Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (23)

Глава 22

Каретата си проправяше път през сутрешното улично движение в Лондон, а Максимилиан гледаше втренчено през прозореца. Доктор Уърт бе наел обществена карета до дома си, за да вземе, както каза, някои лекарства. След това щеше да отиде в градската къща на херцога. Виктор, който лежеше на отсрещната седалка, спеше след уморителното прехвърляне от кораба в каретата.

Максимилиан бе нещастен. Така поразен от отказа на Лизет, че не чувстваше нищо. Благодарение на грубите си думи, беше я изгубил.

Не трябваше да нарича майка й курва. Вече дълбоко съжаляваше за думите си. Тя го мислеше за надменен аристократ, арогантен задник, който не искаше да признае пороците на собственото си семейство — пороци, за които те се бяха досетили благодарение на историята на жалкия му чичо.

— Ти си голям глупак, така да знаеш — каза Виктор.

Максимилиан замръзна. Това бе последното, от което имаше нужда в момента — още обидни приказки от страна на братовчед му.

— Благодаря ти за мнението, но в момента не искам да чуя и дума от теб. Мисля, че за днес вече чух достатъчно.

Между тях се настани дълго мълчание, нарушавано само от кашлицата на Виктор. После той започна да се опитва да седне и Максимилиан смръщи вежди.

— Престани. Докторът каза, че трябва да почиваш.

— Не ми харесва да бъда проклет инвалид — изръмжа Виктор, макар и да се зави отново с одеялото. — И ще чуеш мнението ми, независимо дали ти харесва, братовчеде.

Максимилиан отново смръщи силно вежди.

— Дойде ми вече до гуша от отвратителните ти намеци…

— Не говорех за това. — За първи път, откакто се бяха срещнали, Виктор определено се чувстваше неудобно. — Аз… ъ-ъ… не трябваше да мисля за връзката между майка ти и баща ми. Както каза ти, не познавам семейството ти и нямам право нищо да предполагам. Мис Боно много ясно ни даде да го разберем.

Максимилиан бе изненадан.

— Така ли?

— Изнесе ни цяла лекция, след като ти излезе. — Закашля се, но бързо овладя кашлицата. — Каза, че трябва да се срамуваме от себе си, задето сме казали неща, които нямат друга цел, освен да те наранят. Нарече и двама ни неблагодарни.

— И двама ви? — запита Максимилиан, още по-изненадан.

— Да. Беше по-настъпателна към Боно. Каза му, че се е държал лошо в светлината на онова, което може би ще направиш за него.

— Аз държа на думата си — каза Максимилиан. — Веднага щом те настаня, ще се погрижа да свалят обвиненията от него. Ще трябва да разбера повече за тази работа и да науча кой е съдията, произнесъл присъдата, но вероятно ще имаме време за това. Тъй като е пътувал под чуждо име, не може да се е вдигнала тревога в митницата. А съм сигурен, че Лизет и Мантън ще намерят местенце, където междувременно да го скрият.

Макар че може би трябваше да говори е Мантън за това. Но беше толкова… ядосан на всичко. И не помисли за проблемите на Боно.

— Тристан не би могъл да те обвини, ако решиш да не му помогнеш — отбеляза Виктор. — Все пак, той не откри брат ти, нали?

Максимилиан го изгледа спокойно.

— Не, но намери член на семейството ми, а за мен това е също толкова ценно. Досега нямах никого.

— Аз също. Точно затова и дойдох тук. — Отметна назад рошавата си коса. — Макар че мис Боно ме обвини, че съм дошъл в Англия не да намеря семейството си, а да го накажа.

— Това вярно ли е? — запита Максимилиан.

— Отчасти, предполагам. — В очите му се появи негодувание. — Майка ми умря няколко месеца след баща ми. Така и не се възстанови от двойната загуба — съпруг и Питър. Макар да й беше казано, че той е дете от предишна връзка на баща ми, тя го обичаше като роден син.

— Сигурен съм, че е било така — каза Максимилиан задавено. — Но Питър имаше майка, на която отчаяно липсваше. Тя умря, питайки за него. Стореното от баща ти е било… безразсъдно и жестоко.

— Да, но стореното от баща ти в отговор също е било жестоко. Как е могъл да скрие факта, че татко е имал семейство? Детективът й даде някаква малка сума, която едва покри дълговете от лечението му в Гхеел. А когато майка ми умря, я погребах с останалото. — Гласът му стана по-суров. — Роднините ми можеха да покажат християнска милост и поне да се погрижат за нея, дори да не са искали да признаят мен.

Максимилиан седеше неподвижен.

— Съжалявам. Съгласен съм, че баща ми не е постъпил правилно. Макар че едва ли можеш да го обвиняваш, като се има предвид, че баща ти отвлече сина му.

— Но аз нямах нищо общо с това! — извика Виктор разгорещено. Овладя се и добави: — Майка ми също.

— И аз нямах нищо общо с отхвърлянето ти от семейството, кълна се.

— Да, предполагам. — С кисел вид, Виктор сключи ръце на гърди. — Но майка ми беше законна съпруга на баща ми, без значение какво казваш за нея.

Максимилиан трепна, спомняйки си необмислените си думи.

— Имаш ли доказателство?

— Имам. Знаех, че може да ми бъде поискано, затова го нося със себе си. — Бръкна в чантата си, извади стар лист и му го подаде.

Максимилиан го разгледа внимателно. Беше брачното свидетелство на Елизабета Франки и Найджъл Кейл. Предполагаше, че подобен документ може да се фалшифицира, но за да го направи, Виктор е трябвало предварително да знае колко важен ще се окаже. А според казаното от Боно не е знаел.

— Баща ми срещнал майка ми, докато английската флота била на пристанището в Остенд — обясни Виктор. — Била сервитьорка там и забременяла от него. И той се оженил за нея.

Взе документа от Максимилиан и го прибра в чантата си. Пое си дълбоко дъх, преди да продължи.

— Сега, след като знам, че е син на херцог, разбирам, че се е оженил за жена под нивото си, но майка ми винаги е казвала, че той я обича. Заради нея се пенсионира от флота — за да бъде с нея.

— Възможно е това да е истината. Войната вече бе отминала. Може би затова е дошъл в Англия — за да купи местенце за теб и майка ти. Като пенсиониран капитан от флота е можел да се настани удобно тук, ако предположим… — Замисли се за миг. — За да влезе в английското общество с такава съпруга, е трябвало моите родители да я приемат в семейството. Може би е споменал на татко за каква жена се е оженил, и татко е отказал да му помогне. И чичо Найджъл е отвлякъл Питър от чиста злоба.

„Или татко е отказал да му помогне, защото е знаел за връзката му с мама.“

Неприятната мисъл го накара да замръзне. Не това се бе случило, по дяволите!

— Може би — каза Виктор, вече очевидно уморен от темата.

Максимилиан трябваше да се откаже да я дискутира повече, защото така причиняваше болка и на двама им. Но не можеше. Винаги го беше разяждало безсилието да узнае защо Питър е бил отведен. Трябваше да стигне до дъното на тази история.

— Значи, след като е довел Питър в Белгия, баща ти се е записал в британската армия, така ли?

Виктор кимна.

— Щом войната пламна отново, той каза, че трябва да служи на родината си. Майка го запита защо не се върне във флота, но той й обясни по какви причини не може да го стори.

— Е, не е можел да се върне във флота, защото семейството ми е щяло да го намери. А и вероятно вече не е можел да бъде офицер — възможно е да е срещнал някой, който да го е познавал. Ако е имал намерение да остане на служба, трябвало е да бъде в армията.

— Винаги е казвал, че знае единствено как да се бие. Затова, предполагам, армията е била вторият му избор след флота. И тъй като ни вземаше със себе си там, където биваше назначен, беше по-добре, отколкото когато беше във флота.

— А Питър… — Максимилиан преглътна. — Помнеше ли предишното си семейство? Или въобще нещо отпреди отвличането?

— И да е помнел, никога нищо не ми е казвал. Трябва да разбереш, че нямах още и четири, когато го доведоха у дома. И дори нищо не помня. За мен той винаги е бил… просто по-големият ми брат. — Гласът му стана приглушен, сякаш нещо го давеше. — Защо, мислиш, запазих носната му кърпичка през всичките тези години? Защото беше нещо, останало ми от него.

— Аз тъкмо навършвах четири, когато беше отвлечен, така че дори не го помня. — Максимилиан почувства силно неправдата. В Малбъри Хаус се пазеха различни вещи на Питър, но те не означаваха нищо за него. — Разкажи ми за брат ми. Какъв беше той?

По време на дългото пътуване от пристанището до Мейфеър Виктор му разказваше различни истории за Питър. Максимилиан беше едновременно и радостен, и тъжен, че научава разни неща за брат си от втора ръка, но поне не говореха по болезнената тема, която бяха засегнали на кораба.

Това му помагаше още да не мисли и за Лизет.

Вече бяха влезли в Мейфеър и Виктор замълча, загледан през прозореца към великолепието, което минаваше бавно покрай каретата им. После изведнъж каза колебливо:

— Значи баща ти също е полудял.

Максимилиан веднага се напрегна.

— Да. Не беше приятна гледка.

— Съгласен съм. И на майка ми й беше трудно да гледа баща ми.

В гърлото на Максимилиан беше заседнала буца.

— На моята също. — Хрумна му, че не само беше намерил член на семейството, а че Виктор дори можеше да разбере през какво беше преминал. А това означаваше много за него. Означаваше, че може би е намерил още и приятел.

Зависеше обаче от това, какво мисли братовчед му за него.

— По-рано каза, че съм проклет глупак. Но не ми обясни защо.

Виктор го погледна право в очите.

— Не познавам мис Боно много добре, знам само онова, което Тристан ми е казвал за нея, но виждам, че изпитва дълбоки чувства към теб. Защитаваше те с цялото си сърце, дори след като обиди майка й. А и ми се струва, че е жена, която ще остане докрай с мъжа, независимо от всичко. А ти я остави просто така.

Сърцето му биеше бясно в гърдите. Значи въпреки всичко тя го обичаше. Не мислеше най-лошото за него.

Но все пак…

— Предложих й брак. Тя отказа.

— В такъв случай, предложението ти не е било направено както трябва.

Максимилиан издиша бавно.

— Всъщност снощи тя се съгласи да се омъжи за мен, но тази сутрин отказа.

— След онова, което каза в болничната каюта.

Той кимна. Не можеше да мисли за това, без да се мрази.

— Каза, че ще е най-добре всеки от нас да поеме по пътя си. Което означава, че тя мисли така.

А може би наистина беше така. Да бъде женен за Лизет, щеше да означава да отвори сърцето си, да събори стените, които го обграждаха, да се откаже от съвършено подредения си живот заради жена, която винаги високо и открито изказваше мнението си. Ако вечеряха с краля, вероятно щеше да каже на Негово величество, че има нужда от повече физически упражнения.

Мисълта го накара да се усмихне и той поклати глава. Можеше да признае пред себе си, че беше готов да даде дясната си ръка, за да види как Лизет разговаря с крал Джордж.

Щеше да присъства на събитието с чаша шампанско в ръка и да я окуражава да се забавлява във всяка минута. После щеше да я заведе у дома и да я люби, докато слънцето изгрее.

В ума му изникваха различни образи — Лизет на леглото в красивата си спалня; Лизет, която съблича нощницата си… Лизет, която го утешаваше снощи…

Сърцето му заби по-бързо. Да бъде женен за Лизет, щеше също да означава страст, светлина и любов. Щеше да означава край на самотните му нощи и дни. Щеше да означава деца.

За първи път, откакто я беше срещнал, се замисли за техни деца. Деца, които щяха да прогонят проклятието на семейството, като израснат здрави, силни и красиви… като майка си. Деца, които щяха да живеят в отдавна мъртвата детска стая, щяха да берат цветя в огромните градини в Малбъри Хаус, да пускат хартиени лодки в езерцето и…

— По дяволите — каза неочаквано, — тя греши. Не е по-добре да се разделим. За нито един от двама ни не е по-добре.

Виктор го изгледа втренчено.

— А каза ли й го?

Максимилиан се замисли за разговора им, в който бе прекалено загрижен да защити сърцето и достойнството си. Как си беше тръгнал точно когато тя казваше на брат си, че няма за какво да го укори.

Страхливец.

— Не — каза и съжалението беше тежко като удар в гърдите.

— А… — Виктор повдигна вежда. — Обичаш ли я?

— Да. — Дори не трябваше да се замисли. Знаеше, че я обича — така, както знаеше, че бракът с нея ще е прекрасен.

— А каза ли й го?

Той изстена. Наистина не беше направил нищо, за да я задържи, нали?

— Не.

Виктор изсумтя.

— Е, ето къде си сгрешил, братовчеде. Не знам много за жените, но знам, че ако кажеш на жена, че я обичаш — ако тя също те обича — е единственият начин да я спечелиш. Защото, ако вярва, че я обичаш, ще те последва до края на земята. — Поклати глава. — Жените не са подвластни на разума, а на чувствата.

— Не и Лизет. Тя е здравомислеща.

Но пък, от друга страна, когато я бе видял за първи път, тя — колко глупаво — искаше да бъде една от агентите на Дом. Нейна беше и идеята да се облече и да пътува като обикновен човек. Тя беше още жената, която влезе в леглото му, защото не искаше той да прекара живота си сам или да има брак, лишен от обич.

Като се замислеше, тя май въобще не беше здравомислеща. Или поне не беше, когато ставаше въпрос за него. Следователно, може би все още имаше шанс с нея.

— Нарекох майка й курва. — Задави се с думата. — Истински я нараних. А тя не го заслужава.

— Ако те обича, ще намери сили да ти прости. Ако й дадеш ясно да разбере, че наистина съжаляваш. — Виктор се замисли. — Не, това не е достатъчно. Всеки път, когато баща ми и майка ми спореха, баща ми й се извиняваше след това. Нещо, което ме ядосваше. — Гледа дълго Макс. — Трябва не само да се извиниш, а и никога повече да не го правиш.

— Повярвай ми, нямам никакво намерение да повторя грешката си.

Вече спираха пред лондонската му къща, която приличаше на палат, но Виктор само й хвърли бърз поглед и погледна отново Максимилиан.

— Аз също съжалявам за онова, което казах. Нямах намерение да поругавам паметта на майка ти.

— Извинението е прието — каза Максимилиан.

— Нямах намерение да бъда груб. Наистина помислих, че една връзка между майка ти и баща ми би обяснила много неща. — Максимилиан го изгледа гневно и той побърза да добави: — Но очевидно съм сгрешил.

— Очевидно — каза Максимилиан и каретата спря. Но въпреки това думите на Виктор звучаха в главата му дълго след като го беше представил като свой братовчед на прислугата и се беше погрижил за настаняването му.

Максимилиан не искаше да си признае, но подобна връзка наистина би обяснила много неща. Обясняваше и странните думи на баща му, изречени малко преди края му. Както и факта, че баща му се беше заразил със сифилис, въпреки че не беше от типа мъже, които ходеха по курви.

Обясняваше дори чувството за вина на майка му, което той така и никога не беше разбрал. Но пък тя не знаеше за връзката между сифилиса и лудостта, така че може би все пак евентуалната връзка с чичо му не обясняваше чувството й за вина.

Може би беше така, както беше намекнала Лизет — чувството за вина на майка му заради връзката с чичо му и последвалото отвличане на Питър я бяха направили твърдо решена да изкупи вината си, като се посвети на баща му до последните му дни.

Максимилиан облече дрехи, които бяха далеч по-подходящи за херцог, и застана до прозореца, втренчил поглед в градината. Гърлото му беше свито, дланите му — стиснати в юмруци. Имаше един човек, който можеше да хвърли светлина по въпроса — лекарят на семейство Кейл. Ако все още беше жив, той със сигурност знаеше дали майка му е имала сифилис… и което бе дори още по-важно — кога двамата с баща му се бяха заразили.

Може би щеше да е по-добре първо да си изясни всичко и после да се впусне да ухажва Лизет.

Трябваха му само няколко часа, за да открие лекаря. Той беше близо на деветдесет и паметта му вече не беше така силна, но пазеше бележките си за пациентите и беше щастлив, че може да ги покаже на мъжа, чието семейство го беше направило богат.

И там беше доказателството, че майка му се е заразила със сифилис почти точно девет месеца преди раждането на Питър. После Макс прегледа и останалите записки и откри кога баща му за първи път е проявил признаци на сифилис. При него болестта се беше проявила по-силно. Той се беше заразил след майка му.

Излезе от дома на лекаря, завладян от силни емоции. Беше грешал през всичките тези години. Беше планирал всяка подробност от бъдещето си върху лъжа. Може би беше време да престане да се опитва да предсказва и планира бъдещето. Може би беше време да прегърне настоящето.

Или може би беше време да прегърне жената, която правеше настоящето щастливо. Единствената жена, която вярваше в него.

Единствената жена, която можеше да обича.

Виктор беше прав — той щеше да бъде проклет глупак, ако не се опиташе да я убеди да се омъжи за него, независимо какво мислеше тя.

Вече взел това решение, той се запъти към дома й. Когато стигна, всичко наоколо беше смълчано. Странно, защото беше още само осем часът.

Почука. Никой не отговори, но той продължи да чука по-силно, докато вратата не се отвори. Старият иконом на Мантън го гледаше втренчено, докато в същото време завързваше огромната си пелерина.

— Ще информираш ли господарката си, че искам да говоря с нея? — запита Максимилиан.

— Наистина ви трябваше много време, за да дойдете тук, нали, Ваше благородие?

Максимилиан премигна.

— Какви ги говориш?

— Мис Боно ви изпрати съобщение, в което изразяваше отчаянието си, преди часове.

Сърцето му прескочи удар. Беше променила решението си? Беше го помолила да дойде?

— От часове не съм си у дома. Така че, ако просто съобщиш за мен…

— Тя не е тук — каза мистър Шоу с подсмърчане, очевидно все още не беше готов да му прости закъснението. — А аз закъснявам за репетиция.

Икономът забърза по улицата, а Максимилиан затича след него.

— Къде е тя?

— Това не е Ваша грижа, Ваше благородие, но след като тя и мистър Мантън се опитаха безуспешно да се свържат с вас, за да измъкнете мистър Боно от затвора…

— Какво, по дяволите? Как се е озовал там?

Шоу му хвърли кос поглед.

— Ратмур го е заловил още преди да слезе от кораба. Очевидно мистър Мантън, който не знаеше нищо, го е отвел там, без да иска. Онзи негодник Хъкър заловил бележката от мис Боно за мистър Мантън, в която тя го предупреждава за опасността. Изглежда, че мистър Хъкър отдавна е наблюдавал къщата.

— Мили Боже! — възкликна Максимилиан, когато цялата реалност на случилото се се стовари отгоре му. — След като ни изтърва във Франция, Хъкър вероятно отново е заел поста си пред къщата.

Шоу подтичваше по улицата.

— Мистър Мантън прекара следобеда в опити да убеди сър Джаксън Пинтър, негов приятел в съдебната палата, да освободи мистър Боно, но не се получи.

Сърцето на Максимилиан биеше тежко.

— Не, Пинтър не е от хората, които ще пренебрегнат закона заради човек, който го е престъпил, дори това да е братът на Мантън. Освен това, Боно наистина е откраднал коня и го е продал. Фактите не могат да се отрекат, доколкото разбрах.

— Тогава законът ще бъде приложен, страхувам се. — Максимилиан го изгледа странно и той добави: — Цитат от Шекспир.

— Не помага. Щом не са успели на „Боу Стрийт“, къде са сега?

— При Ратмур, да го молят за състрадание. — Шоу смръщи вежди и забърза още повече. — Но няма никакъв смисъл. Ратмур е тиранин.

— В такъв случай, кажи ми къде мога да го намеря — каза рязко Максимилиан. — Няма да позволя да обесят Тристан Боно.

Шоу спря.

— А имате ли план, който да го предотврати?

Максимилиан се замисли за миг, после на лицето му се разля усмивка.

— Вярвам, че имам. Но ще имам нужда от помощ, за да го приложа.

Шоу въздъхна тежко.

— Предполагам, че една нощ ще могат да репетират и без мен. — Завъртя се и тръгна обратно към каретата на Максимилиан, която бе спряна пред къщата на Мантън. — Надявам се, че планът ви е добър и ще е достатъчен да освободим мистър Боно.

— Вярвам, че ще бъде. Ето какво искам да направиш…