Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (10)

Глава 9

С наближаването към Диеп, Максимилиан се облегна на перилата. Не можеше да повярва колко много се забавлява. Денят бе слънчев, по небето бавно плаваха пухкави бели облаци, морето бе гладко като стъкло — нещо необичайно при пресичането на Ламанша. Яхтата му нямаше да помръдне и на сантиметър в това спокойствие, но корабът напредваше с огромен ентусиазъм, порейки вълните.

Странно, шумът от парния двигател не го безпокоеше повече. Стомахът му беше пълен, главата бе престанала да го боли и скоро щяха да бъдат във Франция, любимото му място за пътуване.

Освен това, никой не го безпокоеше. Кой би предположил, че да бъдеш обикновен човек ще се окаже толкова приятно? За първи път в живота си беше анонимен. Никой не го заговаряше заради положението или парите му, никой не следеше всяко негово действие, за да го обсъжда на някое събиране, и никой, абсолютно никой, не го наблюдаваше за признаци на лудост.

И най-малко прекрасната му спътница.

Усмихна се. Тя не преставаше да го изненадва. В един миг изразяваше твърдата си решимост да стане една от хората на брат си, а в следващия започваше да говори за бонета с разни жени.

Тя едновременно го интригуваше и предизвикваше, показваше интерес към миналото му, но никога не проявяваше нахалство. И го караше да гори. Това не беше се случвало, откакто болестта и лудостта на баща му го бяха накарали да премисли възможността за женитба. Не беше позволил на никоя жена да му въздейства така.

Независимо колко си повтаряше, че желанието му за нея няма да го доведе доникъде, не можеше да престане да я желае.

Като че ли прочела мислите му, тя застана до него и всеки негов мускул се напрегна. Мили Боже, какъв глупак беше.

— Беше права за пощенските кораби — каза той. — Стигнахме много по-бързо, отколкото с яхтата.

Тя не каза нищо в отговор, което го изненада. На Лизет никога не й липсваха думи. Погледна я и видя, че е втренчила поглед в морските води, а лицето й е сериозно.

Дори това не помрачи настроението му.

— Няма ли да се зарадваш на това, че се оказа права? — заяде се той.

— Имам нужда от помощта ти — каза тя тихо. — Искам да ми направиш услуга, без да ми задаваш въпроси. Времето е много важен фактор.

— Това звучи зловещо — каза Максимилиан, развеселен от драматичния начин, по който му поднесе нещата.

Тя не се усмихна.

— Предполагам, че на борда има мъж, който ни следи още от Лондон. Ако е този, за когото си мисля, трябва да се отървем от него.

— Какво си намислила? — Максимилиан продължаваше да говори весело, макар тревогата вече да се прокрадваше в него. — Да го промушим? Да го удушим? Или просто да го хвърлим през борда?

Тя го погледна сериозно.

— Не ставай смешен. Трябва да му попречим да ни проследи до… където отиваме.

Веселостта му се стопи.

— Сериозна си.

— Много.

Бавно го полазиха студени тръпки. Защо някой ще ги преследва? Сигурно позволяваше на въображението дай играе шега. Обърна се към нея и тайно огледа палубата зад гърба й.

— Как изглежда този човек?

— Висок е горе-долу колкото мен, носи сив сюртук и ниско нахлупена над лицето шапка.

— Виждам го. — И което бе дори повече, въпросният мъж се опитваше да се скрие от погледа му.

Това накара Максимилиан да застане нащрек. Тя определено не си въобразяваше. Мисълта, че някой го преследва, беше нова за него, но изведнъж започна да не му дава покой. Защото означаваше, че има неща, които не му бе казала. Други неща, различни от местонахождението на брат й.

Неща, за които подозираше, че няма да му харесат. Гледаше я втренчено.

— Кажи ми кой е. Или кой се страхуваш, че е.

— Един от хората на Джордж. Негодник на име Хъкър. — Говореше забързано. — Онзи ден ми се стори, че го видях пред дома ни, но предположих, че съм сгрешила, тъй като не поддържаме контакт с Джордж от години. Дори сега не мога да съм сигурна, че е той, докато не видя лицето му. Трябва да ми помогнеш.

Все още отказваше да го погледне, което накара кръвта му да се смръзне във вените.

— Няма да ти помогна с това проклето нещо, докато не получа някои отговори. Защо един от хората на Ратмур ще те следи? Какво или кого търси?

Тя пребледня.

— Тристан.

Разбира се. Кого другиго.

— Защо?

— Нямаме време за това! — прошепна тя и най-после обърна лице. На него беше изписана паника и това накара стомаха му да се свие въпреки гнева. — Трябва да имаме план, преди да сме стигнали Диеп, за да можем да се отървем от него. Кълна се, ще ти кажа всичко, щом веднъж сме на път към… към…

Това, че тя продължаваше да крие целта на пътуването им, подсили гнева му.

— За къде, по дяволите? — запита рязко.

Тя се поколеба, но очевидно съзнаваше, че сега той държи всички карти.

— Париж — каза накрая. — А сега ще ми помогнеш ли да разберем дали това е Хъкър? И ако е, ще ми помогнеш ли да се отървем от него? — На лицето й сега бе изписана молба.

Каква ли тайна криеше? Трябваше да крие нещо, щом Ратмур изпращаше хора да я следят.

— Добре. — На лицето й се изписа видимо облекчение и той добави натъртено: — Но щом сме в безопасност, ще ми кажеш съвсем точно за какво е всичко това. Няма да избягваш повече отговорите, нито ще пропускаш нещо важно. Искам цялата истина. Разбра ли?

Тя преглътна, после кимна. Погледна, но безполезно, по посока на мъжа и сниши глас.

— Ето какво предлагам да направим — да разберем дали това е Хъкър.

Продължи да описва много сложния си план, според който Максимилиан трябваше да го препъне, така че шапката да падне от главата му и тя да може да види лицето му.

— Имам по-проста идея — каза той.

Обърна се и тръгна към кабината на щурвала. Лизет го последва, като тихо, но настоятелно, шепнеше нещо, на което той не обръщаше внимание. С крайчеца на окото си забеляза, че заподозреният полага огромни усилия да не се срещне с тях лице в лице.

Смръщи вежди. Ако още от самото начало беше казала, че може би ги следят, щеше да внимава повече. Но не, трябваше да мълчи заради собствените си пъклени цели. Знаеше, че не трябва да й вярва, когато му каза, че никога няма да го лъже. Но се беше изкушил да помисли, че е различна от всички жени, които познава.

Да, беше различна, но само защото играеше роля. Как не го беше разбрал след убедителното й представление в каретата? Това беше показало съвсем ясно, че не може да й се има доверие.

Но беше позволил да го заблуди. Да го отвлече от целта — намирането на брат й — и сега щеше да си плати за това. Трябваше да се довери на инстинкта си. В тази ситуация винаги бе имало нещо повече, отколкото тя признаваше. И той щеше да стигне до дъното, преди денят да е свършил.

След като се отървяха от лакея на Ратмур.

Като влезе в кабината на щурвала, помоли капитана да му покаже списъка на пътниците. Това изискваше малко пари, но, за щастие, той беше взел достатъчно. Капитанът се зае да приготвя кораба за акостиране, а Максимилиан започна да преглежда списъка.

Лизет се суетеше около него.

— Хъкър не би използвал истинското си име.

— Налага му се, освен ако не разполага с фалшив паспорт. — Хвърли й кос поглед. — Възможно ли е това?

Тя се изчерви.

— Не мисля. Дори съм изненадана, че въобще има паспорт.

Максимилиан отново посвети вниманието си на списъка.

— Митниците използват този списък, за да разберат кой е на борда още преди пътниците да са слезли. Затова трябва да каже истинското си име, в противен случай няма да може да премине.

— А аз дори не помислих за това — каза тя, грабна ръката му и изсъска тихо: — О, Господи, а нашите паспорти? Имената няма да съвпаднат.

— Разбира се, че всичко ще е наред. Моето име наистина е Максимилиан Кейл, все пак. Колкото до теб, вече казах на капитана, че не сме имали време да сменим паспорта ти, защото сме бързали да отидем при роднините ти във Франция.

— Ти… помислил си за въпроса с паспортите?

— Разбира се. Нали аз купих билетите. — Продължи да преглежда списъка. — Капитанът не мисли, че ще бъде проблем да преминеш през митницата с моминското си име. Ако не друго, поне е френско. А ако ни създадат някакви проблеми, просто ще им предложа достатъчно пари.

— Имаш намерение да ги подкупиш?

Той й хвърли кос поглед.

— Това притеснява ли те?

Тя въздъхна.

— Не. Искаше ми се само да съм обмислила всички проблеми, които могат да възникнат от малкия ни маскарад.

— Прекалено много бързаше да спасиш проклетия си брат от мен, за да помислиш за каквото и да било — каза той, с което я накара да смръщи вежди, обаче него не го интересуваше как ще приеме думите му. Беше открил името, което търсеше.

— Джон Хъкър? Това ли е той?

— Да. — Тя отново стисна ръката му. — Трябва да му попречим да ни последва, когато напуснем Диеп!

— Точно така — каза той. — За да не открие Боно, както вече разбрах. Какво е направил брат ти? Откраднал е семейното съкровище?

— Не! Е, не точно. — Шумът от парния двигател заглъхна и на лицето й се изписа тревога. — Ще слезем на брега всеки момент. Обещавам, че по-късно ще ти кажа всичко.

— И ще го направиш, по дяволите! — Върна списъка на капитана, хвана я за ръката и я изведе — не много нежно — на палубата. — А сега, ако искаш да избягаш на преследвача си, ще правиш точно каквото ти кажа. Без да възразяваш и да се оплакваш. Ясно ли е?

Тя замръзна, но здравият разум й нашепна да кимне в съгласие.

— Добре. В такъв случай, да избягаме от мистър Хъкър.

Лизет се възхищаваше на Макс. Беше помислил за всичко — паспорти, как ще влязат във Франция, възможните проблеми с митницата. И тя трябваше да помисли за това, но беше пътувала до Франция само веднъж в живота си и тогава беше с мама, която се беше погрижила за всичко. Радваше се, че поне бе взела паспорта си.

Да, ама че пътешественик беше тя.

Въпреки факта, че Макс бе помислил за всичко, с напредването на деня тя започна да се тревожи и се съмняваше, че ще успеят да избягат на Хъкър. Той ги избягваше през цялото време, докато преминаваха през митниците, като стоеше на известно разстояние.

Макс като че ли не забелязваше, или това не го интересуваше. Той си бъбреше мило с митничарите на отличен френски, което доста я изненада.

А не трябваше, защото той бе много добре образован. И беше казал, че много често е пътувал до континента. Но кой знае защо, тя очакваше да чуе ужасния английски на майка си и беше повече от доволна да открие, че той владее прекрасно френски.

Когато най-после влязоха в хотел „Де ла Рус“ в Диеп, беше късно вечерта. Макс като че ли го познаваше добре, което я накара да се запита колко често наистина беше посещавал Франция. Хъкър също бе в хотела, както и други от пътниците, и дори не се опитваше да се скрие, вероятно предполагайки, че не го е познала.

Междувременно, започваше да изпитва раздразнение, че Макс не бе направил опит да избегне Хъкър. Какъв бе смисълът, тогава, да го моли за помощ?

— Със съпругата ми бихме искали стая, в която да прекараме нощта — каза Макс на английски на собственика на хотела, успял някак си да влезе първи. Извади торбичка с монети от чантата си и му я подаде. — Разбрах също така, че тук можем да си купим билети за дилижанса до Тур.

Тур? Това бе в съвсем различна посока от Париж. Със сигурност не възнамеряваше да пътува из цялата страна в опити да се отърве от Хъкър. Или не? А и дилижансът, макар и във френска версия, бе обществено и много бавно превозно средство. Щеше да е лесно да бъдат преследвани дори от ездач с добър кон.

Собственикът на хотела развърза торбичката и очите му се ококориха, като видя колко пари има вътре.

— О, да, сър — отговори на колеблив английски. — Дилижансът тръгва много рано сутринта. Ще се погрижа двамата с мадам да сте настанени в купето.

— Благодаря, това би било чудесно — каза Макс. Купето беше най-доброто място, но тя не можеше да бъде доволна от това уреждане на въпроса. Нима мислеше, за Бога, че ако седят в купето, ще попречат на Хъкър да ги преследва?

— Оттук, мосю — каза собственикът на хотела и се насочи към стълбите. — Сам ще ви заведа до стаята ви. — Нареди рязко нещо на един от слугите, който взе чантите им и ги последва.

Когато четиримата започнаха да се изкачват, Лизет прошепна:

— Не съм сигурна как това ще ни помогне.

— Обеща да следваш заповедите ми, без да възразяваш и да се оплакваш — отговори той. — Нима вече си забравила?

— Не, но…

Той повдигна вежди.

— Понякога си много труден — каза тя. Започваше вече да получава главоболие от него.

— Тази черта е характерна за херцозите — каза рязко той. — Бих се извинил, но в момента не съм в настроение за извинения. Особено след като нарушаваш обещанията си.

Това я накара да замълчи. Какво друго обещание беше нарушила?

О, да. Обещанието да не го лъже. Не беше го нарушила, макар че той вероятно не виждаше нещата така. А щеше да бъде още по-ядосан, когато му кажеше, че Тристан е търсен в Англия за кражбата на кон.

Собственикът спря пред врата, която водеше към луксозно обзаведена спалня.

— Тази е най-добрата ми стая, мосю Кейл. Надявам се да ви хареса.

— Хубава е наистина — каза Макс, като огледа набързо стаята, преди да вземе чантите им от слугата и да влезе, оставяйки Лизет да го последва.

— Да ви изпратя ли вечеря, мосю? — запита собственикът.

— Със съпругата ми вечеряхме на кораба — каза Макс. — Няма да имаме нужда от нищо, благодаря.

— Но, мосю…

— Споменах ли, че с прекрасната ми съпруга сме женени само от няколко дни? — Макс прегърна Лизет и я притисна към себе си. — Няма да имаме нужда от нищо тази вечер, уверявам ви. Всъщност ще се радвам, ако предупредите персонала си да не ни безпокоят.

Лизет се опита да реагира на изказването му и да се усмихне.

По лицето на собственика се изписа многозначително изражение.

— О, да, разбира се, мосю. Няма да ви безпокоят.

Подаде на Макс ключа за стаята и намигна на Лизет, която успя да не хвърли нещо по него. Веднага щом той си тръгна, тя се освободи от прегръдките на Макс и го изгледа със смръщени вежди.

— Ако си мислиш, че ще…

— Мълчи, за Бога — изсъска той, отвори вратата и надникна в коридора. — Нямаме много време. Бих изчакал всички да си легнат, но колкото по-дълго изчакаме, толкова по-подозрително ще бъде, когато напуснем Диеп.

— За какво говориш? — прошепна тя. — Мислех, че ще се качим на…

— Искаш ли да се отървем от Хъкър или не? — Без да изчака отговора й, отвори вратата, пъхна ключа в ключалката от външната страна и взе двете чанти. — Бързо сега, докато собственикът е зает с другите гости. — Изнесе чантите в коридора и добави: — Заключи вратата, после пъхни ключа под вратата. И побързай.

Тя направи, както й каза. Той вървеше в посока, обратна на стълбите, по които бяха дошли. Като стигна края на коридора, спря пред една врата и кимна с глава към нея, което означаваше, че тя трябва да я отвори.

Лизет задържа вратата отворена, за да мине той, после го последва по слугинското стълбище.

— Откъде знаеше за него? — прошепна тя, като стигнаха безпрепятствено до приземния етаж.

— Отседнахме тук със семейството си, когато бях на шестнайсет. Отивахме в Париж, за да се консултираме с адвоката на чичо ми… — Гласът му стана някак далечен. — Както и да е, една нощ се прокраднах по това стълбище.

— О, значи съвсем млад си развил навика да слизаш в кръчмите на странноприемниците.

Единственият му отговор бе недотам мил поглед, защото вече бяха стигнали приземния етаж. Имаше две врати, разположени една срещу друга. Зад едната се чуваха гласове.

— Бързо, оттук — прошепна той и тръгна към другата.

Тя го последва и се изненада, когато се озоваха в градина. Но Макс не й остави никакво време да се поспре, а я поведе зад някакъв заслон… И точно навреме, защото някой излезе да полее храстите.

Слугата остана навън да изпуши една пура, а те стояха, притаили дъх, зад заслона, притиснати един в друг в тясното пространство. Макс я погледна и дъхът й заседна в гърлото.

В тъмното той никак не изглеждаше като милия джентълмен, който я бе забавлявал на кораба. Тук, зад заслона, той бе привлекателният херцог, чиито очи блестяха на слабата лунна светлина. Те извикваха странно усещане ниско в корема й, за което тя просто не искаше да признае, че е желание.

Желание? Глупости. Тя не желаеше херцога, който бе надменен и арогантен. Ни най-малко.

Въпреки тези мисли, докато димът от пурата бавно достигаше до тях, тя потрепери, когато Макс не отмести поглед.

Той остави чантите и я загърна по-плътно в пелерината й. При докосването, дъхът заседна в гърлото й. Ръцете му не бързаха да пуснат пелерината, погледът му се спря на устните й и тя си помисли, че може би ще я целуне.

После той пусна пелерината, сякаш бе изгорила пръстите му. Отиде до края на заслона и се огледа, после й махна да мине напред. Върна се, взе чантите и прошепна:

— Има порта, през която се излиза на алеята. Аз съм зад теб.

Излязоха от градината, прокрадвайки се тихо, но в мига, в който стъпиха на алеята, Макс тръгна по-бързо, принуждавайки я буквално да тича след него.

— Не се отделяй от мен — прошепна той. — Няма причина да мислим, че Хъкър ще бъде извън хотела, но не знам откъде трябва да минем, а в този час кръчмата ще е пълна с хора. По улиците също ще има хора, които отиват или се връщат от кръчмите. Не искам някой да ти създаде проблеми.

— Добре — каза тя, макар и трудно, защото в гърлото й бе заседнала буца. Той се тревожеше за нея. Това я накара да омекне и да му прости надменността.

Вървяха из Диеп мълчаливо, криейки се в сенките, избирайки по задните улички, когато можеха. За щастие, градът не беше много голям. Бяха изминали по-малко от миля, когато стигнаха до друг хотел. Като влязоха, той каза:

— Ако искаш да отидеш до тоалетната, сега е моментът.

И с тази загадъчна забележка, отиде да търси собственика. Тя умираше да разбере какво беше намислил, но предположи, че е по-добре да направи така, както й казваше той. Когато се върна, Макс бързо я поведе навън, където ги очакваше набързо приготвена карета.

Той подаде чантите им на един от слугите, който ги завърза отзад за каретата, после й отвори вратата.

— Качете се, мила.

Тя се качи в старото, но удобно превозно средство. Той също се качи и се настани на седалката.

— Предполагам, че отиваме в Париж? — запита тя, когато каретата потегли.

Той кимна.

— Собственикът на хотела ме увери, че ще бъдем там утре следобед, ако не срещнем никакви проблеми, особено ако минем по по-краткия път и избегнем Руен.

— Да избегнем Руен, е добра идея. Той е на пътя както за Париж, така и за Тур.

Той свали шапката си и я хвърли на седалката до себе си.

— Отдавна ще сме минали Руен, когато Хъкър потегли за Тур, но за всеки случай…

— Погрижил си се, ако случайно открие, че сме заминали тази вечер, да не може да ни настигне в Руен?

— Такъв е планът.

Тя гледаше към улиците, слабо осветени от газените лампи.

— Но когато на сутринта се качи на дилижанса за Тур, със сигурност ще се досети, че сме заминали през нощта. Ще провери във всички хотели и така ще разбере, че сме заминали за Париж.

— Не, няма. Платих на собственика, за да си мълчи. А и дотогава следата ще е изстинала. — Гласът му стана по-остър. — И сериозно се съмнявам, че същински англичанин като Хъкър ще се отдалечи много от крайбрежието на Франция, без да знае къде отива.

Беше помислил за всичко, нали? И слава Богу, защото главата вече наистина я болеше. Беше се уморила да пътува и много искаше да се сгуши в меко легло.

Това очевидно нямаше да стане скоро. Свали бонето си и го остави на седалката до себе си. После свали и ръкавиците, отвори чантата си и започна да търси парфюма си. Мирисът му облекчи малко главоболието й.

— Вероятно си прав — каза тя, като прибра флакона в чантата си. — Джордж няма да му е платил достатъчно, че да претърсва цяла Франция. Познавам Хъкър, няма да има търпение да се върне в Англия на сутринта.

— Познаваш го добре, предполагам.

Тонът му бе почти груб и тя го погледна. Не можеше да види ясно изражението му на слабата светлина, но онова, което видя, предизвика студени тръпки по гърба й. Беше готов да я изслуша и нямаше да се спре пред нищо, докато не узнае всяка тайна, която семейството й криеше от света.

Остави чантата си настрана. Много добре, ако тази беше цената за помощта му, щеше да я плати. Трябваше само да го накара да разбере, че въпреки всички доказателства за противното, Тристан не беше крадец.

— Да — каза тихо. — Познавам Хъкър достатъчно добре. Той ни изхвърли от дома ни след смъртта на татко. По нареждане на Джордж.

— Съчувствието ми няма да ти помогне, Лизет — каза Макс. — Искам истината. Сега.

— Знам. И ще я имаш.

Но студенината му извикваше болка в сърцето й. Това, че отново се бе превърнал в надменния Лайънс, я убиваше.

Но нещата вероятно нямаше да станат по-добри. Трябваше да приключи с това. Изправи рамене и започна да му разказва за деня, в който баща й бе намерил смъртта си.