приготвянето за сън бе неловко, защото й трябваше помощта му, за да свали корсета си.

Имаше толкова интимност в това да разкопчава роклята и да развързва корсета й… интимност беше и ласката на дъха му по врата й. Той не направи нищо, което да бе в разрез с добрия тон, но това изобщо нямаше значение. Всичко, което правеше, я караше да го желае.

Той легна в леглото само по долна риза и гащета, с гръб към нея. Тя седна на леглото и започна да реше косата си, очакваща да чуе равномерното му дишане. Беше благодарна, когато много скоро след това го чу.

Едва тогава свали корсета и фустите си и си легна само по долна риза и бикини. Нямаше да облече нощницата си, защото това щеше да означава да предизвика съдбата.

Плъзна се внимателно под завивките, за да не го събуди, но той дори не помръдна.

Това би трябвало да я накара да се отпусне, но остана дълго време да лежи и да мисли за казаното от него. Питаше се дали не греши, като настоява как да стоят нещата между тях. Беше й предложил брак, за Бога. Нима беше толкова глупава да му откаже?

Когато най-после заспа, сънува Макс, силен и мускулест, да бута каретата на Видок нагоре по хълма. Но в съня й Макс не носеше нищо, освен шапка. Тя му каза да внимава, защото е гол, но той само наклони шапката си в учтив жест към нея и продължи да бута каретата.

Тя изведнъж започна да се плъзга назад, както и Макс, защото не можеше да я задържи. Лизет се опита да извика, но не можеше и затича към него…

Събуди се рязко. Стискаше нещо топло, което беше под нея. Все още сънена и дезориентирана, тя се втренчи и осъзна, че отново използва Макс за легло.

После усети нещо твърдо да опира в корема й и то като че ли ставаше все по-твърдо с всяка секунда. Улови погледа на Макс в сивата утринна светлина и той каза провлечено:

— Ако искаш да спазя обещанието си да бъда джентълмен, мила, трябва да се придържаш към твоята половина на леглото.

Дълго време тя просто го гледа втренчено — разрешената му коса, наболата брада и здраво стиснатата челюст. Лицето, което й ставаше все по-мило с всеки ден. После го целуна.

Той си пое рязко дъх от изненада, после бързо се претърколи с нея и се озова отгоре. Ръцете му държаха здраво раменете й, устните му бяха на няколко милиметра от нейните.

— Кажи ми, че го искаш — изръмжа.

Блесналите му очи я накараха да преглътне, но вече бе решила какво да прави.

Може би се дължеше на спомена за съня или на усещането за тялото му до нейното. А може би защото знаеше, че вече няма да имат възможност да останат насаме.

Каквато и да бе причината, трябваше да усети устните му върху своите още веднъж, да го докосне и да бъде с него. Наистина да бъде с него.

Плъзна ръце под долната му риза.

— Искам го. Искам…

Той заглуши думите й със страстна целувка.

След това нямаше връщане назад. Той завладя устата й, галеше я навсякъде, а тя притискаше тяло в него и той изпълваше сетивата й. Не можеше да му се насити.

Той очевидно чувстваше същото. Слънцето изгря и го завари да смуче зърната й, докато в същото време я милва долу с бавни и уверени движения на умелите си пръсти, карайки я още повече да копнее за него.

— Макс — прошепна тя. — Макс, моля те… моля те… аз имам нужда от теб сега…

— Добре — каза той и се отпусна между краката й. — Защото и аз не мога да чакам повече.

Той влезе рязко в нея, зарови се дълбоко и тя потръпна доволно.

— Лизет — шепнеше той. — О, Господи, Лизет… — После започна да се движи. Беше така различно от преди — нямаше болка, нямаше и неловкост. Само тялото на Макс, съединено с нейното, Макс, който предявяваше правата си над нея и я правеше своя.

Блясъкът в очите му, докато навлизаше в нея с уверени движения, й казваше, че в такива моменти той не е херцог, а нейният див любовник.

— Ето, така искам да бъде… — шепнеше той, а движенията му ставаха все по-бързи. — Ти… в леглото ми… в прегръдките ми… Завинаги.

За момента тя се остави на преживяването, на този сън. Той беше гръмотевица, светкавица и дъжд, а тя беше земята и цветята, които се опиваха от бурята. Той бе единственият мъж, когото желаеше, и единственият, който някога щеше да желае. Той бе единственият за нея.

Усещаше, че освобождаването й наближава, и надигаше бедра към него — нагоре… нагоре… нагоре… докато Макс не направи последното силно движение и не нададе вик, който предизвика и нейната експлозия.

В онзи момент, докато се притискаше в него и семето му я изпълваше, тя разбра, че е изгубила и битката, и сърцето си. Обичаше го. О, Господи, колко много го обичаше.

След известно време започна да диша по-бавно. Той наведе глава и я целуна по бузата, после се сгуши във врата й. 14 накрая се плъзна до нея по гръб, втренчил очи в тавана.

Макар да знаеше, че току-що е направила най-глупавото нещо в живота си, тя се притисна в него.

— Страхотен си.

Той се засмя.

— Чувствай се свободна да ме използваш, когато пожелаеш. — Тя постави глава върху ръката му, а той започна да я гали по косите. — Можем да се събуждаме така всяка сутрин, знаеш ли.

— Поне докато не започнеш да си въобразяваш, че виждаш признаците на лудостта. Докато не ме изпратиш някъде далеч, за да ме предпазиш, независимо дали искам, или имам нужда да бъда закриляна.

Той въздъхна, а тя преглътна разочарованието си. Беше толкова твърдоглав! И така решен да има всичко, което пожелае.

Тя стана от леглото.

— Трябва да вървим. Корабът ще потегли всеки момент.

— Лизет, искам да знаеш, че независимо какво ще стане, когато намерим Боно, предложението ми за брак остава. Не ме интересува какво е направил брат ти или коя е била майка ти, както и дали ще се окажа херцог или не. Ти си жената, за която искам да се оженя.

Тя потисна сълзите си и се усмихна тъжно.

— И отговорът ми все още важи. Защото ти си единственият мъж, за когото искам да се омъжа, трябва да имам истински брак. Това няма да се промени.

Той изруга. Но поне не започна да спори с нея.

След час бяха на борда на пощенския кораб на път за Лондон. Този път прекосяването на Ламанша бе като настроението й. Излезе буря и започна да подмята кораба, сякаш бе детска играчка. Прекараха пътуването в главната каюта с останалите пътници, опитвайки се да запазят дрехите си сухи.

— Все още ли ти липсва яхтата ти? — запита го тя. — Предполагам, че бурята щеше да я направи на парчета.

Той поклати глава.

— Имам способен капитан, а яхтата ми е много издръжлива. Прекосявала я Ламанша повече пъти от теб, обзалагам се. — Очите му блестяха. — И ще го прекосява още много пъти. Все пак, каня се да си взема съпруга, която има семейство във Франция.

Тя въздъхна и извърна поглед. Той нямаше да се откаже, нали? Не знаеше дали да бъде развълнувана заради твърдата му решимост, или отчаяна заради условията му.

Но едно бе сигурно — ако не се разделеше скоро с него, той щеше да спечели. Защото волята й отслабваше с всеки изминал момент.