Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (13)

Глава 12

Максимилиан седеше там като вкочанен дълго след като Лизет заспа дълбоко. Не беше се справил добре със ситуацията. Първо се беше държал като обсебен от ревност глупак, после едва не бе отнел девствеността й и накрая бе произнесъл онази идиотска реч, твърдейки, че не може да се ожени за нея.

Нищо чудно, че се беше отдръпнала от него и се бе загърнала в гордостта си като в пелерина.

Може би беше изтъкнала истината, като каза, че не иска да се омъжи за него. Беше разбираемо, като се имаше предвид, че е гледала как баща й съсипва живота на майка й.

Но беше отишъл да я вземе и я беше чул да плаче зад затворената врата. Още си спомняше тъжните й ридания, те още звучаха в главата му.

Това само показваше колко е различна от останалите жени. Всяка друга жена би се възползвала от ситуацията, би се опитала да изтръгне обещания за бъдещето и за женитба.

Но не и неговата Лизет. Тя беше прекалено горда. Скри се от него и изплака сърцето си. Трябваше да й каже, че двама от чичовците му и баща му умряха луди, че има вероятност той самият също да полудее и че няма да бъде приятна гледка.

Но след като часовете минаваха и тя се отнасяше с него като с обикновен и нормален човек, той не искаше да се откаже от това. Защото, ако знаеше истината, щеше да го гледа по същия начин като другите жени — сякаш всеки момент щеше да дегенерира и да изпадне в лудост.

Останалите жени поне претегляха предимствата да са женени за богат херцог срещу възможната лудост и по-скоро бяха готови да игнорират второто. Но тя не се интересуваше от богатството му, така че щеше да види само лудостта. Това щеше да го убие. По-добре беше да го мисли за задник.

И не само за задник, но и за негодник.

Какво беше казала? „Отказвам да се ангажирам във връзка, а ти не се интересуваш от нищо друго.“

Мисълта да се ожени за Лизет бе започнала да го опиянява и да го привлича. Знаеше, че щеше да приключи трагично, но не можеше да спре да мисли затова.

Тя щеше да се превърне в клюка. Дамите щяха безкрайно да говорят за нея, а когато разберяха, че не дава и пукната пара, щяха да се отнасят с нея като със знаменитост. Защото съпругата на богат херцог винаги е знаменитост.

Нощите му вече нямаше да са дълги и самотни, щеше да разговаря и да се шегува с нея. Вече нямаше да лежи сам в леглото и да чака лудостта да го обземе. Тя щеше да отвлича мислите му от това.

Но само до деня, в който започнеше да губи разсъдъка си. И тъй като Лизет без съмнение щеше да го обича дълбоко, мисълта, какво щеше да й причини, беше повече, отколкото можеше да понесе.

Тя се размърда неспокойно на седалката и прибра краката си под пелерината, като че ли се опитваше да ги стопли. Да, беше доста студено в каретата. Може и да беше пролет, но нощите бяха още студени.

Като си каза, че само иска да й бъде по-удобно, той седна до нея, придърпа я към себе си и покри и двамата с палтото си. Тя въздъхна, притисна се в него и сърцето му се сви болезнено.

Той затвори очи и облегна глава назад, представяйки си, че са женени, че е негова съпруга и пътуват до Париж за удоволствие. Дълго седя така с мисълта, че няма да може да заспи, а тя се бе отпуснала в ръцете му.

Но за негова изненада, следващия път, като отвори очи, беше ясен ден. По някое време през нощта трябва да беше легнал на седалката, защото тя лежеше върху него. Косата й се беше освободила от фибите и той не можа да устои на желанието да погали къдриците й.

Тя отвори очи и го погледна с очевидно смущение.

— Добро утро… Лизет — прошепна той, като този път преглътна думата „мила“.

— Макс. — Лека усмивка докосна устните й и сърцето му запя радостно. После, за негово огорчение, тя се разбуди напълно и извика: — Макс! — И се премести на другата седалка.

Не го поглеждаше, докато оправяше полите си.

— Толкова съжалявам. Не знам как е станало така, че съм те използвала за легло.

— Всичко е наред. Няма значение.

— Предполагам, че изглеждам ужасно — прошепна тя и прокара длан през косата си.

— Не можеш да изглеждаш ужасно дори да се опиташ.

Тя го изгледа предпазливо, след това обърна глава към прозореца.

— Движим се доста бързо, нали? Не ни остава повече от час до Париж. Мисля, че трябва да отидем в жилището на Тристан и да видим какво ще можем да открием там. Така също ще имаме възможност да се приведем в приличен вид, преди да говорим с Видок.

Завладян от ревност, той каза:

— Нямаме време за глупости, Лизет. Мисля, че трябва да останем в жилището на брат ти само колкото е необходимо.

— Добре.

— Можем да се консултираме с Видок, но ако той не знае нищо…

— Ще трябва да говорим с шефа на Националната сигурност. Разбирам.

— Добре. — Защото, независимо колко изкусителна я намираше, решимостта му да намери Боно нямаше да отслабне.

За изненада на Максимилиан, жилището на Боно се оказа във „Фобург Сен-Жермен“, аристократичния квартал на града. Или се беше справил повече от добре в Париж, или имаше приятел на високи места, който го беше наел за него.

Но, както се оказа, улицата, на която се намираше жилището му, беше тясна и мръсна, а стаята му изглеждаше пуста. Влязоха, използвайки ключа на Лизет, и стана ясно, че никой не е живял там в продължение на седмици. Мебелите бяха покрити с дебел слой прах, както и килимът на пода.

— Какво следва? — запита той. — Брат ти има ли бюро или сейф, където държи бележките си по случаите? Можем да го намерим по този начин.

— Стаята, която използва като кабинет, е тук. — Посочи затворената врата. — Предполагам, че може би ще намерим нещо в записките му.

От прага се чу глас, който говореше на френски.

— Време беше да се върнеш, ангел мой.

Максимилиан се обърна и видя много висок мъж в петдесетте си години да влиза в стаята. Въпреки рунтавите вежди, мъжът можеше да се сметне за привлекателен с чистата си кожа, яркосините очи и русата къдрава коса.

— Видок! — извика Лизет, изтича при него и го целуна по бузата.

Максимилиан, напрегнат, гледаше известния детектив, но изражението на Видок беше по-скоро като на любящ баща, отколкото като на страстен любовник.

— Предполагам, че търсиш брат си — продължи Видок на френски, хвърляйки поглед на Макс.

— Наистина — отговори Лизет. — Това е Максимилиан Кейл. Той трябва да открие Тристан. — Максимилиан беше доволен, че не го беше представила като херцог Лайънс.

Ако можеха да научат къде е Тристан, без да разкриват самоличността му, толкова по-добре за репутацията му. Щеше да е още по-добре, ако можеше да се разчита, че Видок е дискретен.

— Чувал съм много за вас, сър — каза Максимилиан на френски и му подаде ръка.

— Колко странно — каза мъжът на английски, отказвайки да поеме подадената му ръка. — Защото аз не съм чувал нищо за вас. Поне не и от малкия ми ангел.

Лизет хвърли тревожен поглед на Максимилиан и също премина на английски.

— Прости ми, Видок, но нямаме много време. Тристан ни трябва спешно. Така че, ако знаеш къде е…

— Знам за къде тръгна. — Видок гледаше Максимилиан втренчено. — Но ще ви кажа само след като ми обясниш защо пътуваш сама с херцог Лайънс.

Максимилиан нададе стон, а Лизет каза:

— Знаеш кой е Макс?

— Разбира се. Семейство Кейл имаха вземане-даване с полицията, когато дойдоха тук да търсят изчезналия си наследник. Името на оцелелия им син често се споменаваше. А е трудно да забравиш такова име.

— Особено за човек, за когото се говори, че има отлична памет — каза Максимилиан мрачно. Не можеше да повярва, че не се беше сетил за възможността Видок да познава семейството му. Детективът, нает от баща му, вероятно често се беше консултирал с парижката полиция в хода на разследването.

— Ела — каза Видок и подаде ръка на Лизет, — да отидем у дома, където ще ни е по-удобно. Ще се присъедините към мен за le dejeuner и ще ми кажете за какво е всичко това. После ще ви кажа накъде за последно се отправи Тристан. — Хвърли на Максимилиан неопределен поглед. — Подозирам, че ще бъде интересно и за двама ви.

Максимилиан се насили да се усмихне.

— Ще оценим всяка помощ, която можете да ни предложите, сър — каза той, — и ще бъде чест за нас да закусим с вас. — Но се чувстваше така, сякаш току-що беше излязъл на сцената, а не разполагаше със сценарий.

Жилището на Видок беше в сградата в другия край на вътрешния двор. Максимилиан хвърли на Лизет въпросителен поглед, а тя отговори шепнешком:

— Тристан нае жилището си от Видок.

Веднага след като се настаниха в малката, но скъпо обзаведена трапезария, а слугите се разбързаха да им поднесат закуската, Видок се обърна към Лизет с лъчезарна усмивка.

— Намерих издател за мемоарите си. Не предполагам, че ще се преместиш отново тук, за да ми помогнеш да ги редактираме, ангел мой?

— Вашият ангел вече има добро положение като секретарка във фирмата на Мантън — отговори рязко Максимилиан, неочаквано раздразнен от възможността Лизет да се върне да живее в Париж. — Да, наистина много добро.

— И сега вече говорите от нейно име, Ваше благородие? — запита спокойно Видок. — В добавка към това, че пътувате с нея без придружителка и съсипвате репутацията й, та никога да не може да си намери уважаван съпруг?

— Достатъчно, вие двамата. — Лизет хвърли мрачен поглед на Максимилиан. Обърна се към Видок: — Дойдох по собствено съгласие. Пътуваме като женена двойка — обикновеният мистър Кейл, управител на имение, и съпругата му.

В този миг един от слугите влезе в стаята и Лизет каза на френски:

— Ако ни дадеш няколко мига…

Слугата кимна и излезе.

Лизет погледна Видок със смръщени вежди.

— Ако истински те интересувам, трябва да играем маскарада пред слугите. Съседите ми вече мислят, че съм се омъжила. А Негово благородие отбеляза, че ще ми е удобно да им кажа, че съпругът ми е починал в чужбина.

Видок изсумтя, а тя продължи:

— Ти вероятно си единственият човек в света, който ще познае херцога по името му. Никой не подложи на съмнение версията ни.

— О! — възкликна Видок. — Версията ви едва ли е много добра, щом използвате истинските си имена. — Хвърли презрителен поглед на дрехите на Максимилиан. — Негово Благородие прилича на управител на имение толкова, колкото аз на херцог. Ноктите му са прекалено чисти, носи прекрасно ленено бельо и говори като благородник.

— О, за Бога… — поде Максимилиан.

— Виждаш ли? — каза Видок. — Ето така.

— Престани! — скара му се Лизет. — Кажи къде е Тристан, преди Негово благородие да те е извикал на дуел или нещо друго също толкова абсурдно. Той е много агресивен.

— Не съм — изръмжа Максимилиан.

Тя просто повдигна вежда, после сбърчи чело и се обърна към Видок.

— Тристан, ако обичаш?

— Много добре — каза Видок. — Той замина преди два месеца в преследване на избягал фалшификатор в Белгия.

— Белгия! — възкликна Максимилиан.

— Нали там са намерили брат ти мъртъв? — запита Лизет.

Максимилиан се наведе напред, погледът му сякаш се заби във Видок.

-Къде в Белгия?

— Антверп — каза Видок. — Което прави много любопитен фактът, че сте тук да го търсите, Ваше благородие, защото Антверп е близо до…

— Знам докъде е близо Антверп — прекъсна го Максимилиан.

Видок присви очи. Погледна Лизет, после отново Максимилиан.

— Кажи ми, малкият ми ангел знае ли за семейството ти.

Максимилиан изруга тихо. Това накара Видок да смръщи силно рунтавите си вежди.

— Така си и помислих. И не искаш да знае, нали?

— Но ти ще й кажеш, предполагам — каза Максимилиан със свит на топка стомах.

Видок сви рамене.

— Рано или късно, тя ще узнае. — Гласът му стана по-твърд. — И по-добре да е рано, ако се опитваш да я вкараш в леглото си.

— Видок! — извика Лизет и се изчерви силно. — Той не… ние не…

— Не съм сляп, ангел мой. — Погледът на Видок не се откъсваше от лицето на Максимилиан. — Виждам как те гледа. Виждам как го гледаш и ти. И тъй като той е херцог и бракът не е толкова вероятен, остава само…

— По-спокойно, старче — намеси се Максимилиан, — или може да те извикам на дуел, за да спася честта й. — Гледаше мрачно другия мъж.

Видок се облегна назад и го загледа замислено, без страх.

Лизет гледаше ту Максимилиан, ту Видок.

— Какво за семейството си не ми казва Макс? До къде е близо Антверп?

С тази нова информация, нямаше да може да избегне истината. Трябваше да й я каже.

— Антверп е близо до град Гхеел — каза Максимилиан. Гърлото му изведнъж се беше свило. — Гхеел понякога е наричан Колонията на маниаците, защото много от лудите отиват там в последен опит да се излекуват.

Пое си дълбоко въздух.

— Също така е мястото, където лудият ми чичо е завел брат ми в последните години. И където двамата загинаха в пожар.