Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (14)

Глава 13

В този миг влезе слугата с типично парижката закуска — печено говеждо и пиле, пасти, грозде и круши, рагу, превъзходен хляб и сирене, без да споменаваме чая, кафето и vin ordinaire.

Разсейването бе добре дошло за Лизет, защото й беше трудно да поеме току-що поднесената от Макс информация. Не само думите му я изненадаха, а и тонът му. Той изведнъж доби уморен вид и тя много искаше да го утеши.

Но не пред Видок. Старият й приятел вече се бе досетил за прекалено много неща. А и защо Макс беше скрил това от нея?

Защото беше херцог. Херцозите не говорят за слабости и болести. Не разкриват тъмни тайни за семействата си.

Но пак изпитваше болка, че не й се беше доверил. Помнеше какво беше отговорил, когато го бе запитала кой е похитителят.

— И така, Макс — каза тя спокойно, след като Видок отпрати слугата, — значи чичо ти е отвлякъл брат ти. Защо?

— Иска ми се да знаех. Дори не знаех, че е той, докато не загинаха в пожара. — Гласът му бе твърд. — Бях почти на четири, когато Питър изчезна. И татко ми каза, че го е отвлякъл някакъв негодник. Години наред се страхувах, че в храстите се крият мерзавци, които ще ме разделят със семейството ми.

— О, Макс, това е ужасно — каза тя с искрено съчувствие, което накара Видок да я погледне с вдигнати вежди. Тя не му обърна внимание.

Макс като че ли стана още по-напрегнат.

— Когато пораснах достатъчно, за да започна да задавам въпроси, родителите ми казаха, че са наели детективи, които търсят Питър в Англия и Съединените щати. Казаха ми, че нямат представа, кой го е отвлякъл. Това беше лъжа. Но се придържаха към нея до пожара, когато вече не можеха да ме лъжат.

Помнеше какво беше казал за лъжите. Това беше имал предвид.

— Може би не са знаели, че похитителят е чичо ти.

— Трябвало е да знаят. — Макс си сервира от храната. — Трябваха ми години да събера парче по парче цялата история, но очевидно чичо ми Найджъл, капитан от флота, бе напълно луд. Двамата с татко имаха разлика само десет години, затова, преди татко да се ожени, са излизали заедно да пият винаги, когато чичо ми е бил в отпуска. Или поне това успях да разбера от казаното от татко и историите, които съм чул от други членове на семейството. Това доста ме изненада. Татко не изглеждаше от този тип хора.

Макс си взе една гореща кифличка.

— И очевидно дивите дни на баща ми не са продължили дълго. Една нощ татко се скарал горчиво с чичо Найджъл. Мога само да предположа, че татко е отказал да му бъде другар в греховете. Каквото и да е предизвикало кавгата, чичо ми се върнал на кораба и решил повече да няма нищо общо със семейството.

Гледаше напред, без да премигва, все едно надничаше в миналото.

— Не чули нищо за него в продължение на пет години. После войната между Англия и Франция свършила. Чичо Найджъл, който бил около четирийсетте години по онова време, помолил за пенсиониране и го получил. Дошъл в Марсбъри Хаус, за да поправи стореното, но предполагам, че нещата не се развили добре. Няколко дни след това изчезнал… както и Литър.

Лизет смръщи вежди и наля чай на себе си и на Макс.

— Било е очевидно кой го е отвлякъл. Щом родителите ти са знаели това, защо не са могли да намерят брат ти?

— Чичо не казал на никого къде отива. Родителите ми предполагаха, че е някъде в Англия. Изпратиха детективи из цялата страна, но двамата бяха изчезнали. Татко искаше да изпрати хора и на континента, но войната бе подновена и никой не можеше да пътува до Франция.

— А защо властите не са се опитали да го намерят? — запита Видок.

— Те също опитваха, но ръцете им бяха вързани. Родителите ми необяснимо отказваха да разговарят с представители на пресата. — В гласа му се долови лек намек за отвращение. — Мисля, че татко бе съкрушен от мисълта, че член на семейството може да направи такова нещо. И подозирам, че винаги се е надявал, че чичо ми просто някой ден ще върне Питър у дома, защото ще се умори да се грижи за дете.

— Значи чичо ти е отгледал Литър в Гхеел? — запита Лизет и си взе от рагуто.

— Не мислим така, но и не научихме къде е бил преди това. — Макс се храни в мълчание известно време. — Трябва да разбереш — когато се случи пожарът, никой не знаеше за връзката им с нас. Чичо Найджъл казвал на всички, че Питър е негов син, и никога не споменавал роднините си. Двамата с Питър дори използвали истинските си имена. Но в Белгия по време на войната кой би свързал Питър Кейл с изчезналия наследник на херцог Лайънс, особено тринайсет години след отвличането?

Пое си тежко въздух.

— За щастие, след пожара някой имал брилянтната идея да спаси пръстена на чичо ми, защото в противен случай нямаше да могат да идентифицират загиналия.

Лизет потрепери при мисълта, че Макс е живял цял живот, без да знае какво се е случило.

— Как семейството ти научи за пожара?

— Смъртта на двамата загинали бе новина, поместена най-накрая и в парижките вестници. Новината бе забелязана от един от детективите малко след заточението на Наполеон на остров Елба. Мъжът писа на баща ми. Докато пътувахме към Париж, детективът отиде в Гхеел да види какво може да научи. Разбира се, докато стигне там, телата отдавна бяха погребани. Разпитал жителите и донесе пръстена на баща ми.

Макс изпусна дълга въздишка.

— Научи още, че чичо ми имал адвокат в Париж и баща ми очевидно бе разговарял с него, само че той не знаел нищо. Или поне така ми казаха.

— Детективът откри ли нещо в Гхеел за причините, поради които чичо ти е отвлякъл брат ти? — запита Видок.

— Не. Никой не знаеше нищо за това.

— Вероятно кавгата го е предизвикала — намеси се Лизет. — Очевидно е искал да отмъсти по някакъв начин на баща ти.

— Това е само едно от възможните обяснения — каза Макс със свито гърло. — Макар че отвличането на наследника изглежда прекалено крайно. Възможно е да го е направил за пари, защото по онова време бе много далеч от първенството по отношение на наследяването на титлата. Аз бях втори по право на наследяване, защо тогава, не отвлече и мен? Никога не съм виждал смисъл в това.

Видок наряза говеждото си на прецизни квадрати.

— Възможно е в началото да е действал импулсивно. Описа го като мъж, който рядко премисля последствията от действията си. Но щом е извършил деянието и гневът му се е по-охладил, се е намерил в затруднение. Ако е върнел брат ти, възможно е било да го съдят за отвличане и може би дори да го екзекутират. Може би просто е решил да отгледа момчето, за да избегне последиците от връщането му.

— Предполагам — каза Макс. — Обяснението на майка ми е, че просто не е бил с всичкия си. Детективът потвърди, че чичо ми е имал причина да отиде в Гхеел. А след като прочетох достатъчно материали за мястото, знам, че там разрешават на лудите да живеят мирно със семействата си.

— Лудостта наистина кара хората да вършат странни неща. — Видок хвърли крадешком поглед на Макс. — Както добре знаеш.

Преди Лизет да е успяла да се зачуди на думите му, Макс изгледа Видок със смръщени вежди.

— Не виждам как това ще ни помогне да намерим Боно.

— Все още не сте ми казали защо го търсите. — Видок отпи от виното си. — Какво общо има Тристан със семейните ти проблеми?

— Тристан изпратил на херцога бележка, в която намеквал, че Питър е жив — обясни Лизет. — Съобщавал, че разполага с носната кърпичка на Питър. Той бил негов приятел. И като се има предвид, че наскоро е бил в онази част на Белгия, това може да е вярно.

Макс й хвърли кос поглед.

— Или защото е бил в онази част на Белгия, е чул за изчезването на брат ми и е решил да спечели пари от това. Когато научихме за смъртта на Питър, не казахме на пресата нищо друго, освен че е загинал при пожар на континента. Това бе официалната история. И тази история знаеше брат ти, когато го срещнах преди години.

Погледът му обхвана и Видок и той добави:

— Каза, че е отишъл в Белгия по следите на фалшификатор. Е, може да е сключил сделка с него и да го е убедил да направи копие на носната кърпичка, ако го пусне.

Преди Лизет да е успяла да реагира на скандалното подозрение, Видок каза:

— Тристан никога не би направил това. Той е човек с характер и принципи.

— За конекрадец! — изсъска Макс. Видок го погледна изненадано и Макс добави: — Да, знам всичко за престъпното му минало. Ратмур изпрати човек да ни преследва, затова Лизет трябваше да ми каже за… За да вземем мерки да му избягаме.

— Тогава знаеш защо Тристан е откраднал онзи кон — каза Видок. — За да спаси семейството си. Не го обвинявам.

— Очевидно, след като си го взел на работа — измърмори Макс.

— Наех го, защото е умен и готов да се учи. Видях потенциал у него. И бях прав. Много е добър в работата си.

— Но той работи като агент на тайната полиция, което включва елемент на измама. Може би е решил, че е дошло времето да използва таланта си за собствени цели. И с фалшификатор за съдружник…

— Ти твърдеше, че на носната кърпичка не може да бъде направено копие — разгорещи се Лизет.

— Но Боно не го знае — отбеляза Макс. — Може да го е помислил за възможно. Не сме я виждали, нали?

— Ако Тристан е бил така убеден, че може да те измами — отговори Лизет, — защо не се е появил на срещата в Лондон?

Видок изсумтя.

— Защото Тристан никога не би отишъл в Лондон.

— И аз казах това! — Лизет гледаше гневно Макс. — Но той не иска да ме чуе. Непрекъснато му казвам, че всичко това няма смисъл. Тристан просто няма да рискува да бъде заловен.

Макс й хвърли мрачен поглед.

— Но човек е готов на много рискове за богатство като моето. Ако двамата с фалшификатора работят заедно…

— Сега ще кажеш — сряза го тя, — че фалшификаторът го е отвлякъл и е подправил бележката.

— Откъде, тогава, фалшификаторът знае, че познавам брат ти? Ако е замесен фалшификатор, трябва да са заедно. — Макс се облегна назад и скръсти ръце на гърди. — Твоята теория няма смисъл.

Видок изруга тихо.

— Като гледам как се карате, може и да сте женени. Някой от вас ще ми обясни ли какви са тези глупости за присъствието на Тристан в Лондон?

Макс извади бележката и копието на носната кърпа и ги хвърли през масата към Видок.

— Получих ги от Боно преди няколко дни. Затова и го търсим. Повика ме на среща, а не дойде.

Любопитството на Видок очевидно бе събудено. Той извади чифт очила, за да разгледа бележката по-внимателно. Без да каже дума, излезе от стаята, но само за да се върне след секунди с лист хартия. Побутна чинията си встрани, сложи бележката от Тристан до другия лист хартия, на който, както видя Лизет, също стоеше подписът на брат й.

Лизет хапваше от пастите, Макс гризеше пилешко бутче, а Видок гледаше последователно ту единия лист, ту другия. Накрая каза:

— Мога да кажа със сигурност, че бележката не е фалшива. Написал я е Тристан.

— Да, но откъде я е изпратил? — изръмжа Макс. — Дали наистина е бил в Лондон? И къде е изчезнал, след като я е написал?

— Много странно — отбеляза Видок. — Това тук показва, че не е вярвал на приносителя.

— Мога и сам да се досетя — изръмжа отново Макс.

Видок помириса бележката и потърка листа между пръстите си.

— Не мисля, че бележката изведнъж ще проговори и ще каже къде е била — каза Макс сухо.

Лизет го ритна под масата. Когато я стрелна с поглед, тя каза:

— Остави Видок да работи. Той е в силата си. Спечелил е цяло състояние, като е фалшифицирал чекове.

— И бележката може да каже къде е била — добави Видок, като хвърли остър поглед на Лизет. — Повърхността й е неравна и мога да кажа, че известно време е стояла на място, където е попивала влага.

— На кораб, може би? — запита Лизет.

— Може би. — След това Видок потърка между пръстите си копието от носната кърпа. — И това е автентично, а не произведение на някой художник.

Макс премигна.

— Не ми хрумна, че и художник може да направи копие.

— Един добър фалшификатор със сигурност би могъл да заблуди окото. Но да заблуди ръката на практика е невъзможно. — Видок свали очилата си. — Ако можете да останете в Париж днес, ще отида до Националната сигурност и ще видя какво ще ми кажат за случая на Тристан. Ще знам поне дали Тристан е докладвал, че е намерил фалшификатора. Тогава ще можем да мислим върху възможността да работи с него. Шефът му може дори да знае къде е отишъл след това.

— Исках да говорим първо с шефа му, но тя не ми позволи — каза Макс и кимна към Лизет.

— Защото ти искаше да уволнят Тристан! — парира го тя. — Призна го!

— Шефът му и бездруго нямаше нищо да ви каже — намеси се спокойно Видок. — Ти си английски херцог. Щеше да те ласкае и да обещае, че ще разследва, а после, както каза Лизет, щеше да уволни Тристан без предизвестие. Той е задник.

— Глупав задник — измърмори Лизет. — Приема за даденост най-добрия си агент.

— Той не разпознава брилянтността, та дори и компетентността — каза Видок. — Интересува се само дали правилата се спазват. А Тристан винаги се интересува повече от резултатите, отколкото от методите за постигането им.

— Е, щом шефът му не оценява брилянтността — каза Макс леко присмехулно, — как ще получиш от него исканата информация?

— Със сигурност не като се консултирам с него. Даже е по-добре въобще да не ходя при него. — Усмихна се лукаво. — Имам връзки, с които мога да разговарям. Не се тревожете, ще узная всичко, което Националната сигурност знае за Тристан, до падането на нощта.

— Така ще можем да разгледаме по-добре жилището му — каза Лизет. — Може да открием нещо там, което да ни подскаже кой е приятелят му. Онзи, когото мисли за Питър.

Макс кимна.

— Струва си да опитаме.

— И така, Негово благородие ще има възможност да ти разкаже всичко за семейството си — каза Видок, гледайки Макс.

Макс пребледня силно.

— Благодаря, че ми напомни, Видок. — Гледаше мрачно чашата си чай. — Не трябва ли да ходиш някъде?

Видок стана.

— Ако не си й казал, докато се върна, аз ще й кажа.

— Разбирам. — Макс се изправи. — Няма значение дали ще знае — каза с тон, който подсказа на Лизет, че, напротив, има огромно значение за него. — Накрая и бездруго ще научи.

— Много добре. Отивам в Националната сигурност. А вие довършете закуската си. Добре дошли сте да останете, колкото искате, тук, или в жилището на Тристан. Ако имате нужда от нещо, обърнете се към слугите. Ще се радват да ви обслужат. Познават Лизет добре.

Целуна Лизет по челото и прошепна на френски:

— Внимавай, ангел мой. Играеш опасна игра с херцога.

Тя прошепна в ухото му:

— Не е толкова лош, колкото, изглежда, мислиш.

Видок доби скептичен вид и не отговори. Просто кимна на Макс и излезе.

Тя поднови закуската си, но усещаше погледа на Макс върху себе си. Той не се хранеше. Пиеше чай и трошеше остатъка от кифлата си.

Гледката разкъсваше сърцето й. Изглеждаше изгубен.

— Макс, не знам защо Видок изведнъж проявява такова нетърпение да си вре носа в чужди работи, но…

— Иска да те защити. — Засмя се задавено. — Със сигурност го разбирам.

Изненадващата му подкрепа за Видок я свари неподготвена.

— Така ли?

Макс беше мрачен.

— Двамата, изглежда, се чувствате много… удобно заедно.

— Той ми е като баща.

— Веднага се вижда.

Поне не ревнуваше както предната вечер. Тя се отпусна малко.

— Той нае Тристан във време, когато аз и мама отчаяно се нуждаехме от средства. После, след смъртта на мама, нае и мен на работа. За което съм му много благодарна. — Избърса устата си със салфетката и стана. — Това обаче не означава, че го слушам за всичко.

Беше видяла достатъчно, за да разбере, че гордостта и достойнството на Макс бяха погазени днес. Ако се интересуваше искрено от него, трябваше да го остави насаме. Независимо какво бе казал Видок.

В онзи миг тя взе решение.

— Не слушай Видок, просто ми кажи истината. Може да запазиш тайните си, Макс. Те не ме интересуват.