Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (15)

Глава 14

Лизет беше уморена от опитите да общува открито с Макс. Ако искаше да се затвори в себе си, вместо да общува с човек, който се интересува искрено от него, щеше да го остави.

С това решение, стана от масата и тръгна към вратата на трапезарията. Един от слугите й извика на френски от другия край на коридора:

— Всичко наред ли е, госпожице? Можем ли да направим нещо за вас?

— Не, нищо — отговори тя. — Днес следобед няма да имаме повече нужда от вас. Имаме малко работа в жилището на брат ми.

— Много добре, госпожице — отговори слугата.

Докато вървеше бързо по коридора, Лизет чу стола на Макс да стърже по пода в трапезарията. Той тръгна с широки крачки след нея, докато тя прекосяваше вътрешния двор.

— Моите грижи и тайни те засягат много повече, отколкото мислиш — каза рязко, като влязоха в жилището на Тристан.

Тя тъкмо се канеше да прекоси малката стая и да влезе в кабинета му, но Макс избърза и й препречи пътя.

— Тайните ми са причината, поради която не мога да се оженя за теб. Причината да не се оженя за теб.

На лицето му бе изписано онова нещастно изражение, което винаги я бе карало да иска да се отнася мило с него. Но този път там се забелязваше още и болка.

Сърцето й изведнъж заби тежко. Беше глупаво от нейна страна, защото, независимо какво беше казала до този момент, тя много искаше да бъде негова съпруга. А начинът, по който той се изрази сега, й показваше, че и той е мислил по въпроса.

Или наистина беше мислил по въпроса, или беше като баща й и просто си играеше с чувствата й. Застави се да говори весело.

— Не ми казвай, че имаш съпруга, която криеш някъде.

Сухият му смях й донесе облекчение.

— Не. Единственият таен роднина, който мога да имам, е брат. Или не. Вече не знам. — Тя се замисли над това, за да не мисли над отказа му да се ожени за нея. Не можеше да понесе да чуе причините. Вероятно бе сериозно, щом и Видок знаеше за него.

— Това означава ли, че сега мислиш за възможно Тристан наистина да е открил брат ти?

— Възможно е, предполагам — каза той. — Версията с пожара винаги е извиквала много въпроси у мен. Ако чичо ми е бил луд, откъде е имал достатъчно здрав разум да отиде в Гхеел да търси лекарство? Или просто е бил заведен насила там? А ако властите са го затворили там, както понякога правят с опасните луди, защо няма документи за това? Проблемът е в това, че никога няма да получа отговори на въпросите си. Детективът отдавна е мъртъв, а докладите, дадени на баща ми, са изчезнали.

Тя премигна.

— Защо?

— Баща ми ги изгори малко преди смъртта си.

Тя беше шокирана.

— Но в това няма никакъв смисъл! Защо е постъпил като някой луд? — После съжали за избора си на думи.

Но Макс отговори спокойно:

— Може би защото наистина е бил луд.

Неочакван страх скова сърцето й.

— Какво искаш да кажеш?

— Видок иска да знаеш това. — Пое си дълбоко дъх. — Не само имам чичо, който полудя в последните си години, но и баща ми беше луд. А с такава семейна история, има вероятност и аз да полудея, преди да умра.

Луд? Мислеше, че ще полудее? Кръвта й се смръзна. Бедният Макс! Тази ли тайна е пазил от нея?

Без да изчака отговора й, Макс се завъртя на пети и отиде в кабинета на Тристан.

Умът й препускаше бясно. Тя виждаше в нова светлина всичко, което й беше казал и направил през последните дни. Но едно изпъкваше най-ясно.

— Не — каза тя и забърза след него.

Това разколеба стъпките му. Той се обърна с лице към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че чичо ти и баща ти са били луди, не е причина да мислиш, че и ти ще полудееш.

— Господ да ми е на помощ, Лизет, трябва да се вслушаш в…

— Не! Няма! — Може би беше подтиквана единствено от отчаянието, но в сърцето си знаеше, че той прави прибързани и неоснователни заключения. — Дядо ти луд ли беше? А прадядо ти?

Той я гледаше мрачно.

— Не, но това нищо не означава.

— Разбира се, че означава. Ти не си като баща си, сигурна съм в това. Ти си най-трезвомислещият и нормален човек, когото познавам.

— Засега. Кой знае какъв ще бъда след десет или двайсет години? Лудостта се прояви, когато бяха вече на възраст.

Тя го гледаше втренчено и като че ли започваше да разбира.

— Заради това ли не допускаш никого близо до себе си? Защото таиш този ужасен страх, надвиснал над главата ти? Защото мислиш, че ще полудееш?

— Не се отнасяй снизходително към мен! — извика той. Тя трепна, а той заговори по-меко: — Не те допусках близо до себе си, защото не исках да знаеш. — Очите му обхождаха лицето й. — За първи път в живота ми жена ме гледа без предразсъдъци, без да ме измерва според богатството ми, нито според клюките за семейството ми.

Копнежът, изписан на лицето му, я караше да изпитва болка заради него.

— Ти беше единствената жена, която не се пита всеки път, когато кажа нещо не толкова обикновено: „Започва ли вече? Дали всеки миг няма да грабне вилицата и да ме прободе?“ — Гласът му стана студен. — Ето как обществото разбра за татко. На една вечеря, давана от дук Уелингтън, му се сторило, че видял нападател, и забил вилицата в ръката на един от гостите. След този случай вече не можехме да крием, че губи разсъдъка си. — Гледаше я, без да премигва. — Оттам и съмненията, че и аз мога да полудея.

— Ако хората от твоя кръг ти казват това, те също са луди — каза тя.

— Може би — скръцна със зъби той. — Но те ме наблюдават и като че ли искат да покажа признаци на лудост. И аз знам, дори никой друг да не мисли така, че с такива роднини има възможност и аз да полудея. Лудостта се наследява.

Виждаше, че наистина вярва в това. Борейки се със сълзите, тя постави длан на ръката му, но той я отдръпна.

— Не ме съжалявай, по дяволите! — изръмжа и я погледна гневно.

Този път обаче тя нямаше да му позволи да се затвори в себе си.

— Не бъркай загрижеността със съжалението. — Преглътна сълзите. — Съжалявам за това, което си понесъл, но няма да ме убедиш, че си обречен на същата съдба. Не мога да повярвам. И няма да повярвам!

— Тази е другата причина, поради която не ти казах за баща си. Защото знаех, че ще игнорираш очевидното. — Засмя се дрезгаво. — Жената, която вярва в добротата на брат си, дори когато сочи обратното, със сигурност няма да повярва, че някой, който изглежда съвсем нормален, може да полудее. — Сниши гласа си до шепот. — Особено когато има чувства към този мъж.

Сърцето й се качи в гърлото.

— Да, имам чувства към теб. Прекалено силни са, за да те оставя да се страхуваш, че те чака такова ужасно бъдеще. Понякога човек просто трябва да не обръща внимание на страховете си.

— Така, както ти не обръщаш внимание на твоите? — каза той.

Тя застина.

— За какво говориш?

— Толкова се страхуваш, че ще свършиш като майка си. И особено с две деца и без средства, с които да се грижиш за тях. Страхуваш се, че мъжете ще те разочароват. Не виждам ти да не обръщаш внимание на страховете си, Лизет.

Беше прав. Толкова бе заета да пази сърцето си от херцога, че не беше забелязала измъчения мъж, който се криеше в златния замък.

Е, сега вече със сигурност го забелязваше. Тази бе тайната, която го караше да стои настрани, да се страхува от собствените си желания. Тази тайна го караше да изпитва болка за изгубения брат, защото така титлата оставаше за него.

Вероятно тази беше причината и да се държи мило понякога. Защото знаеше какво е да ти се присмиват тайно. Кой би предположил, че тя и херцогът имат толкова общи неща?

— Да, вярно е — успя да каже, преборила се с проявите на съчувствие. Но не беше сигурна дали то все пак не се е изписало на лицето й. — Оставила съм страховете си да управляват живота ми Прекалено дълго. Но започвам да мисля, че съм пострадала жестоко. Време е да забравя за миналото на майка си.

Очевидно не беше очаквал този отговор, защото заклати глава.

— Напротив, мъдро е да се тревожиш за отношенията си с мъжете и най-вече с мен. Аз определено ще те разочаровам.

— Поне никога няма да ме излъжеш — каза тя. — Ти не си като татко, който използваше надеждата за брак, за да вкара майка ми в леглото си. Никога не си твърдял, че може да имаме нещо повече от…

— Дивата страст, която ме завладява, въпреки че се опитвам да я спра? — Погледът му я изгаряше. — Да, не съм твърдял. Но това не прави нещата по-лесни.

Тя не искаше да го улесни да захвърли живота си заради някакъв страх, от който можеше никога да не се отърве.

— И така, имаш намерение никога да не се жениш? — запита направо. — Или си твърдо решен да не се ожениш за мен!

Той изправи рамене.

— Дали ще се оженя, зависи от това, дали Питър е жив. Ако не е, трябва да осигуря наследник на херцогската титла. В момента няма кой да я наследи, а отказвам да раздробя собствеността си и да я продам. Имам наематели, които зависят от мен, хиляди слуги в именията ми. Не мога да ги разочаровам, като не се оженя.

Това я обърка.

— Значи все пак имаш намерение да се ожениш.

— Ако Питър не е жив, да. Но бракът ми ще бъде особена сделка.

— И каква, по-точно? — запита тя.

— Гледах как майка ми страда и вътрешно умира, докато наблюдаваше как баща ми постепенно полудява. Тя страдаше толкова много, че се заклех никога да не накарам обичаната жена да преживее това. А също и жена, която ме обича. — Тя смръщи вежди, а той добави: — Но има жени, които биха се отказали от любовта заради привилегията да бъдат херцогини. Които се интересуват повече от положението си, отколкото от чувствата. Техните сърца няма да бъдат разбити, когато видят съпруга си да полудява, щом мястото им в обществото е осигурено.

— И искаш такава жена да се грижи за теб? — извика тя. — Някаква… Жена, която ще стои над леглото ти и ще те чака да умреш?

Той пребледня.

— По-добре това, отколкото наполовина вдовица, наполовина съпруга, която да живее в ада, докато трае лудостта. При баща ми тя продължи четири години. Четири години, Лизет. Представи си да гледаш как обичаният от теб човек деградира и дори забравя какъв е бил. Да деградира от положението, на което е бил, до шут, за който се разказват шеги в аристократичните среди.

— Отговорът не е да намериш жена, която да няма чувства към теб.

— Само такава ще се съгласи при тези условия. — Упоритостта го накара да стисне челюсти. — Жената, за която ще се оженя, трябва да може да ме остави на чужди грижи, когато започне лудостта. Майка ми се опитваше да се грижи сама за баща ми през последните му дни, ето защо умря само година след това.

— Може би просто й е липсвал — каза Лизет тихо. — Брачните партньори често умират веднага един след друг, особено ако са били много близки.

— Но тя не умря заради това — каза той рязко. — Превърна се в развалина и умря заради глупавата си вина. Обвиняваше себе си за смъртта му, защото той умря, след като му беше дала лауданум да заспи. Но преди това години наред тя го караше да пътува из континента в търсене на лекарство. Аз също ги придружавах по време на пътуванията им.

А, значи ето защо бе пътувал толкова много и защо имаше частна яхта.

— Аз бих направила същото.

— Точно така! — извика той. — Никога няма да се съгласиш да ме оставиш на грижите на други! Никога няма да се откажеш от мен. Ти не си такава жена.

— Със сигурност не съм и слава Богу! — Скандализирана от идеята му за брак, запита: — Хрумвало ли ти е някога, че брачните партньори виждат как другият остарява и става немощен, а понякога и разсъдъкът му отслабва? Че това е част от брака? Трудната част, но не чак толкова трудна, че човек да се откаже от идеята за брак.

— Не е същото. — Гледаше я гневно. — Те прекарват целия си живот заедно, имат много време да бъдат един с друг, да се наслаждават на хубавите неща в брака и точно това им помага да преминат през трудната част.

— Имаше ли време баща ми със съпругата си, която умря при раждането на Дом? Не, нямаше. И това се случва много по-често, отколкото мислиш. Понякога хората умират млади. Такъв е животът.

Взе измъченото му лице в дланите си.

— Затова човек трябва да се наслаждава на подобни моменти, докато може. Защото никога не знаеш кога нещо ще ти бъде отнето. Татко отлагаше онова, което знаеше, че трябва да направи, сигурен, че има време. А моментът никога не дойде.

— Аз нищо не отлагам — каза той тихо и покри дланите й със своите. — Аз въобще няма да го направя. — Погледът му беше твърд. — И точно затова, ако Питър е жив, няма да се оженя. Нека той предаде лудостта, ако иска. Аз ще бъда свободен тогава, слава Богу.

Освободи се от ръцете й и закрачи из кабинета.

— Баща ми и лудостта му няма да имат значение за мен, ако Питър е жив. Но ако е жив, ще завися за издръжката си от него. Което означава, че може би няма да имам средства за лекари и чужди грижи. Така че ще бъда тежест за съпругата си.

Тя отиде при него, хвана го за ръката и го задържа на едно място.

— Искаш да стоиш далеч от всички, които имат чувства към теб? Да живееш някакъв стерилен живот и да имаш брак без любов? Такъв ли е планът ти за бъдещето?

Той страдаше, но погледът, който срещна нейния, беше гневен.

— Ти като че ли не можеш да разбереш. За мен е много по-лесно да не си позволя… чувства към определена жена, отколкото да обичам със знанието какво бъдеще я очаква с мен.

— Първо, не знаеш със сигурност какво ти носи бъдещето. Никой от нас не знае. — Той понечи да каже нещо, но тя притисна пръст към устните му. — И, второ, прекалено късно е да се пазиш от чувствата. — Погали бузата му, по която брадата беше набола. — Ти вече имаш чувства към мен. Каза го снощи. Освен ако не е било лъжа.

— Знаеш, че не беше — отговори той с дрезгав глас.

Защото той никога не лъжеше. И причината за това изведнъж й стана ясна. Той никога не лъжеше, защото родителите му го бяха лъгали още от детството му. Защото лудостта беше една огромна лъжа, която си играеше с човешкия ум. Затова и той толкова мразеше измамата. Ето защо трябваше винаги да бъде абсолютно честна с него.

Време беше да бъде честна и със себе си. Ако се изключеха братята й, никога не беше срещала толкова почтен и мил мъж. Изглеждаше смешно да го захвърли само защото не отговаряше на стриктните стандарти, които си бе изградила, за да се предпази от сърдечна болка.

Можеше да има само един шанс с него и беше възможно той да е сега. Щом намереха Тристан, всичко можеше да се случи. Но през тези няколко часа искаше да бъде негова, да узнае какво е да лежиш в прегръдките на любимия мъж.

Любимия? Не, не беше чак толкова глупава. Защото той със сигурност щеше да разбие сърцето й.

Но нямаше значение. Щом искаше от него да не обръща внимание на страховете си, тя трябваше да направи същото.

— Ако имаш чувства към мен, покажи ми ги. — Прегърна го през врата. — Защото, Господ ми е свидетел, аз имам към теб.

Изражението му стана сурово.

— Лизет, не прави това.

— Да нямам чувства към теб? Да не те желая? Това няма да изчезне просто защото си решил, че така трябва. — Усещаше напрежението в него. Той се държеше студено и беше скован от усилието да отрече собственото си желание.

Полагаше неимоверни усилия да не реагира.

— Какво стана с нежеланието ти да бъдеш любовница на херцог? — запита със задавен глас.

— Нямам желание да бъда чиято и да е любовница. — Поддаде се на импулса да прати по дяволите всяка предпазливост и се притисна към него. — Но това не означава, че искам да прекарам живота си като монахиня.

Думите й предизвикаха реакция — челюстта му се втвърди, както и пенисът му — и той хвана ръцете й, като че ли искаше да ги отстрани от врага си.

— Няма да те съсипя, да те лиша от възможността да си намериш приличен съпруг.

Тя продължаваше да обгръща врата му, твърдо решена да спечели, каквото искаше — него в леглото си.

— Прекалено късно. Мислиш ли, че дори ще мога да погледна друг мъж след теб?

В очите му гореше огън, сега той стискаше ръцете й по-скоро като мъж, който се дави, отколкото като мъж, който се съпротивлява.

— Ако ще прекарам остатъка от живота си без теб заради правилата ти и страховете ти за бъдещето, поне ми дай нещо, което да помня. Нека имам един следобед в леглото ти.

Думата „легло“ имаше желания ефект. Той я гледа дълго и втренчено, а вътрешната му борба беше видима във всяка негова напрегната черта. После той прошепна:

— Бях прав. Ти наистина си същински дявол.

И устните му покриха нейните.