Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (22)

Глава 21

Веднага щом Максимилиан излезе, Лизет се отдалечи от Тристан и тръгна към вратата.

— Надявам се, че няма да тръгнеш след този задник — каза Тристан и я сграбчи за ръката.

Тя спря и го изгледа гневно.

— Той не е задник.

Лекарят каза:

— Трябва да отида да му помогна за свалянето на карантината. Служителите ще трябва да говорят и с мен. — И забърза към вратата.

Веднага щом и той излезе, Тристан каза:

— Той нарече майка ни курва.

— А също и моята майка — каза Виктор. — Не знам за майка ви, но моята беше законно омъжена за баща ми. Може и да беше сервитьорка в кръчма, но това не я прави курва.

— Престанете да повтаряте тази дума! — извика Лизет и се обгърна с ръце в напразен опит да се изолира от болката. Най-после беше споделила себе си с Макс, беше му дала тялото и душата си и дори му беше казала, че го обича, а той беше забол нож в сърцето й.

Как можа да го направи? Винаги беше проявявал съчувствие към нея, като че ли винаги проявяваше разбиране и към майка им.

Без да иска, отново видя мъката, изписала се по лицето на Макс, когато се беше съгласила с мнението на Виктор за отвличането.

„Мили Боже! Затова каза онези думи.“ Макс само бе направил това, което всеки друг на негово място щеше да направи — беше нанесъл ответен удар. Бяха го наранили. Нищо чудно, че отново се беше почувствал изоставен… По-рано през живота си — от майка си, баща си и чичо си, а сега и от нея. Не беше постъпил правилно, но тя можеше да го разбере.

Изгледа мрачно брат си и Виктор и каза:

— Осъзнавате ли какво направихте? И то без никаква причина, освен да го нараните. Нищо от онова, което изтъкнахте, няма значение — всичко е в миналото. Но и двамата се чувствахте длъжни да кажете на Макс, че майка му, която той е боготворил през целия си живот, може да е имала връзка с чичо му. И че дори може да е родила детето му. Че неговата майка светица може да е виновна за лудостта на баща му.

Преглътна, защото и тя чак сега осъзна всичко с пълна сила.

— И сега той разбира, че целият му живот е бил лъжа. Че всичко, което е мислел за миналото си, е лъжа, че всяка история, разказана от родителите му за отвличането на брат му, е лъжа. Че баща му го е излъгал дори за това, че няма братовчеди. А Макс мрази лъжата повече от всичко на света.

Вирна брадичка.

— И как очаквате да реагира? Нима очаквате да не се свие в себе си, ужасен, и да не нанесе ответен удар? Очаквахте ли го?

Веждите на Тристан вече не бяха така силно смръщени.

— Е, като поставяш въпроса така…

— Той беше прав и за теб, Тристан. Ти се върна в Англия, защото си искал нещо от него. После, в минутата, в която той не се отзова с голяма готовност, го обиди, като му каза, че сме разговаряли за него зад гърба му. Нещо, от което е страдал през целия си живот. Той мрази и това.

Обърна се към Виктор.

— А колкото до теб, защо въобще дойде тук? Наистина ли дойде, за да намериш семейството си? Или за да ги накажеш за това, че са те изоставили?

Виктор я гледаше гневно.

— Като се има предвид, че напълно са ни отрязали, мисля, че имам правото да ги накажа.

— Е, със сигурност намери начин да го направиш — каза тя спокойно. — И сега човекът, който няма нищо общо с твоето изоставяне, е горе на палубата и използва цялото си влияние за вдигането на карантината, за да можеш да се настаниш някъде по-удобно. Той наистина е ужасен човек, нали?

Обърна се рязко и тръгна към вратата. Не беше сигурна какво да каже на Макс, но не можеше да остави нещата по този начин.

— Кажи ми нещо, Лизет — извика Тристан след нея. — Къде беше снощи този образец на добродетелта? Защото не беше в нашата кабина. Не беше и тук.

Сърцето й се сви. Тя не можеше да обвини Макс за загубата на девствеността си, но Тристан нямаше да види нещата по този начин.

— Къде е бил? — каза сковано. — Оплакваше брат си, когото мислеше, че ще изгуби отново.

Излезе и тръгна към горната палуба. Нека двамата се горещяха още, щом искаха. Виктор не беше проявил никаква милост, а Тристан беше този, който повдигна темата. Нищо чудно, че Макс се беше затворил в себе си. И двамата можеха да се отнесат по-добре с него.

Тя също не му беше помогнала. Беше така развълнувана от идеята, че лудостта може би не беше наследствена и че Макс може би най-после разполага с отговори, че не беше подбрала правилно думите си. Не беше помислила как той ще приеме изказването й. Не беше помислила, че ще унищожи вярата му в майка му.

Макар да разбираше защо беше нарекъл майките им курви, не можеше да го понесе така лесно. Защото, ако дълбоко в себе си той наистина я виждаше като дете копеле…

Беше започнала наистина да вярва, че той няма нищо против факта, че е незаконородена. Но очевидно не беше така. А какво, ако той никога не можеше да забрави за това? Ако се срамуваше от нея?

Пое си дълбоко дъх, подготвяйки се за срещата с него. Но се изненада, защото палубата беше почти безлюдна. Нямаше тълпа държавни служители. Там бяха само капитанът, който пишеше нещо в бележника си, и Макс, потънал в задълбочен разговор с лекаря.

Тя се приближи към капитана, защото й беше по-лесно, отколкото да се доближи до Макс.

— Какво стана със служителите?

— Отидоха си. Всичко свърши само за минути. — Капитанът кимна към мачтата. Един от моряците сваляше жълтия флаг. — Дойдоха, информираха ни, че карантината е свалена, и си тръгнаха.

Макс и лекарят се приближиха към тях и тя изведнъж се напрегна. Особено когато Макс не я погледна.

— Капитане — каза той, — можете ли да отделите двама мъже, които да помогнат на мистър Кейл да излезе на палубата? Двамата с Уърт сме на мнение, че е прекалено слаб да изкачи стълбата сам. Каретата ми е вече на пристанището и го чака.

— Разбира се, Ваше благородие — каза капитанът. — Веднага ще се погрижа.

Лизет гледаше Макс, без да премигва.

— Къде ще го отведете?

— У дома, където за него ще се грижат както трябва. Доктор Уърт се съгласи да го наглежда и по време на възстановяването му.

— Ще направиш това за Виктор… след онова, което той каза? Много мило от твоя страна.

— Едва ли. — Студеният поглед на Макс срещна нейния. — Той все още е единственият наследник на херцогската титла. И все още е единственото ми семейство, макар като че ли не цени това.

А Макс бе винаги предан на семейството си.

Точно тогава на палубата излязоха двама от моряците, подкрепящи Виктор под мишниците. Чуваше се приближаването на лодка. Трети моряк побърза да я завърже за кораба. После тя го чу да казва:

— Вие ли сте слугата на Негово благородие, който ще ни помогне с болния?

— Не — каза познат глас. — Определено не съм слуга на Негово благородие.

Макс се обърна по посока на гласа, а Лизет изстена:

— Дом е дошъл.

Очите на брат й мятаха мълнии, когато изкачи стълбата и стъпи на палубата. Макс замръзна, като че ли приготвяйки се за неприятна среща с друг член на семейството й, а тя забърза към брат си.

— Какво правиш тук? — запита. — Как разбра къде съм?

— Не беше много трудно, мило момиче — изръмжа той и хвърли убийствен поглед на Макс. — Прибрах се вчера вечерта и Скримшоу ми каза, че си избягала с Лайънс — съвсем сама. Че сте тръгнали да търсите Тристан, което било равносилно на лов на диви гъски. И така, отидох в градската къща на херцога и слугите му ми казаха къде е. После дойдох тук. За да удуша копелето.

— Няма да го удушиш.

— О, напротив — каза Дом и мина спокойно покрай нея.

Но Макс вече вървеше с широки крачки към него.

— Няма нужда да се тревожиш за репутацията на сестра си, Мантън. Вече й предложих брак.

Това свари Дом неподготвен.

— Така ли? — Погледна Лизет. — Вярно ли е?

Тя просто стоеше с увиснала челюст и гледаше Макс.

Не беше очаквала от него подобен отговор, не и след онова, което току-що се беше случило в каютата на болния.

Но нямаше значение. Защото ясно беше дал да се разбере, че не желае да се ожени за дъщерята на френска курва. Не можеше дори да каже, че я обича! Просто се опитваше да спаси честта й, а нямаше защо да си прави труда.

— Вярно е — каза тя на Дом. — Предложи ми брак, но аз отказах.

Макс изглеждаше дори по-изненадан от Дом. Видя как отново се затвори в себе си и изражението му стана мрачно.

Сърцето й се сви. Щеше да приеме възможността, която тя му даваше, да избегне женитбата с нея. И не можеше да го вини. Двамата не си подхождаха така добре, както й се струваше.

— Не това си спомням, Лизет — каза Макс. Думите, произнесени с дрезгав глас, я свариха неподготвена. Нямаше да се възползва от възможността?

Сърцето й се зарадва. Искаше я. Едва не се хвърли в прегръдките му и не призна, че и нейните спомени не са такива.

„Това, че вашите майки са били курви, не означава, че и моята е била!“

Споменът за тези жестоки думи я спря. Без значение какво твърдеше сега, никога нямаше да може да забрави коя е тя. И тя никога нямаше да може да се впише в неговия свят. Какво си мислеше, за Бога?

Освен това, вече не му се налагаше да се тревожи, че ще умре луд и самотен. Имаше братовчед си, а от казаното от него и доктор Уърт можеше да се съди, че лудостта не е задължителна перспектива за бъдещето му. И следователно тя отказваше на предложението му, направено при съвсем други обстоятелства.

Той щеше да оцени отказа й по-късно и да се поздрави с това, че е успял да се спаси. Както и тя. Или поне тя се опитваше да убеди сама себе си, че е така.

— Може би не… точно това казах — отбеляза тихо. — Но мисля, ще се съгласиш, че е по-добре да не се женим.

— Глупости! — намеси се Дом. — Според Скримшоу, двамата сте прекосили половин Англия и половин Франция…

— Като приятели — каза Лизет. — Репутацията ми е ненакърнена. — Щеше да се справи с мисис Гризли по-късно. Нямаше смисъл да казва на Дом сега, че сестра му скоро ще трябва да се преструва на вдовицата на управител на имение.

— Репутацията е едно — каза рязко Дом, — но ако Лайънс те е докоснал и с пръст, Лизет, кълна се…

— Негово благородие беше съвършеният джентълмен — каза тя, преглъщайки сълзите със свито гърло. Сключи ръце на гърба си, за да не види Дом, че треперят. — Не мога да го укоря в нищо.

Очите на Макс проблеснаха — макар тя да не можеше да каже дали беше от гняв, или от плътско желание. Или от двете.

Но преди той да е казал нещо, капитанът се приближи до него.

— Мистър Кейл е вече на брега, Ваше благородие. Чакат вас.

— Благодаря. Кажете им, че ще бъда при тях след малко. — Обърна се с лице към Лизет. — Трябва да се погрижа за настаняването на Виктор и доктор Уърт, а после трябва да се погрижа и за няколко належащи задачи. Но ще ви се обадя след няколко дни, обещавам. Това не е приключило.

И се отдалечи с широки крачки.

Искаше й се да може да му вярва, но не трябваше да проявява глупост. След като разбереше, че няма причина да се ожени за нея, щеше да я забрави.

Жалко, защото тя никога нямаше да го забрави.

В очите й се събраха сълзи и тя едва се сдържаше да не заплаче.

— Какво се случи току-що, по дяволите? — запита Дом. — И кой е Виктор Кейл? Скримшоу ми каза, че вие двамата сте тръгнали да търсите брата на херцога, но мислех, че името му е Питър. — Гледаше я с присвити очи. — И защо плачеш?

Тя изтри сълзите си.

— Не плача. От морския въздух е. Очите ми се навлажняват.

— Лизет…

— Не искам да говоря за това, Дом. — Отиде да види какво задържа Тристан, и смени темата. — Предполагам, че си избягал от Хъкър и той не те е проследил до тук?

Дом замръзна.

— Хъкър? Човекът на Джордж?

Кръвта й замръзна във вените.

— Получи бележката ми, нали?

— Не, не съм получил абсолютно нищо. За какво говориш?

— Трябва да си получил бележката ми! — Как беше възможно да не я е получил? О, Господи, ами ако Хъкър го беше проследил? — Тристан трябва веднага да слезе от кораба. Бързо, преди Хъкър и Джордж да са дошли!

До тях долетя гласът на Тристан:

— Защо Хъкър и Джордж ще идват тук?

Дом пребледня.

— Ти да не си си изгубил ума? Защо си дошъл в Англия?

— Историята е дълга — каза Лизет. — А трябва да тръгваме. Вероятно нямаме много време.

— Къде е херцогът? — запита Тристан.

— Тръгна. Сигурна съм, че ще спази обещанието си към теб, ако може, но не знам дали ще има какво да се направи, ако те арестуват. Затова трябва веднага да слезеш от кораба!

— Нека взема куфара си — каза Тристан и забърза надолу. Тя тръгна след него.

— Няма време, дяволите да те вземат!

Но той вече беше в каютата и опаковаше нещата си. Тя се втурна вътре и се опита да го накара да тръгне веднага, а той каза:

— Отпусни се, Лизет, дори Хъкър да е проследил Дом до пристанището, няма причина да мисли, че Дом идва да види мен. Защо би помислил това?

О, Господи, беше забравила, че Тристан не знаеше за пътуването до Франция с Макс.

— Защото двамата с херцога отидохме да те търсим във Франция и той го знае.

— Какво? — извика Тристан. — Пътувала си сама с Лайънс?

— Нямаме време за това!

— Права е — каза Дом от прага. — Ако Хъкър я е проследил до Франция, Джордж вероятно наистина няма търпение да те арестува.

— Точно така! — извика тя. — Така че, побързай!

Двамата едва ли не извлякоха Тристан на палубата. Там той се спря.

— А чантата ти, Лизет?

— Няма значение! — каза тя, ядосана не на шега. — Трябва да слезеш от кораба!

— Твърде е късно за това — каза нов глас.

Сърцето на Лизет се сви. Тя се обърна се бавно и видя Джордж и Хъкър да се качват на палубата. А след тях на палубата се качиха и цяла тълпа офицери.

— Господ да ни е на помощ — прошепна.

— Дяволите да те вземат, Джордж — изръмжа Дом.

Брат им не обърна внимание на никого от двамата.

— Добро утро, Тристан — каза Джордж. Лицето му изразяваше силно задоволство. — Единственият начин да напуснеш този кораб е окован във вериги.

Кимна към Тристан и един от офицерите побърза да залови брат им.

— Тристан Боно, арестувам те в името на краля за…

Лизет не можа да чуе нищо повече, защото кръвта блъскаше силно в ушите й. Въпреки всичките й опити да го предотврати, накрая Джордж беше заловил Тристан. И тя не можеше да направи абсолютно нищо.