Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (20)

Глава 19

Максимилиан се чувстваше така, сякаш съдбата си играеше с него за собствено забавление. Каква полза да намери Питър само за да го загуби отново?

— Видял си Виктор? — запита Лизет с треперещ глас.

— Току-що. Аз… Отидох да кажа на лекаря, че карантината е свалена и… — Гърлото му се сви. — Виктор беше толкова зле, че лекарят бе решил най-после да му пусне кръв. Мяташе се в леглото и трябваше да помогна… да го държа. О, Господи, брат ми умира. И не мога да направя нищо!

Тя затвори вратата и седна до него на койката.

— Първо, още не сме сигурни, че е брат ти. — Потупа го окуражително по ръката. — И, второ, не сме сигурни, че ще умре.

Максимилиан не обърна внимание на първите й думи. Беше сигурен, че Виктор е брат му. Приликата с баща им бе толкова силна, че не можеше да бъде игнорирана. Виктор трябваше да е Питър.

Лизет преплете пръсти с неговите.

— Тристан твърди, че е по-силен, отколкото изглежда.

— Не и тази вечер, не. — Максимилиан я гледаше със свито от страх сърце. — Гори, треската отнема силите му — мята се постоянно.

— Знам — прошепна тя. — И предполагам, че на теб ти е по-трудно да го гледаш, отколкото на мен.

— Да гледам Виктор е все едно да гледам мъките на татко отново — призна той.

— Не е същото — каза тя нежно. — Делириумът на Виктор е причинен от треската. Ще премине.

— Ако оживее. — Стисна ръката й и каза задавено: — А аз не мисля… не мисля… че ще оживее.

— Шшш, сърце мое, тихо пропя тя ласкаво. Прегърна го. — Всичко ще бъде наред.

— Не, няма! — извика той и се изтръгна от прегръдките й. — През всичките тези години се опитвах да подходя логично към бъдещето си, да го планирам и да го понеса с достойнство. За да не нараня никого. Да пострадам само аз. И мислех, че мога да се придържам към плана си. Но сега, като го гледам, разбирам…

Тя хвана дланта му в двете си ръце, а той се опитваше да диша спокойно.

— Не съм толкова силен. Не мога да понеса мисълта, че ще свърша като Виктор, че ще полудея и ще говоря несвързано. Той поне има нас. Но аз нямам никого. Край мен ще бъде само някакъв непознат и безсърдечен лекар, който ще се опитва да ме усмири.

На лицето му бе изписано самосъжаление и това, че не даваше и пет пари, само показваше колко е ужасен.

— О, Господи, Лизет, не мога да понеса мисълта за това — каза. — Исках да остана цяла нощ при него, но да го гледам да умира, е… Прекалено ми е трудно. Не мога… не мога…

Тя го целуна, за да го успокои. Но целувката само го накара да закопнее още по-силно за докосване, за привързаност… за живот.

Обхвана лицето й с длани и я целуна страстно. Имаше нужда от нея, за да победи страха, да почувства, че отново се владее.

— Обещай ми, че ще се омъжиш за мен, Лизет — прошепна, без да откъсва устни от нейните. — Обещай ми, че няма да ме оставиш да умра сам.

— Макс, аз…

— Не, този път не можеш да ми откажеш. Не трябва. — Дишането му беше накъсано, мъчително. — Няма да ти позволя.

Взе я в скута си и започна да я целува жадно. Искаше да се чувства пълноценно. Трябваше да знае, че на земята има поне един човек, който се интересува от него. Защото, ако Виктор умреше, щеше отново да бъде сам. Просто не можеше да понесе тази мисъл: мисълта за празно съществуване, без никого до себе си…

Започна да обсипва с целувки бузата й чак до ухото.

— Мислех, че съм се примирил със самотното си бъдеще, без любима жена. Мислех, че мога да се справя… че мога да приема жребия си. — Говореше все по-задавено. — После се появи ти и аз научих, адът е да срещнеш единствената жена, която искаш, и да не можеш да я имаш.

— Но ти можеш да ме имаш, Макс — прошепна тя и се отдръпна леко от него. — Макар и не според твоите условия…

— Условията ми могат да вървят по дяволите — изръмжа той. Беше разрушила стените, които го обграждаха, и той знаеше, че никога не би могъл да ги издигне пак. А и вече не искаше. — Ще те взема, както мога, мила. Това е проява на чист егоизъм, но вече не мога да понасям мисълта, че е възможно да полудея и ти да не си до мен. Особено ако това означава да не съм с теб и през онази част от живота си, която си струва да се живее.

Тя го гледаше с нежност, която облекчаваше болката му.

— Няма нужда да се лишаваш от мен, сърце мое — прошепна и го обсипа с целувки. — Никога няма да те изоставя. Никога.

Той обхождаше с поглед лицето й.

— Обещаваш ли? Кълнеш ли се?

Тя се усмихна.

— Кълна се.

— Ще се омъжиш за мен?

— Да. О, да, Макс. Веднага, щом поискаш.

— Слава Богу — каза той и го обзе облекчение. Дори Виктор да умреше, той нямаше вече да бъде сам.

Целуна я отново, с любов и страст.

— Желая те, мила. — Разкопча малките копчета на нощницата й. — Трябва да бъда в теб. Трябва да ми бъде напомнено, че има живот и отвъд този проклет кораб. Ти си единствената, която някога ми е давала надежда, а аз не знаех колко отчаяно се нуждая от такава, докато ти не се появи. Дори това да е напразна надежда, трябва да вярвам, че бъдещето ми не е мрачно.

— Не е — каза тя тихо, а той издърпа нощницата й през главата. — Знам, че не е. Ще прекараме целия си живот заедно, кълна се.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш, Лизет — прошепна той. — Колкото и време да имаме, ще бъде достатъчно. Ще направим така, че да е достатъчно.

Разкопча бързо панталоните си, защото отчаяно копнееше за нея. Премести я така, че да го прекрачи.

— Люби ме, мила. — Потърка възбудения си член в нея.

Очите й се отвориха широко.

— Жената може…

— Да — каза той с дрезгавия си глас. — Вземи ме в себе си.

Дори самото произнасяне на думите го възбуди още повече, беше като обсебен от образа й. И когато прошепна съгласието си, той имаше чувството, че ще свърши веднага.

Тя бе така прекрасна! Кожата й беше, мека и нежна на светлината на фенера, очите й блестяха. И когато се повдигна нагоре, а после се спусна върху него като опияняваща богиня, той се остави с радост на ласките й. Тя го обгърна, неговата дива френска роза, промъкна се във всяка пукнатина, обгради го с аромата на парфюма си и със сладките си венчелистчета.

И той знаеше, че вече никога няма да може да я изтръгне от корен. Точно това я правеше толкова опасна — неговото нежелание да го направи.

Обхвана гърдите й в длани, започна да ги гали, да им се наслаждава. Членът му беше като железен вътре в нея. Обсипа с целувки всички места, до които успя да стигне, жаден за още и още.

— Вземи всичко — говореше задавено. — Твой съм.

И тогава тя го целуна, преплете език с неговия, после го прибра в устата си. Тя го обгръщаше долу, а неговият език нахлу в устата й и двамата установиха ритъм, който ги залюля и ги понесе към върха. Желанието й беше естествено, беше сигурна в женската си същност и сила и ги използваше, за да го възбужда все повече и повече. Той винаги се беше страхувал от едно — да бъде изцяло подвластен на желанието. Обаче тя го научи да не се страхува. А и сравнен със страха да остане сам, този страх бе нищожен.

— Това харесва ли ти, пирате мой? — запита тя и прокара пръсти през косата му, притиснала гърди в лицето му. Той ги смучеше жадно и усещаше, че краят наближава.

— По-бързо, мила — промълви. — Още. По-силно.

— Да, сърце мое. — Движенията й станаха по-бързи. — Както кажеш.

— Желая те.

— Вече ме имаш. — Дишането й стана накъсано. — Имаш всичко, трябва само да го вземеш… Тялото ми… сърцето ми… любовта ми… Обичам те, Макс.

Думите го издигнаха толкова високо, че стигна до края. Навлезе рязко и дълбоко в нея и се изгуби в блаженството. Тя извика и също се предаде на райските тръпки, а думите й още звучаха в главата му.

„Обичам те, Макс.“

И в този момент крепостта, която обграждаше сърцето му, се срути.

Лизет лежеше в прегръдките на Макс, двамата бяха свити на тясната койка. Той все още беше напълно облечен, а тя беше гола — нещо, което по-рано щеше да я смути. Но отдавна бе преминала точката на смущението с Макс. Което, предполагаше, беше добре, особено след като бе приела предложението му за женитба.

Искаше й се само да не беше му казала, че го обича. Той не беше готов. Ако не внимаваше, прекалената близост можеше да го уплаши.

Но той я държеше така нежно в прегръдките си, целуваше косата й, галеше бедрата й.

— Наистина ли ме обичаш? — прошепна.

Тя изведнъж бе обзета от напрежение. Беше очаквала от него да се преструва, че нищо не е казала.

— Обещах никога да не те лъжа, помниш ли? Разбира се, че те обичам.

Обърна се в ръцете му и втренчи поглед в лицето му, опитвайки се да прочете мислите му.

— Нито една жена, освен майка ми, не ми е казвала тези думи.

Тя го погали по бузата.

— В такъв случай, прекарвал си времето си с много глупави жени.

На лицето му се изписа лека усмивка.

— Може би.

— Или си се затварял така дълбоко в себе си, че не са се осмелявали да ти го кажат.

— Това вероятно е по-близо до истината. Макар че, ако трябва да бъда честен, никоя жена не се е борила така упорито да свали обграждащите ме стени като теб.

Тя приглади косата му назад.

— Това притеснява ли те?

— Понякога. Не съм свикнал… да допускам хората до себе си.

— Забелязах — каза тя и скри усмивката си.

Той сбърчи чело.

— Лизет, аз… е, просто…

Тя притисна пръсти до устните му.

— Няма нужда да казваш нищо. — Макар да копнееше да чуе, че той също я обича, нямаше да насилва нещата.

— Просто… Светът ми доста се разклати, откакто брат ти ми изпрати онази бележка. Но едно е сигурно — искам те за моя съпруга.

Тя не смееше да диша.

— В бедност и богатство, докато смъртта ни раздели?

Той кимна.

— Без условия.

Тя се сгуши в него.

— Това е достатъчно добро за мен. — Засега.

Лежаха така още известно време. После той се подпря на лакът.

— Трябва да бъда с Виктор.

В ума й зазвучаха думите, които бе произнесъл с огромна мъка. „Исках да остана цяла нощ при него, но да го гледам как умира, е… Прекалено ми е трудно. Не мога… не мога…“

— Не — каза твърдо. — Тристан и лекарят са с него. Ти имаш нужда от почивка. Целия ден се бори за него и сега си изтощен. Ако краят на Виктор наистина наближи, доктор Уърт ще прати да ни повикат.

— Още една причина да изляза оттук. Вероятно няма да е добре да ни заварят така.

— Защото могат да те принудят да се ожениш за мен? — пошегува сетя.

Той се усмихна.

— Добре казано.

— Хайде — каза тя, галейки го по лицето, — спи.

— Май обичаш да командваш, знаеш ли? — каза той, но послушно легна обратно.

— Така казват и братята ми. Но всъщност не обичам. Просто мъжете мислят, че никой никога не трябва да им казва какво да правят.

Той се засмя.

— Жалко, че не си била в армията на Наполеон — прошепна той, а очите му вече се затваряха. — Щеше да спечели войната. Или може би… може би…

Замълча, дишането му стана равномерно, а тя се усмихна и се сгуши в него. След малко също заспа.

Не знаеше колко дълго са лежали така, когато на вратата се почука. Вероятно бе минало доста време, защото виждаше слънчевата светлина да се процежда през люка. Почука се повторно, малко по-силно, и тя седна.

— Да? — извика.

— Доктор Уърт е — чу се гласът на лекаря от другата страна.

Сърцето й замръзна в гърдите. Усети Макс да се напряга до нея и разбра, че също е буден. Обаче това не я спря да забърза към вратата.

Открехна я колкото да види лекаря, застанал на прага.

— Какво има? — запита, а кръвта й препускаше във вените. — Какво се е случило?

Той се усмихна широко.

— Мистър Кейл е добре. Треската му премина преди няколко часа и снощи спа спокойно за първи път от много време насам. Все още е много слаб, но е буден и изглежда, че ще се възстанови напълно.

— Слава на Бога — каза тя. — Това са прекрасни новини!

— Отидох да кажа на херцога, но той не беше в каютата на Боно.

Тя се застави да се усмихне.

— Ще го намеря и ще му предам.

— Благодаря. Трябва да се върна при пациента си. — Тя затвори вратата, облегна се на нея и се усмихна на Макс, който седеше изумен в леглото.

— Не мога да повярвам — каза. — Толкова много се страхувах… — Усмивка озари лицето му. — Май наистина имам брат.

— Но това означава, че вече не си херцог — не можа да се сдържи да не отбележи тя.

— Няма значение — каза той, а погледът му бе топъл. — Имам теб. Освен ако не ме захвърлиш сега, когато не съм херцог.

Тя се престори, че се замисля.

— Е… Надявам се, че ще задържиш яхтата си.

Той премигна, после се засмя, а тя се отпусна. И двамата знаеха, че след този миг животът им никога няма да бъде същият. Но ако той не даваше и пукната пара, то тя също не даваше.

Щеше да бъде доволна, докато го имаше и докато съществуваше надеждата, че някой ден ще се научи да я обича.