Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (17)

Глава 16

Със свито сърце, Максимилиан гледаше след Лизет. Боже Господи, не се беше справил добре със ситуацията. Какво му ставаше, по дяволите? Дори един херцог не може да заповяда на една жена да се омъжи за него. Жените не понасяха незачитането на чувствата им.

Прокара длан през лицето си. За нещастие, всеки път, когато Лизет се ядосаше, нещо го караше да се държи като глупак.

Тя вероятно очакваше мили думи и обещания за любов и дълъг живот в блаженство и хармония. Не логика, причини и студени изявления като: „Знаеш, че трябва да се оженим.“

Но, по дяволите, логиката и причините бяха всичко, което можеше да й предложи. Дългият живот в блаженство никак не бе вероятен. Истинската любов може би…

Скръцна със зъби и продължи да се облича. Не беше влюбен в Лизет, по дяволите! Не можеше да е чак толкова глупав. Любовта караше мъжете да вършат глупави неща, да се оставят напълно под влиянието на любимите жени. Той нямаше да го направи, независимо колко му харесваше да има Лизет в леглото си.

Спря се с риза в ръка. Сексът наистина му беше харесал. И то не само актът, а също и как го беше съблазнила.

Никога нямаше да забрави как лежаха заедно, как се гледаха с безкрайна нежност… И как му бе отказала да се омъжи за него.

Въпреки всичко, което бе казала за брака, беше очаквал да се подчини на законите на честта и да поиска от него да се ожени за нея. Всяка друга на нейно място щеше да постъпи така, особено ако отнелият честта й е богат херцог.

Но не и Лизет, о, не.

Тя едва ли не му се беше присмяла! Искаше него, а не богатството му. Искаше го, въпреки че знаеше истината за семейното проклятие.

На гърлото му бе заседнала буца. Само Лизет не би обърнала внимание на клюките. Тя не искаше херцог Лайънс, а Максимилиан Кейл. Или Макс, както мило го наричаше.

Това също бе нещо, с което не беше свикнал. Тя се шегуваше с него. Нито една жена не си го бе позволила, дори сестрите и съпругите на приятелите му. Те бяха уплашени от студения и дистанциран херцог.

Но Лизет се отнасяше с него като с равен. Това бе опияняващо. Караше го да я желае, да иска тя да стане негова херцогиня, да бъде готов да се бие е дракони заради нея.

Изстена. Дори само това трябваше да му послужи за предупреждение, да му подскаже, че е длъжен да се отнесе с нея внимателно. Щеше да се ожени за нея, разбира се — нямаше да позволи тя да страда от последиците — но трябваше да се увери, че тя ще се съгласи с условията му. Тя трябваше да разбере и да приеме особеностите на ситуацията.

Проблемът беше, че чувствата й към него бяха Прекалено силни, че го желаеше с неутолима страст. Трябваше да се вслуша в гласа на разума, за да имат приемлив брак.

Но тя го бе нарекла „сърце мое“.

Пулсът му се ускори. Само споменът за думите, произнесени с толкова обич, съживи отново чувствата, които толкова години се бе борил да заключи в крепостта на сърцето си. Както дивите рози, тя се бе покатерила по стените, бе проникнала в пукнатините на камъка…

Не, по дяволите! Нямаше да й позволи да разруши крепостта му. Защото така щеше отново да познае болката и страданието. Нямаше ли вече достатъчно от тях в живота му?

Щеше да я направи своя съпруга. Щеше да изпълни задължението си към нея и това дори щеше да му донесе задоволство, но щеше да си позволи само толкова. Любов… Не, любовта не можеше да бъде част от това. Не и ако искаше да я защити до самия край.

Огледа красивата стая, изруга тихо и тръгна към вратата. Засега трябваше да изхвърли очарователната Лизет от ума си и да укрепи крепостта си. Може би ако прекараше известно време в претършуване на кабинета на Боно, щеше да се освободи от нея.

За нещастие, след час осъзна, че няма нищо, което да му бъде от полза. Имаше кутии и кашони, пълни с разни листове… но нито един от тях нямаше нищо общо със семейството му.

А и бележките на Боно бяха водени закодирано, което му се струваше дори по-голяма проява на параноя от лудостта на баща му. Макар че това вероятно трябваше да се очаква от агент на френската Тайна полиция.

Тъкмо бе затворил и последната кутия, когато тихото прочистване на нечие гърло го стресна. Обърна се и видя иконома на Видок, застанал на прага.

— Да? — запита Максимилиан на френски. — Какво има?

— Мадам каза, че може би ще поискате да се изкъпете.

Размекнат от грижовността на Лизет, Максимилиан каза:

— Бих искал, наистина. Благодаря. — Слугата въздъхна раздразнено като истински французин. Максимилиан беше свикнал с безочието на френските слуги, но това вече бе прекалено. — Проблем ли е? — запита рязко.

— Просто си помислих, че е добре да знаете, че ще се наложи малко да почакате. Мадам настоява да сменим водата във ваната, а ще ни трябва време да я затоплим. Ако предпочитате да сменим водата.

Сега Максимилиан беше объркан.

— Разбира се, че предпочитам да я смените.

Икономът изви очи към тавана, като че ли му бе омръзнало да си има работа с гости като Максимилиан.

— Във Франция съпрузите често споделят една и съща вода, мистър Кейл. Забравил съм, че вие, англичаните, сте толкова… придирчиви.

На Максимилиан веднага му хрумнаха няколко неща. Първо, предполагаше се, че е женен. Второ, беше забравил, че слугите не знаят, че е херцог. И, за Бога, тук съпрузите споделяли водата!?

Още преди да се е замислил над толкова скандален факт, Лизет се появи. Каза на иконома, че е по-добре да приготви ваната за съпруга й, и то бързо, защото, в противен случай, ще си има работа с Видок. Икономът отговори с разни думи за англичаните и техните глупости, а тя му отвърна по същия начин.

Междувременно, Максимилиан бе престанал да обръща внимание на разговора, защото се възхищаваше на начина, по който халатът на Лизет подчертаваше извивките на тялото й. Косата й бе увита в хавлия, но няколко кичура се бяха освободили и галеха шията й, карайки я да изглежда по-прекрасна от всякога. И, Господи, ухаеше на цветя.

Винаги ухаеше на цветя. Пожела я отново.

Тя очевидно бе спечелила спора, защото икономът, кисел и раздразнен, отиде да изпълни заповедите й. Тя погледна Максимилиан.

— Откри ли нещо сред документите на Тристан?

— Не. — Успя да каже само толкова, защото вече си я представяше гола.

За щастие, тя очевидно не осъзнаваше, че той се наслаждава на едва покритото й от халата тяло.

— Страхувах се от това. Да се надяваме, че Видок е открил нещо.

— Да, да се надяваме.

— Е, тогава, ще подремна. Наслаждавай се на банята си.

— Лизет! — извика той след нея, когато тя започна да се отдалечава.

Тя спря и се обърна с лице към него.

— Какво?

— Съпрузите във Франция наистина ли се къпят в една и съща вода?

На лицето й се изписа самодоволна усмивка.

— Във Франция, в Англия и вероятно в половината европейски страни. Така се спестява проблемът по топленето на водата и мъкненето на тежките кофи. И го правят не само съпрузите. Понякога цели семейства се къпят в една и съща вода.

— Мили Боже! — прошепна той. — Това е… това е…

— Отвратително? Да, така е. Радвай се, че слугите на Видок проявяват разбиране към придирчивостта на англичаните. — Засмя се весело. — Когато се стигне до банята, аз също съм придирчива англичанка.

— Жалко — каза той бързо, преди да е излязла. Тя му хвърли въпросителен поглед, а той огледа тялото й с жарък поглед. — Можеше да ми хареса да споделя ваната с теб.

Тя премигна. После бузите й поруменяха.

— Какъв срам, че няма да имаш тази възможност. — Излезе с маршова стъпка и изправен гръб, но той беше постигнал целта си.

Щом не можеше да спечели, използвайки логиката и разума, щеше да спечели, съблазнявайки я. Тя беше чувствена жена и го желаеше. Това със сигурност трябваше да е достатъчно накрая да се омъжи за него.

Обаче той губеше за момента. Тя се скри в спалнята си, а той бе оставен безсрамно възбуден. Потисна въздишката си, прекоси вътрешния двор и влезе в жилището на Видок, където му приготвяха ваната, придружен от двама по-мили слуги.

Като приключи с банята, умираше от глад. За щастие, готвачът на Видок бе благоразположен към англичаните и бе занесъл поднос с хляб, сирене и плодове в жилището на Боно, където да го сподели с Лизет.

Максимилиан я намери дълбоко заспала и си пое рязко въздух. Изглеждаше така невинна, когато спеше, с нежните си ръце, поставени под главата, с разпиляната по възглавницата коса и алабастровата кожа на раменете, показала се изпод плъзналия се надолу халат.

Изпитваше болезнен копнеж да я погали, както я галеха лъчите на залязващото слънце. Искаше да легне до нея в леглото и да я събуди бавно и с дълги целувки.

Но тя имаше нужда от сън. Не се знаеше кога ще бъде следващата им възможност да поспят. Зависеше от това, дали Видок беше открил нещо.

Затова той отиде в малката трапезария, където беше подносът с храната, настани се до масичката и започна да се храни. Не след дълго пристигна и Видок.

Французинът се присъедини към него до масичката.

— Къде е Лизет?

— Спи. Уморена е.

— Каза ли й истината? — запита Видок.

Максимилиан замръзна.

— Да.

— Тя как я прие?

— По-добре, отколкото очаквах — отговори студено Макс.

Видок седна и го загледа втренчено — нещо, което го изнервяше.

— Спали с нея?

Обзе го гняв.

— Не е твоя работа.

— Което означава, че си.

Максимилиан стана, стиснал ръце в юмруци.

— Виж сега, Видок, ако кажеш на някого и дума за скандалните си предположения…

— Никога няма да навредя на репутацията й. — Изгледа Макс все така втренчено. — Но не съм сигурен, че мога да кажа същото за теб.

Максимилиан се изчерви — нещо, което почти никога не му се случваше. Но пък и никога преди не се беше изправял срещу мъж, който да е като баща на любимата жена.

— Предложих й брак.

— Наистина ли? — запита Видок и, странно, не изглеждаше изненадан.

— Тя ми отказа.

Видок доби замислен вид.

— Това вече е неочаквано.

— При нея няма нищо неочаквано — каза рязко Максимилиан. — Никога в живота си не съм срещал по-непредсказуема жена.

— Да, тя обикновено следва свои правила. — Видок му посочи стола и Максимилиан с недоволство седна отново. — Но винаги взема присърце изгубените каузи. А ти със сигурност си изгубена кауза, Ваше благородие.

Максимилиан потърка носа си.

— Защо ми отказа, тогава?

— Може би си мисли, че това е начинът да те спаси.

„Не мога да бъда спасен.“

Но не смееше да го признае на прекалено проницателния Видок. Той вече знаеше прекалено много за него и делата му.

— Какъвто и да е случаят, това няма нищо общо с причината да дойдем тук. — Скръсти ръце на гърди. — Какво откри за Боно?

Видок замръзна, после бързо кимна по посока спалнята на Лизет. Максимилиан се обърна и я видя на прага, сънена и красива.

С изключение на блясъка в очите й.

— Надявам се, не мислехте да проведете този разговор без мен — каза и тръгна бавно към тях.

Видок се усмихна.

— Не бих си и помислил, ангел мой. — Максимилиан стана, за да й даде стола си, и се зачуди дали е чула и другата част от разговора им. Надяваше се, че не. Лизет нямаше да се радва да научи, че са разговаряли зад гърба й.

Тя седна, а Максимилиан се облегна на бюфета, който очевидно служеше като кухненски кът. Искаше му се тя да е облечена в нещо повече от проклетия халат. Така не можеше да се концентрира в нищо, освен в нея.

— Не можах да науча много — каза Видок, — но открих две важни неща. Докато все още е бил в Антверп преди два месеца, Тристан е писал и е помолил за месец отпуск, който му бил даден. И не знаят защо все още не се е върнал. Очевидно всички мислят, че е напуснал и е отишъл да работи другаде, без да предупреди.

— Но вместо това се е впуснал да преследва собствени планове — каза Максимилиан цинично. — Така е, както непрекъснато повтарям — намерил е по-добър начин да осигури бъдещето си, отколкото да чака да се издигне в Националната сигурност.

Лизет го изгледа гневно, а Видок каза:

— Всъщност не мисля така. Тристан е заловил фалшификатора и го е пъхнал в затвора в Антверп, след което писал на шефовете си да изпратят някого, който да го вземе. Не можел да свърши работата, защото имало лични неща, за които трябвало да се погрижи.

— Къде? — запита Лизет.

— Лондон очевидно — намеси се Максимилиан.

— Надявам се да не е така — каза Видок. — Защото би трябвало да вземе кораб от Остенд, а напоследък там върлува холера.

— О, не! — възкликна тревожно Лизет.

Видок я потупа по ръката.

— Той е млад и здрав. Сигурен съм, че дори да е отишъл в Остенд, не е хванал холера.

— Е, миналата седмица очевидно е бил в добро здраве, щом ми е написал бележката — отбеляза Максимилиан. — Освен ако вече не е бил обхванат от треската и е изпаднал в делириум.

— Това не е възможно — отхвърли идеята Лизет. — Ако имаше холера, нямаше да му позволят да… — Поколеба се, очите й се отвориха широко: — Карантина!

Максимилиан веднага я разбра.

— Да. Това би обяснило много неща. Няма нужда на борда да има дори един случай, за да наложат карантина. Капитанът е длъжен да вдигне жълт флаг винаги, когато корабът му влиза в град, където върлува заразната болест. Така че в минутата, в която корабът достигне Лондон, той ще бъде сложен под карантина. Властите могат да бъдат… — Млъкна, забелязал странния начин, по който го гледаше Видок. — Какво има?

— Знаеш прекалено много за карантината.

— Пътувал съм много — каза Макс, сякаш да се защити. — А няколко души от рода ми са служили във флотата. — Видок повдигна вежди, а Максимилиан изправи гръб и рамене. — Имам още и приятели сред властите.

Лизет му хвърли кос поглед.

— Разбира се.

— Искам да кажа, че властите решават дали да наложат карантина на някой кораб, и обикновено са прекалено предпазливи. След като веднъж вземат решение, карантината продължава със седмици.

— Това обяснява защо Тристан не е могъл просто да дойде в къщата с твоя… с приятеля си — посочи Лизет. — Никой няма да му разреши да слезе от кораба, дори да няма болни на борда. Правилата са много стриктни.

Мили Боже, изглеждаше все по-вероятно Боно наистина да е намерил Питър. Сърцето му заби тежко. За първи път си позволи да се надява, че брат му може да е жив. Може би вече не беше сам със семейното проклятие.

— Теорията е интересна — каза Максимилиан и закрачи из стаята. — Но не обяснява всичко. Да предположим, че Боно е платил на някой от онези, които трябва да следят карантината, за да си затвори очите и да ми препрати бележката. Това е незаконно и всеки, който се съгласи, рискува да загуби работата си, както и да плати огромна глоба. Но може да бъде направено.

Спря се и се обърна с лице към тях.

— Да се слезе на брега от кораб под карантина, е много трудно, ако не и невъзможно. Около него непрекъснато патрулират лодки, които да попречат на желаещите да доплуват до брега. Как, тогава, Боно е мислел да се срещне с мен? Нещата изглеждаха така, сякаш бе изпратил бележката от таверната.

— Всичко е възможно с достатъчно пари — отбеляза Видок, — особено когато става въпрос да се подкупят бедни държавни служители.

— Но дали Боно е имал достатъчно пари за това?

Видок сви рамене.

— Онзи, който му е помогнал, вероятно е знаел, че иска да се свърже с херцог. Възможно е Тристан да е обещал, че ти ще дадеш щедра награда.

— От друга страна — каза Лизет, — възможно е Тристан да е имал толкова пари, колкото са били необходими от кораба да слезе един човек. И затова да не е могъл да вземе спътника си. Макар че не разбирам защо просто не е изчакал на борда до вдигането на карантината.

Максимилиан отбеляза:

— Другият въпрос е, ако си е дал целия този труд, за да слезе от кораба, защо не е останал на брега достатъчно, за да се срещне с мен?

— Ти каза, че си закъснял — отговори Лизет. — Възможно е офицерът, който е отговарял за карантината, да се е разтревожил, когато не си се появил веднага. И да е започнал да се тревожи, че могат да бъдат заловени. Както каза, последиците от едно такова деяние могат да бъдат сериозни.

Видок кимна.

— Възможно е дори да е решил, че Тристан не е разбрал правилно ситуацията или че няма връзка с херцог Лайънс, както твърди. Кой знае? Когато човек има работа със служителите от английската митница, всичко е възможно.

— Господ е свидетел, че това е вярно — каза Максимилиан.

— И още нещо — каза Лизет. — Винаги ме е тревожило, че Тристан не се е опитал да се свърже с Дом. Но не е могъл, ако е бил под карантина, нали?

— Всъщност — каза Максимилиан — щеше да има повече смисъл, ако се бе свързал с вас двамата и ви бе помолил да ме срещнете с него.

Видок поклати глава.

— Тристан никога не би рискувал да замеси Дом или Лизет. Ако Джордж бе разбрал, щеше да ги обвини, че приютяват беглец.

— За нещастие, това е вярно — каза Лизет с въздишка. — Тристан наистина би ни държал настрани, ако е смятал, че така е по-безопасно.

— Всичко това все още са само предположения — каза Видок. — Дори не знаем със сигурност, че Тристан е бил в Остенд.

— Възможно ли е да разговаряме с фалшификатора? — запита Максимилиан. — Може би Тристан му е казал нещо за плановете си.

— Ако го е направил, мъжът е отнесъл информацията в гроба — каза Видок. — Бил е екзекутиран миналата седмица.

Максимилиан премигна.

— Толкова бързо?

Видок сви рамене.

— Бил е осъден на смърт, преди да избяга. Така че, след като бил доведен тук, не оставало нищо друго, освен да се изпълни присъдата.

— И предполагам, че не са говорили с Боно?

Видок поклати глава.

— Докато те дойдат тук, той е бил вече заминал. Можеш да говориш с охраната в затвора. Може те да знаят нещо.

— Не можем да отидем в Белгия, Макс — каза Лизет с тревога. — Дом скоро ще се върне в Лондон и ако аз не съм се върнала, възможно е да хукне да те преследва с извадена кама. Нямам доверие, че Скримшоу ще запази тайната ми.

— Мога да се справя с Мантън — увери я Максимилиан. Щеше просто да му каже, че иска да се ожени за сестра му. — Но съм съгласен, че не може и да става въпрос да отидем в Белгия и да се опитаме да проследим стъпките на Боно там. Ще отнеме прекалено много време, а ако той е под карантина в Лондон, всяка минута е от значение.

Освен това, колкото по-дълго пътуваше с Лизет, толкова повече рискуваше да разруши репутацията й. Макар че това можеше да му даде коз в ръцете, не искаше да й го причини.

— Мисля — продължи той, — че е най-добре да се върнем в Лондон и да проверим кои кораби са под карантина. Ще бъде сравнително лесно да разберем дали Боно е на борда на някой от тях. Ще трябва само да помолим да видим списъците.

— Тристан няма да използва истинското си име — отбеляза Лизет.

— Може би не, но брат ми ще е с истинското си име — въздъхна Максимилиан. — Ако Боно наистина е намерил Питър.

— Изглежда, поне мисли, че го е намерил. — Видок се изправи. — Мога да ви дам списък с псевдонимите, които Тристан обикновено използва. Сигурен съм, че и този път е използвал някой от тях. А всъщност има официални документи само за две от фалшивите си имена.

— Това ще помогне, благодаря. — Максимилиан гледаше втренчено Лизет. — Почина ли си достатъчно? Мислиш ли, че можем да тръгнем веднага?

Тя кимна.

— Има дилижанс, който тръгва за Кале.

— Защо Кале? — запита Максимилиан. — Мислех, че Диеп е най-близо.

— Не можем да се върнем през Диеп. Рискуваме, ако Хъкър е още там.

— Ах, да.

— Няма да пътувате с дилижанс — намеси се Видок. — Прекалено е неудобно. Ще вземете моята карета. Кочияшът ми ще ви закара до Кале, след това ще върне каретата. Ако тръгнете сега и пътувате цяла нощ, ще бъдете там утре вечер и на следващата сутрин ще сте на кораб за Лондон.

— Има ли пощенски кораб директно за Лондон? — запита Максимилиан.

— Да — каза Видок. — Пътуването му отнема около дванайсет часа, но ви оставя до Тауър. Но морето е по-бурно по този маршрут, ето защо повечето хора предпочитат тези през Дувър или Диеп. Прилошава ли ти?

— Не, ако не е прекарал много време в кръчмата — отговори многозначително Лизет.

Максимилиан не й обърна внимание.

— Не е проблем.

— Но честно, Видок, няма причина да използваме каретата ти — каза Лизет. — Няма да ни спести кой знае колко време, а и нямаме нищо против да пътуваме с дилижанса. Нали, Макс?

Той понечи да се съгласи с нея, после се сети защо предпочита да пътува с други хора. Не искаше да бъде сама с него. Което означаваше, че е много по-чувствителна по отношение на него, отколкото й се иска да признае.

Щеше да се възползва.

— Напротив — каза, — добре е да спестим всеки час, който можем. Има вероятност брат ти да бъде открит и арестуван, ако остане прекалено дълго на борда на кораба. А този риск не можем да поемем.

Тя пребледня и се обърна към Видок.

— В такъв случай, благодаря, че разрешаваш да вземем каретата ти.

Видок го гледаше подозрително, но Максимилиан не даваше и пукната пара. За да спечели Лизет за своя съпруга, щеше да има нужда от много време насаме с нея. Щеше да я ухажва безмилостно.

И току-що си беше осигурил времето.