Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хората на херцога (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
What the Duke Desires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 71гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Сабрина Джефрис

Заглавие: Желанията на херцога

Преводач: Силвия Желева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Kalpazanov“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 12.12.2014

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

ISBN: 978-954-17-0296-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8055

История

  1. —Добавяне

Глава 20

След известно време Макс последва Лизет по тесния коридор към каютата на болния. Чудеше се защо не й беше казал, че я обича.

Защото наистина я обичаше. Обичаше едновременно и розата, и бодилите й. Обичаше нежността й и проявата на рязкост.

Защо, тогава, не й беше казал думите?

Въздъхна. Защото, след като снощи бе оголил страховете си, след като й беше показал колко отчаяно се нуждае от нея, трябваше да остави поне част от себе си неуязвима. Една част от себе си, която все още да контролира той.

„Страхливец.“

Може би. Но беше риск да оголиш сърцето си дори пред милата Лизет. Просто не беше готов да поеме този риск.

Едва не промени решението си, когато тя отвори вратата на каютата и му се усмихна мило.

После видя мъжа, когото бе копнял да срещне през целия си живот, и моментът отмина. Защото бледият и изпит Виктор, седнал в леглото и определено изглеждащ по-добре отпреди, с рошавата си коса и с доста наболата брада, бе олицетворение на татко в последните мудни.

Максимилиан преглътна заседналата на гърлото му буца и влезе в стаята редом с Лизет.

— Мистър Кейл — успя да каже официално, — радваме се да видим, че сте добре.

Погледът на Виктор се премести от лекаря върху Максимилиан, в лешниковите му очи се четеше любопитство.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Мисля, че може да съм брат ти.

Лицето на Виктор се промени — стана още по-бледо, ако това бе възможно. Погледна Боно.

— Той е семейството, което дойдохме да видим?

Боно кимна.

— Ас него е сестра ми Лизет. Разказах ти за нея.

— Да — каза Виктор, хвърли бегъл поглед на Лизет и продължи да оглежда Максимилиан със странна враждебност. — Винаги съм знаел, че онова копеле, баща ми, има и други деца някъде. Винаги избягваше отговорите на мама за онова пътуване до Англия.

— Майка? — запита Максимилиан с дрезгав глас. — Каква майка?

Моята майка — каза Виктор.

— Никога не си ми разказвал за майка — намеси се Боно, изненадан.

— Никога не си ме питал. Във всеки случай, тя умря доста преди да те срещна. — Скръсти ръце на гърди и загледа студено Максимилиан. — И да, братко, предполагам, че според теб тя е доста под нивото на семейството. Дрехите ти ми подсказват, че имаш положение в обществото. А тя бе сервитьорка и проклетият ми баща никога не й позволи да го забрави. Тя обаче обичаше копелето до деня, в който умря, а това сигурно означава нещо.

Максимилиан се опитваше да осмисли странния обрат, който разговорът беше взел.

— Нима казваш, че Найджъл Кейл не само се е преструвал, че е твой баща, но също така ти е наложил и майка?

Беше ред на Виктор да се изненада.

— Майка ми не се преструваше, уверявам те. И освен ако не ме е лъгала, Найджъл Кейл беше мой баща.

Максимилиан не можеше да разбере.

— Не, истинският ти баща беше Сидни Кейл, а майка ти — Тиби Кейл. Найджъл те отвлече, когато беше почти на пет.

— Отвлякъл ме! — възкликна Виктор. — Глупости! Помня, когато бях на пет, татко вече беше напуснал флотата… — Замръзна. — Питър — прошепна. — Става въпрос за Литър.

Лизет застана до Максимилиан.

— Ти не си Питър?

— Не — каза Виктор. — Той беше мой полубрат. Баща ми ни каза, че… майката на Питър била умряла. — Изражението му стана мрачно. — Трябваше да се досетя, че е лъжа.

Мъката на Максимилиан бе така силна, че той едва дишаше. Виктор не беше негов брат. Виктор не беше Питър! Максимилиан трябваше да бъде сигурен.

— Но носната кърпичка на Питър беше у теб — каза. — И предположих, че…

— Предположението ти е било погрешно — каза Виктор и отново стана враждебен. — Питър я остави в бюрото си, когато замина да види татко в Гхеел.

— Ти не си живял в Гхеел? — запита Лизет.

— Не — каза Виктор. — Ние тримата — майка, Питър и аз — живеехме в селото, където майка припечелваше малко пари, като переше дрехите на хората, за да плаща за лечението на татко. — Закашля се. — А двамата с Питър бяхме чираци при дърводелеца… но говорехме, че ще се запишем в армията заедно.

Максимилиан чуваше думите му като през мъгла. Питър, наследникът на херцогската титла, е бил принуден да работи като чирак при селския дърводелец? Мили Боже, какво ли е мислел чичо Найджъл, като го е отмъкнал от семейството му?

— Денят, в който Питър отиде в Гхеел — продължи Виктор, — нещо го беше разтревожило. Нещо, което беше прочел или видял. Каза, че ще изтръгне истината от татко и ще разбере коя е майка му. — По лицето на Виктор се изписа мъка. — Но той така и не се върна. По-късно човек от Гхеел ми каза, че двамата с татко се скарали. Казваха още, че… някой от тях съборил свещта, която подпалила къщата.

Лизет беше хванала Макс за ръката и той осъзна, че я стиска с всички сили и забива ноктите си в дланта й.

Тя като че ли не забелязваше. Очите й бяха пълни със сълзи. За него. Плачеше за него и за загубата му.

— Съжалявам, Макс. Толкова съжалявам.

Виктор започна да се бори за въздух и доктор Уърт погледна Максимилиан.

— Можем ли да продължим по-късно?

— Не — каза Виктор задавено. — Имам нужда само от… миг. Изминах целия този път… за да намеря семейството си. Сега искам да знам истината.

По лицето на доктор Уърт бе изписана загриженост. Той постави чаша вино в ръката му. Виктор отпи и дишането му се успокои. И втренчи поглед в Максимилиан.

— Значи, ти си брат на Питър — каза кухо. — Не мой.

— Да — успя да каже Максимилиан.

Лицето на Виктор изразяваше чисто разочарование.

— Реших, че може би татко е имал… друго законно семейство в Англия. И че може би имам друг полубрат. — Изражението му бе така празно, както празен се чувстваше Максимилиан. — Но нямам никого.

— Всъщност — каза Максимилиан, който изпитваше съчувствие към мъката му, — тъй като Найджъл Кейл беше мой чичо, ако си негов законен син, ти си мой първи братовчед.

— Така ли? — запита Виктор с внезапна надежда в гласа. После смръщи вежди. — Това не се брои, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко е било заради Питър. Заради намирането на Питър. — Кашля няколко минути. После сниши глас. — Никой не е искал да намери мен.

Максимилиан изпита раздразнение.

— Досега дори не знаех за съществуването ти. Никой не знаеше.

Виктор поклати глава.

— Онзи детектив сигурно е написал доклад до баща ти, на който той не е обърнал внимание. Ти също.

— Какъв детектив? — запита остро Максимилиан.

Виктор го изгледа подозрително.

— Не се преструвай, че не знаеш за него. Появи се в селото ни около месец след пожара. — Направи пауза, по време на която дишаше тежко, после продължи: — Дойде и разпита майка и мен за баща ни. Майка го запита… дали имаме роднини и мъжът отговори, че не мисли така, но ще ни каже, ако имаме.

Лицето му стана твърдо.

— Изминаха около шест месеца и мъжът се появил отново, докато съм бил навън. Разговарял с майка. Казал й, че може да получи пари… Наследството на татко. И че ще получи всичко, ако се съгласи да подпише някакви документи. Тя не можеше да чете на английски, така че не знаела какво пише в документа, който подписала. Била готова на всичко, за да получи малко пари.

Един мускул на челюстта му играеше.

— И тогава го видяла за последен път. А аз така и не открих какво е пишело в проклетия документ.

На Максимилиан му беше нужен миг, за да се досети за истината, но когато това стана, бе обхванат от гняв.

— По дяволите! Дяволите да го вземат!

Лизет и Боно размениха погледи, но Виктор просто присви очи.

— Кой?

— Проклетият ми баща. Той е знаел. Трябва да е знаел. Татко плати на онзи детектив да разбере какво е станало с Питър. Щом детективът е разговарял с майка ти, той е знаел, че чичо има семейство. И трябва да е казал на татко. Татко просто не е искал аз да знам.

— Защо, по дяволите? — запита Боно.

Погледът на Максимилиан задържа този на Лизет.

— Защото Виктор е следващият по линия наследник на херцогската титла.

Виктор го гледаше със зяпнала уста.

— Чакай малко. Баща ми е бил роднина на херцог?

— Бащата беше най-малкият син на шестия херцог Лайънс — каза Максимилиан. — И, следователно, брат на седмия херцог и чичо на осмия. — Млъкна и загледа Виктор. — И също така чичо на деветия. На мен.

— По дяволите — измърмори Виктор и изгледа предпазливо Максимилиан. — Аз съм твой наследник?

— Не пряк. Но ти и аз сме понастоящем единствените мъжки наследници на моя — нашия — прапрадядо, шестия херцог Лайънс. Ако умра, без да оставя наследник, ти ще наследиш херцогската титла. — Максимилиан бе свил ръце в юмруци. — А татко очевидно дори не е искал да допусне идеята, че синът на чичо ми може да наследи титлата. Не и след онова, което направи чичо Найджъл.

— Затова и баща ти е изгорил доклада — каза Лизет тихо. Максимилиан потръпна.

— Направил го е нарочно, защото не е искал никой да знае за съществуването на Виктор. Мислех, че го е направил в пристъп на лудост, но сега не съм толкова сигурен.

— Лудост? — запита Виктор. — Твоят баща също е полудял?

Максимилиан преглътна мъчително и каза:

— Страхувам се, че да. Такова е семейното проклятие.

Лицето на Виктор стана още по-твърдо.

— Знаеш ли дали баща ти е имал сифилис?

Максимилиан замръзна.

— Всъщност имаше. Какво общо има това с всичко останало?

— Баща ми също имаше. Един от лекарите в Гхеел вярваше, че сифилисът може да причини лудост по-късно, дори и да си се излекувал от болестта.

— Аз също съм го забелязал — намеси се доктор Уърт. — Виждал съм случаи на лудост, ако болният се е заразил със сифилис по-рано през живота си.

— Което означава, че е възможно лудостта да е последица от болест? — запита развълнувана Лизет. — И да няма нищо общо с други фактори?

Максимилиан не смееше да диша, изведнъж видял светъл лъч в мрачното си бъдеще.

— Възможно е — каза доктор Уърт. — Видяхте какво направи пневмонията с Виктор. Твърдо вярвам, че болестта се отразява и на ума, не само на тялото. А сифилисът е опасна болест.

Максимилиан, чиято кръв бушуваше във вените, хвана ръката на Лизет. Тя му се усмихна лъчезарно, разбрала в каква посока са поели мислите му.

Щом лудостта е била резултат от сифилис… Мили Боже, възможно беше за него да има надежда за живот!

Боно мръщеше вежди.

— Доста странно съвпадение е и двамата да са имали сифилис, не мислите ли?

— Не непременно — каза Максимилиан. — Излизали са да пият заедно.

— Пиенето е доста далеч от половите контакти — каза Боно. — А човек очаква от един херцог да е по-внимателен в това отношение.

Максимилиан кимна.

— Знам. Винаги съм мислел, че е странно татко да е ходил при някоя курва. Не изглеждаше от този тип мъже.

— Може би не е прихванал сифилиса от курва — каза студено Виктор.

— Но той нямаше любовница — каза Максимилиан, който не беше сигурен какво значение имаше как баща му е прихванал сифилис. — Беше безумно влюбен в мама. Разбира се, всичко това се е случило, преди да се ожени за нея.

— Знаеш ли го със сигурност? — Виктор отново се закашля, после безмилостно продължи: — Знаеш ли със сигурност, че се е разболял, преди да срещне майка ти?

Нещо в тона на Виктор започваше да дразни Максимилиан.

— Не. Лекарят ми каза за това, след като той полудя. Но съм сигурен…

— Защото има и друга възможност. — Погледът на Виктор не се откъсваше от лицето на Максимилиан. — Може баща ми да е прихванал сифилис и да е заразил жената, с която и той, и баща ти, са били интимни.

— Но коя…

Максимилиан бе обзет от напрежение, когато последните думи на баща му изплуваха в паметта му. „Значи аз имам само един син?“

Мили Боже! О, по дяволите, по дяволите! Това ли намекваше Виктор?

— Не. Самата идея е отвратителна — каза остро Максимилиан. — Не е възможно.

Виктор продължаваше да го гледа със смръщени вежди.

— Баща ми винаги е твърдял, че Питър е негов син. Дори когато бе обхванат от лудост. Дори когато не беше с всичкия си. Питър беше негов син. Никога не отрече думите си, никога не говореше за отвличане, никога не е споменавал племенник.

— Не давам и пукната пара какво е казвал! — извика Максимилиан. — Лъжел е, проклетото копеле! Той отвлече брат ми!

— Защо би го направил? — запита Виктор. — Каква причина би имал, ако Питър не беше негов син?

Същият въпрос си бяха задавали Макс и родителите му години наред. Но това… не беше отговорът.

— Беше луд — скръцна със зъби Максимилиан. — Ти сам го каза.

— Не ме разбирай погрешно. Татко беше задник, но полудя, едва когато навърших четиринайсет, дълго след като Питър си беше у дома. — Виктор се бореше да си поеме дъх. — Когато си загуби ума, беше в армията от години… Биеше се за страната си и се местехме из целия континент. Беше достатъчно, за да се задържи като войник… до деня, в който… се опита да удуши мама. И тогава го изпратихме в Гхеел.

Виктор извърна поглед, лицето му беше мрачно и Максимилиан изпита съчувствие към мъжа, който като него бе живял в ада. Но съчувствието му се стопи, когато си спомни какво намекваше мъжът за майка му.

— Грешиш — изсъска Максимилиан. — Майка ми беше светица, казвам ти. Никога не би имала любовна връзка с брата на съпруга си. Дори мисълта за това е ужасяваща?

Лизет постави длан върху ръката му.

— Каза, че се е поболяла от чувство за вина. Възможно ли е да си сгрешил защо изпитва такова чувство за вина? Ако е знаела, че е заразила съпруга си със сифилис…

— Не! — Освободи рязко ръката си. — Не! Не е възможно! Няма да ме убедиш в противното! — Гледаше я втренчено, сразен от предателството й. — Как можеш дори за миг да повярваш на думите на братовчед ми? Братовчедът, който до днес не познавах! Казах ти колко изстрада майка ми, какво понесе. Как се осмеляваш да вземеш неговата страна?

— Не вземам ничия страна, Макс — каза тя тихо. — Просто казвам, че това е решение на въпроса.

— Наистина мислиш така, нали? — Огледа всичките подред. На лицата им беше изписано съжаление и той се сви в себе си. — Това, че вашите майки са били курви, не означава, че и моята е била!

В каютата стана много тихо.

Лицето й пребледня силно и на Максимилиан му се прииска да си отхапе езика. Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Съжалявам, Лизет. Не исках да кажа…

— Напротив. — Застана до брат си, а на лицето й беше изписано такова страдание, че сърцето го заболя. — Никога няма да сме достойни за теб, нали?

Боно я прегърна, сякаш да я защити, и изгледа студено Макс.

— Казах ти, скъпа моя сестричке. Той е херцог. Не е като нас.

Като чу, че милият й брат вероятно я е предупреждавал да няма работа с него, Максимилиан се ядоса.

— Прав си, Боно. — Гледаше го втренчено. — Не съм като вас. Не говоря лоши неща зад гърбовете на хората, докато се преструвам, че им върша услуга. — Погледна Виктор. — И не обвинявам хора, които не познавам. Не…

Млъкна, осъзнал, че е изгубил контрол над себе си. Обърна се рязко на пети и каза:

— По дяволите. Трябва да се видя със служители по карантината. Ще се качат на борда всяка минута.

И преди да е казал още нещо, тръгна към вратата.

Обаче още не беше стигнал до нея, когато едва чуто гласче каза:

— А аз, Ваше благородие? Каква жестокост съм ти причинила аз?

Сърцето го заболя, като чу гласа на Лизет.

„Накара ме да се влюбя в теб.“

Преглътна мъчително думите. Не беше чак такъв глупак. Вече й беше дал достатъчно. Беше се отклонил от плановете си, беше й предложил брак… И за какво? За да го гледа като… достоен за съчувствие глупак, който не може да види истината за поквареното си семейство?

— Не си ми направила нищо, Лизет — успя да каже. — Винаги си била достойна за възхищение. А сега трябва да вървя.

И с тези думи излезе.