Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (12)

Глава 11

Очевидно силното главоболие пречеше на Лизет да мисли. В противен случай защо позволяваше на Макс да я целува и гали?

Беше я нарекъл „мила“. Два пъти.

Мисълта за абсурдността на това извика смях, който обаче заседна в гърлото й. Целувките му бяха така страстни и изискващи, че смехът й замря. Не трябваше да се разчувства заради такива малки неща като милите думи.

Но омекваше. Макс не беше гневен. Не я държеше насила. Целуваше я така, сякаш тя държеше ключа към смисъла на живота му и щеше да го спечели, ако я накараше да го желае лудо.

Ръката му се плъзна между краката й и проникна под гащичките, което я изненада.

— Макс!

— Остави ме да ти дам удоволствие, мила — каза той с дрезгав глас, задушавайки протестите й с тази една-единствена, сладка дума. — Нека ти покажа какво е желание.

Взе в шепа нежните й части и всеки сантиметър от тялото й се напрегна.

— О, Господи… Макс…

Той започна да я гали, ласките му бяха така умели, че тя започна да надава стонове. Знаеше ли, че я кара да иска още?

— Харесва ти, нали, мила? — запита той самодоволно.

О, да, знаеше.

— Много е… интересно.

— Интересно, хм? — Галеше я безмилостно. — Мога да го правя цяла нощ. Признай, че ти харесва.

— Ти си дявол. — Заби нокти в ръката му. — Добре, да… Харесва ми. Моля те… Макс… моля те.

Не знаеше за какво го моли. Знаеше само, че трябва да има и още нещо. Усещаше го, чувстваше го.

— Ще направя, каквото искаш, мила. Само ми кажи едно. — Започна да я целува по шията. — Наистина ли снощи беше в скута ми?

Горещите му ласки й пречеха да мисли. Опита се да прочисти ума си.

— Да… В скута ти… да…

— Като сега?

— Не!

— Слава Богу. Бих искал да запомня това, дяволите да го вземат.

Тя се засмя приглушено. После пръстите му се плъзнаха в нея — там, където изпитваше болезнена нужда и странен глад, и страстното желание я обзе цялата. Той плъзгаше пръсти навън и навътре, играеше си с малката й пъпка, а тя извиваше тяло и се притискаше безсрамно към ръката му в искане на още.

— Е, мила? — запита той с дрезгав глас. — Как ти харесва?

— Подлудяваш ме… Губя разсъдък…

— Добре — прошепна той в ухото й. — Защото ти ме подлудяваш от деня, в който те видях.

Люлеенето на каретата я караше да се люлее в скута му и тя усети нещо твърдо до дупето си. Възбудата му? Сигурно. Поне толкова знаеше за мъжкото тяло. О, Господи, такъв ли беше членът му? Толкова дебел и твърд?

Потърка отново дупето си в него и той изстена.

— Мили Боже, Лизет… недей… направи го отново.

— Мой ред е — каза тя срамежливо и повтори движението. — А на теб как ти харесва да те възбуждат?

— Харесва ми… прекалено много — изръмжа той.

Изведнъж я обърна настрани, което я изненада. После разкопча бричовете си и в следващия миг притискаше ръката й към нещо топло, дълго и твърдо.

О, това бе членът му. Очарователно. Никога не бе мислила, че ще е толкова твърд. И все пак нежен.

— Моля те — каза той гърлено. — Милвай ме, мила.

— Как?

— Така. — Сви ръката й около него, после й показа как да го гали. — Не прекалено силно… да… О, Господи, да, точно така.

Стоновете му извикваха у нея радост. И той бе пленник на желанието също като нея. Харесваше й да е така безпомощен в ръцете й, зарадва се така, както когато разбра, че ревнува от Видок. Макс беше признал, че се интересува от нея. Надменният и силен херцог бе завладян от нея? Не изглеждаше възможно.

Но той дишаше дори по-тежко от нея, членът му бе твърд и ставаше все по-дълъг и по-твърд с всяка ласка. Наричаше я „мила“ като че ли с истинска привързаност.

После пусна ръката й, за да може да поднови ласките между краката й, и тя започна да стене неудържимо. Беше прекрасно, по-прекрасно, отколкото беше очаквала.

А най-хубавото беше, че го правеше Макс, че Макс целуваше шията и раменете й, че Макс гали онази сладка малка пъпка между краката й, и то толкова умело, че усещаше как нещо се надига дълбоко в корема й — някакво напрежение, което се бореше да се освободи.

— Макс… О, Господи, Макс…

— Да, мила — каза той с невъзможно дрезгав глас. — Вземи, каквото искаш… вземи го…

Кръвта й беше като треска във вените, а сърцето й препускаше така, сякаш тялото й всеки миг щеше да се разпадне на парченца… тръпнеше толкова силно, тръпнеше, тръпнеше… и избухна!

— Господ да ми е на помощ! — извика тя, разлюляна от силно удоволствие.

После той също свърши в ръката й. Извика тихо и нещо мокро се разля по пръстите й и по голите й бедра, изненадвайки я.

Един миг и двамата просто седяха, дишаха тежко, телата им тръпнеха.

После той я целуна по ухото.

— Лизет, моята дива френска роза… ти си истинско чудо — прошепна, обсипвайки с целувки косата и шията й.

Обзе я огромно смущение и тя зарови глава в рамото му, за да скрие пламналите си бузи, което бе абсурдно, защото беше тъмно. Какво беше направила? Беше се заклела да не го допуска толкова близо, а сега…

Той извади носна кърпа от джоба си и започна да бърше ръката й. След като избърса и своята, тя взе кърпата от него, за да избърше бедрото си.

Обзе я униние. Какво й ставаше? Как бе могла да окуражи това и дори да му се наслаждава? Заради подобни удоволствия ли мама бе така обсебена от татко?

Мъжете бяха дяволи. Удивителни, сладки дяволи, които караха жената да забрави коя е.

— Лизет… — поде той тихо.

В каретата изведнъж нахлу светлина от газова лампа. Тя погледна през прозореца и видя край тях да минават къщи. Бяха в град и каретата бе намалила ход.

— О, не — прошепна тя, — спираме, за да сменим конете! — Толкова ли много време бе изминало вече?

Изреждайки тихо на френски ругатни, които щяха да накарат мама да се гордее, тя слезе от скута му и седна на другата седалка, оправяйки полите си.

Той също ругаеше и бързо закопчаваше бричовете си.

— Трябваше да дръпнем завесите — изръмжа.

— Не. Трябваше… трябваше… Не трябваше въобще да правим това, което направихме. — Дори не знаеше как да го нарече.

Той я гледаше, стиснал здраво челюст.

— Точно така — каза. — Права си.

Сърцето й се сви. Не трябваше така лесно да се съгласява с нея. Нима вече съжаляваше? Не че го обвиняваше. Тя вече съжаляваше.

Нали?

Каретата спря във вътрешния двор на странноприемницата и слугите забързаха да сменят конете. За неин шок, Макс отвори вратата и скочи на земята.

— Вечерята беше преди часове — каза и задържа вратата, за да слезе и тя. — Ще ги накарам да опаковат малко храна. А ти вероятно имаш нужда да се освежиш.

Макар че и двете предложения бяха смислени и изразяваха загриженост, те я изненадаха, защото идваха след току-що стореното. Обаче тя кимна в знак на съгласие, неспособна да говори, взе чантата си и го остави да й помогне да слезе. След няколко мига бяха в странноприемницата и тя можеше да избяга от него, пък макар и временно.

Поглед в огледалото й каза, че изглежда уморена дори на светлината на свещта, без боне, косата й бе разрошена, а устните й бяха яркочервени от безбройните целувки на Макс. Всеки, който я погледнеше, щеше да види в нея безсрамницата, каквато беше.

Но пък се предполагаше, че е омъжена.

Засмя се необуздано. Макс се държеше като съпруг — от галенето и целуването до осигуряването на вечерята. Колко типично за мъжете! Беше получил удоволствие и сега беше готов да напълни стомаха си.

„Ти също получи своето удоволствие.“

Преглътна. Да. Беше се държала като уличница, позволявайки му да я докосва навсякъде, да я милва навсякъде, да я целува, докато не бе започнала да изпитва болезнена нужда и…

„Престани!“, скара се сама на себе си, защото тялото й започна отново да се топи, защото тя си спомни нещата, които двамата бяха правили. Не трябваше да допуска някакъв арогантен англичанин да я кара да се чувства така, и то само защото й беше дал удоволствие и тя беше направила същото за него.

Гледаше втренчено омърсената си ръка и едва потисна ругатнята, която напираше на устните й. После напълни легена с вода от оставената там кана и започна да сапунисва ръцете си със странно ожесточение. След това вдигна полите си и изми бедрото си.

Странно, тялото й изглеждаше същото като преди, но се чувстваше така различно. Тя се чувстваше различна.

И тогава избликнаха сълзите. Истината беше, че би го направила отново, ако имаше възможност. И то не само заради удоволствието, а защото й го даваше Макс. Някъде по пътя беше започнало да има значение какво мислеше той за нея. Беше започнала да го желае… и да иска и той да я желае. Не, да има чувства към нея.

Колко глупаво. Би трябвало да прояви повече разум! Херцог с неговото положение никога не би изпитвал към жена като нея нещо друго, освен желание. А не това искаше тя. Или поне това не беше всичко, което искаше.

Подсуши ръцете си и издуха носа си, после започна да оправя външния си вид доколкото може. Времето минаваше, а трябваше да се отдалечат възможно най-много от Хъкър. Но тя усещаше, че е абсолютно необходимо да приведе в ред външния си вид.

Известно време се гледа втренчено в огледалото. Очите й бяха зачервени, но изглеждаше що-годе прилично. За нещастие, все още миришеше на… онова, което бяха правили — така, както винаги миришеше спалнята на мама след посещенията на татко.

Със стон, извади флакона с парфюма и напръска китките си, а после пръсна малко и зад ушите. Вероятно беше сложила повече, отколкото бе необходимо, но не даваше и пукната пара. Беше по-добре, отколкото да мирише така, че да му напомня какво бяха направили. Защото не можеше да си позволи да падне отново в същия капан, в който мама се бе озовала с татко.

Макс я чакаше до каретата, за да й помогне да се качи. И да беше забелязал тежката миризма на парфюма й, не каза нищо. А когато седнаха в каретата, друга миризма взе превес — божественият мирис на току-що опечен хляб и печено месо. Идваше от кутията, която беше оставил на пода.

— Убедих съпругата на собственика да ни продаде от останалото за вечеря — каза Макс тихо. — Тя дори добави бутилка вино.

Лизет не беше осъзнала колко е гладна, докато не помириса храната. Гладът можеше дори да обясни главоболието й.

Каретата потегли, а Макс извади от кутията франзела, сирене и два печени гълъба, завити в хартия. Тя се нахвърли на месото като изгладняло куче отчасти защото беше гладна и отчасти защото не искаше да разговаря с него.

След малко разбра, че той не се храни със същия апетит. Вместо това я гледаше втренчено и погледът му я изнерви. Обикновено би се радвала на френския хляб и сирене, които й бяха липсвали в Лондон, без да споменаваме гълъбите, които бяха приготвени с много подправки, а не безвкусно, както ги приготвят англичаните.

— За случилото се по-рано, Лизет…

— Не, няма нужда да говорим за това. Разбирам. — Не можеше да понесе да чуе обичайните лъжи. Щеше просто да се преструва, че нищо не се е случило.

Наведе се напред, за да извади ябълка от кутията, но той хвана ръката й.

— Има нужда да говорим и не разбираш. Не го бях обмислил предварително. Исках да знаеш, че аз…

— Знам! — Издърпа рязко ръката си, облегна се назад и придърпа пелерината около себе си, сякаш бе щит, който щеше да я защити. — Вече знам какво ще кажеш. Че е било грешка. Че не е трябвало да се увличаме. И съм съгласна. — Застави се да говори небрежно и едва ли не весело, макар да не се чувстваше така. — Забавлявахме се, но не означаваше нищо.

— За мен означаваше нещо — изръмжа той.

— Така ли? И какво по-точно? — Той изруга и погледна встрани, а тя добави: — Не се налага да го казваш. Забавлявахме се… Но ти си херцог и не можеш да се ожениш за жена като мен.

Той я стрелна с поглед.

— Не това щях да кажа. — Пое си дълбоко дъх. — Добре, не мога да се оженя за теб, но не защото си това, което си, заради положението ти и други такива глупости. Не дори защото съм херцог. Просто… не мога.

Ето защо не искаше да говори затова, по дяволите! Вече изпитваше силни чувства към него и не можеше да понесе унижението — и болката — да чуе колко малко означава тя за него.

— Както казах — обади се рязко, — разбирам. Няма нужда да говорим повече. Не можеш да се ожениш за мен, а аз не искам да се омъжа за теб, така че…

— Ти наистина нямаш желание да се омъжиш за мен. — Стисна ръце в юмруци, сякаш се бореше да не протегне ръка към нея. Или да я удуши. — Ни най-малко?

Какво искаше? Да го моли да се ожени за нея, за да може да потъпче гордостта й? Нямаше да го направи!

— Не, Ваше благородие, ни най-малко. Харесвам те, но не си търся съпруг. Така че нека просто забравим какво се случи преди малко, а?

— Можеш да забравиш? — каза той и думите му прозвучаха накъсано. — Защото аз не мисля, че мога.

— Ще ти се наложи. Отказвам да бъда въвлечена във връзка, а ти не се интересуваш от нищо друго. И ето че се озоваваме в задънена улица. И не мисля, че има изход от нея.

Той прокара длан през косата си, после кимна някак сковано.

— Може би си права. Може би наистина ще бъде по-добре да се опитаме да забравим какво се случи.

— Да. Мисля, че така ще бъде най-добре — каза тя задавено, после изправи рамене. — А сега, не каза ли, че има вино?

Очите му блестяха в полумрака в каретата и за един дълъг и изкусителен миг тя помисли, че ще прати всичко по дяволите и ще я вземе в прегръдките си. И отново ще я целуне. А ако го направеше, тя нямаше да има сили да устои.

Но той не го направи. Пое си рязко дъх, обърна се и започна да рови в кутията.

Гледаше наведената му глава и си спомняше колко сладко я бе целувал. Гърлото й бе свито и я болеше от непролетите сълзи, сърцето й сякаш щеше да се пръсне. Да, щеше да е по-добре да забрави как я беше галил и я бе наричал с мили имена. Наистина щеше да бъде по-добре.

Нямаше шанс това да се случи отново.