Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (2)

Глава 1

Ковънт Гардън, Лондон април 1828

Нямаше дори едно писмо от Тристан в целия куп.

Мъглата се бе вдигнала и утрото бе просветнало. Лизет захвърли пощата върху бюрото в кабинета на Дом. Типично. Когато тя тръгна от Париж, Тристан й обеща да пише поне веднъж седмично. Но макар че започна да изпълнява обещанието си в началото, вече минаха два месеца без ред от него. Тя се разкъсваше между тревогата и желанието да накаже брат си за нехайството му.

— Сигурна ли си, че не искаш да ме придружиш до Единбург този път? — запита Дом. — Можеш да водиш бележки вместо мен.

Лизет вдигна поглед към брат си, който се бе спрял на прага. На трийсет и една, той бе по-строен и по-мускулест, отколкото в по-крехка възраст. Сега имаше белег на бузата, за който не искаше да говори и който само Бог знаеше къде получил. Но винаги беше на нейна страна. Е, поне в повечето случаи.

Тя смръщи вежди. Понякога и той бе толкова лош, колкото и Тристан.

Откакто я бе довел тук от Франция преди шест месеца, тя работеше упорито, за да превърне наетата градска къща в дом. Не трябваше да бъде студена и безлична само защото служеше още и за офис на фирмата за разследване на брат й — „Мантън Инвестигейшънс“. Но какво бяха донесли усилията й? Нищо друго, освен друг мъж, който да ръководи поведението й.

Все така седнала на стола, тя повдигна вежда.

— Нямаш нужда от мен, за да ти водя бележките. Помниш всичко дума по дума.

— Но ти си по-добра в описанията от мен. Забелязваш у хората неща, които аз не забелязвам.

Тя изви очи към тавана.

— Ще дойда, ако ми позволиш да върша повече неща от описанията на случаите и приготвянето на чая.

Той я изгледа внимателно.

— Като какво, например?

— Да разпитвам свидетели. Да проследявам заподозрени. Да нося пистолет. — За нейна изненада, той не се засмя. Тристан щеше да се засмее. И после щеше да се опита — отново — да й намери подходящ съпруг сред приятелите си войници в Париж, които се държаха така, сякаш момиче, което е наполовина англичанка и е копеле, трябва да бъде благодарно за всяка проява на внимание.

Дом пристъпи в стаята и я изгледа замислено и преценяващо.

— А ти можеш ли да използваш пистолет?

— Да. Видок ми показа. — Само веднъж, преди Тристан да прекрати уроците им, обаче нямаше нужда Дом да знае това.

Той вече проклинаше Южен Видок, бившия шеф на френската Тайна полиция.

— Не мога да повярвам, че брат ни е позволил дори да се доближиш до този главорез.

Тя сви рамене.

— Имахме нужда от парите. А Видок имаше нужда от секретарка, която да подрежда документите и досиетата на престъпниците. Мястото беше добро.

И за нейна изненада, работата беше забавна. След смъртта на мама преди три години, когато Лизет се бе преместила да живее с Тристан в Париж, тя копнееше да върши нещо полезно и важно, което да отвлича вниманието й от мъката. Видок й бе предложил подходяща работа. И тя бе научила от него много за разследването на престъпленията. Видок дори бе предложил да я наеме като агент, както бе направил и с други жени, обаче Тристан не бе разрешил.

Тя изсумтя. Тристан смяташе, че за него е добре да работи в тайната агенция през всичките тези години, но сестра му трябва да седи, обвита в памук и целофан, докато й намери съпруг. Което ставаше все по-невъзможно с всяка изминала година. Тя беше вече на двайсет и шест, за Бога!

— Какъв е отговорът ти, Дом? — запита тя своя полубрат. — Ако дойда с теб, ще ми позволиш ли повече от воденето на бележките?

— Не и този път, но може би някой ден…

— И Тристан отговаря винаги така. — Подсмръкна. — А междувременно се труди зад гърба ми да ме омъжи. А когато не успя, ме изпрати в Лондон при теб.

— За което съм му дълбоко благодарен — каза Дом с лека усмивка.

— Не се опитвай да отвлечеш вниманието ми с комплименти. Няма да се омъжа и за никого от твоите избраници.

— Добре — отговори той весело. — Защото нямам такива. Прекалено голям егоист съм, за да те изгубя заради съпруг. Имам нужда от теб тук.

Тя го изгледа несигурно.

— Казваш го просто така.

— Не, мило момиче, не. Ти пазиш много информация за методите на Видок в умната си глава. Ще бъда луд, ако те оставя да се омъжиш и изгубя всичко това.

Лизет омекна. Дом наистина се отнасяше с нея по-добре, отколкото беше очаквала, и ценеше знанията й за разследването. Може би беше така, защото бе работил толкова упорито, след като Джордж го беше отрязал напълно. Или може би защото си спомняше с обич за прекараното заедно детство.

Какъвто и да беше случаят, тя му отдаваше дължимото. Щеше да му даде и време. Може би накрая той щеше да си помисли дали да й възложи повече задължения. Повече вълнуващи задължения. Може би накрая щеше да й се удаде случай да пътува, да задоволи страстта си да види нови места, която бе наследила от татко. Това, че Дом я оставяше тук сама, само със слугите за цяла седмица, бе показателно за доверието му. Правеше го за първи път.

— Значи мислиш, че съм умна, така ли? — запита тя.

— Също така си способна, упорита, своеволна и си истински трън в… — Като видя силно смръщените й вежди, смени тона. — Но, да, много умна. Имаш много добри качества, мило момиче, и аз ги оценявам. Не съм Тристан, както знаеш.

— Знам. — Започна да преглежда писмата, струпани върху бюрото. — Като говорим за нашия брат, не съм го чувала от месеци. За него не е характерно да бъде така затворен. Обикновено пише веднъж на седмица.

Дом отиде до бюрото, за да вземе необходимите му за пътуването документи.

— Вероятно е зает с някой случай на Видок.

— Но Видок бе принуден да се оттегли като глава на Агенцията за сигурност миналата година.

След напускането на Видок, Тристан бе запазил мястото си на агент, борейки се със зъби и нокти. А тя бе изгубила мястото си, тъй като не беше агент. И брат й бе решил, че е време тя да си намери съпруг, пък било то дори англичанин.

Тъй като той не се осмеляваше да се върне в Англия заради обвинението в кражба, Дом трябваше да я вземе и придружи до Лондон.

— В такъв случай, вероятно е зает с поръчение на новия шеф — каза Дом и прибра документите в чантата си.

— Съмнявам се. — Тя се изправи и отиде до прозореца. — Не може да се каже, че новият шеф харесва Тристан.

— Само защото Тристан е дяволски добър в работата. Новият шеф няма да може да разследва дори продавач на плодове, който ги е повредил нарочно, затова мрази всички, които имат способности. — Хвърли й кос поглед. — Макар че, за да бъдем честни, нашият брат може да подложи на изпитание търпението на всеки. Той сам си създава правила, работи и почива в странни часове и обикновено не казва на никого какво е намислил.

— Току-що описа себе си — каза тя сухо.

Той се засмя.

— Добре, ще си помисля над това. Но аз работя за себе си, затова мога да се държа по този начин… А той има шефове, които очакват редовни доклади.

— Вярно е — каза тя разсеяно, докато гледаше през прозореца. Вниманието й бе привлечено от мъж в сиво от другата страна на улицата. Той гледаше втренчено градската къща. Изглеждаше й познат. Приличаше…

Приближи се до прозореца, а мъжът изчезна в мъглата. По гърба й полазиха студени тръпки. Опита се да не им обръща внимание. Не можеше да е Хъкър. Той не би трябвало да е в Лондон, а в Йоркшир с останалите хора на Джордж. Ако все още работеше за Джордж.

Дом тръгна към нея.

— Съществува още фактът, че той има дразнещата склонност да изпада в беда, без да полага никакви усилия за това.

— Кой? — запита тя и се извърна.

— Тристан. — Хвърли й поглед, пълен с любопитство. — За него говорим, нали?

— Да, разбира се. — Застави се да забрави за Хъкър. — Точно тази негова склонност ме кара да се тревожа. Дори Видок казваше, че Тристан ухажва опасността.

— Вярно е, но също така винаги успява да се измъкне от нея. Няма нужда от теб за това. — Погледът на Дом омекна. — Аз, от друга страна, имам нужда от теб за много неща. — Протегна облечената си в ръкавица ръка и й показа разкъсания шев. — Виждаш ли? Случи се тази сутрин. Можеш ли да поправиш стореното?

Опитваше се да отвлече вниманието й от тревогите й, което бе много мило от негова страна, макар че действията му бяха прозрачни. Без да каже и дума, тя свали ръкавицата от ръката му, извади кутията си, в която бяха шивашките й принадлежности, и започна да зашива скъсаното място.

Докато тя работеше, умът й бе зает с мъжа, когото бе видяла отвън. Трябваше ли да спомене за него на Дом? Не, щеше да бъде глупаво. Той можеше да реши да остане в Лондон, което не можеха да си позволят. Бизнесът му се разрастваше, но въпреки това все още не можеше да подмине такъв доходен случай като този в Шотландия.

Освен това, тя дори не беше сигурна дали това е нещо, което трябва да я тревожи. Бяха минали години, откакто бяха напуснали имението, и мъжът можеше въобще да не е Хъкър. Нямаше смисъл да тревожи Дом без причина.

Почти привършваше зашиването на разкъсания шев, когато в стаята влезе единственият слуга на Дом — иконом, камериер и слуга, всичко в едно.

— Почти девет часът е, сър. Имате само половин час да стигнете до пристанището.

— Благодаря ти, Скримшоу — провлече думите Дом. — Познавам часовника.

Червендалестият слуга замръзна.

— Моля за извинение, сър, но „минутите се изнизват бързо — така, както вълните се носят към брега“.

Дом смръщи вежди, а Лизет едва потисна смеха си и побърза да каже:

— Ще се погрижа да тръгне навреме, Шоу. И това ще стане скоро.

Скримшоу не изглеждаше убеден, но се обърна и тръгна.

— Кълна се, ако още веднъж ми цитира Шекспир, ще го уволня — заяви Дом.

— Не, няма. Никога няма да намериш друг, който да върши всичко това за толкова ниска заплата. — Завърза конеца и подаде ръкавицата на Дом. — Освен това, ти го провокира, използвайки истинското му име.

— О, за Бога! — възкликна той и сложи ръкавицата на ръката си. — Няма да наричам слугата си с актьорския му псевдоним, независимо как прекарва повечето си вечери.

— Трябва да бъдеш по-мил с него — смъмри го нежно тя. — Поради твоето настояване да стои тук с мен през нощта, той се отказа от ролята си в пиесата, чиито репетиции започват тази седмица. И, във всеки случай, той е прав. Време е да тръгваш. — Усмихна му се. — Минутите наистина минават бързо.

Дом изруга тихо и се обърна към вратата, но спря на прага и погледна към Лизет.

— Ако все още не си получила писмо от Тристан, когато се върна от Шотландия, ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Благодаря ти, Дом — каза тя тихо, знаейки колко много е това за него.

— Но не мисли, че ще хукна към Франция — изръмжа той. — Не и ако някой не ми плати за това.

— Може би ще реша един-два случая, докато си в Единбург — каза тя весело. — Тогава ще мога да ти платя.

Той смръщи вежди.

— Това никак не е забавно. Обещай ми, че няма да опитваш разни глупави неща.

Тя се усмихна загадъчно и погледна многозначително часовника.

— Ще изпуснеш парахода, ако не тръгнеш веднага.

— Помогни ми, Лизет, ако…

— Върви, върви! — извика тя и го побутна към вратата. — Прекрасно знаеш, че се шегувам. Не се тревожи за мен. Ще бъда добре.

Той най-после тръгна, като мърмореше под нос нещо за досадни слуги и непослушни сестри. Тя се засмя и продължи да разпределя пощата, сортирайки всяко писмо според случая, който касае. Отделяше новите случаи в куп, който щеше да прегледа след това.

Прекара деня в отговаряне на кореспонденцията, направи няколко бележки по случаите, които според нея щяха да са от интерес за Дом, справи се още и с домакинските си задължения. Беше почти полунощ, когато си легна. Нямаше смисъл да си ляга преди това — по улицата минаваха хора, които отиваха на театър. Тя се радваше на шума и движението, защото й напомняха за представленията в Тулон, в които участваше майка й.

Шумът по улиците стихна малко, когато тя си легна, и остана така до обяд на другия ден, което бе характерно за този край на „Боу Стрийт“.

Затова, когато на зазоряване я събуди силно чукане по входната врата, едва не получи инфаркт. Кой можеше да е толкова рано? О, Боже, да не би параходът за Единбург да се беше забавил?

Навлече бързо роклята си върху нощницата и излезе в коридора тъкмо навреме, за да чуе недоволното мърморене на Скримшоу, който бързаше да отвори. Едва беше открехнал вратата, когато мъжки глас каза рязко:

— Искам да се видя с мистър Мантън.

— Моля за извинение, сър — каза Скримшоу, влизайки в ролята си на иконом. — Мистър Мантън не приема клиенти в такъв ранен час.

— Аз не съм клиент. Аз съм херцог Лайънс — каза рязко мъжът. Тонът му бе леденостуден и демонстрираше гняв, какъвто могат да изпитват само представителите на аристокрацията. — И той ще ме приеме, ако знае какво е добро за него.

Безцеремонните му думи накараха Лизет да се втурне към вратата, завладяна от паника.

— В противен случай — продължи невъзмутимо херцогът, — ще се върна тук с представители на закона и ще претърся всяко кътче от къщата. Ще открия и него, и неговата…

— Той не е тук — каза тя, докато слизаше бързо по стълбите, без да дава и пет пари как е облечена. Последното, от което „Мантън Инвестигейшънс“ имаха нужда, бе херцогът да доведе тук тълпа представители на закона само защото нещо не му е угодно. Клюките щяха да ги съсипят.

Но като стигна в подножието на стълбите и видя мъжа, рязко се закова на мястото си. Защото мъжът, извисяващ се на прага зад Скримшоу, не приличаше на херцог.

О, беше облечен като херцог: — палто от най-фин кашмир и безупречно ушито, шалчето — копринено и перфектно завързано. Но всички херцози, чиито снимки бе видяла във вестниците или по брошурите, бяха сивокоси и прегърбени.

Този херцог беше висок, широкоплещест и въобще, най-поразителният мъж, когото бе виждала. Не беше красив, не. Чертите му бяха прекалено силни: брадичката му бе прекалено остро изсечена, очите му — дълбоко поставени, а златистокестенявата му коса — прекалено права, за да бъде според модата. Но беше привлекателен, о, да. Ядоса се, задето е забелязала колко силно привлекателен е.

— Дом не е тук — каза тя отново.

— Тогава ми кажете къде е.

Очакването, че тя ще се подчини безропотно на тона му, я ядоса и я направи безразсъдна. Беше свикнала да се справя с хора като него — най-лошото щеше да бъде да се остави да я надхитри и да я накара да разкрие прекалено много. Все пак, тя все още не знаеше за какво бе всичко това.

— Извън града е по случай, Ваше благородие. Само това мога да кажа.

Очите му, с цвят на най-чист смарагд, я изгледаха проницателно и сякаш проникнаха през нея. Само един поглед бе достатъчен, за да прозре възрастта й, семейните й връзки, положението й в живота и да я накара да се почувства неудобно.

Тези всевиждащи очи отново се спряха върху лицето й.

— А вие коя сте? Любовницата на Мантън?

Думите бяха произнесени с презрение и накараха Скримшоу да поруменее, обаче преди слугата да е успял да отвори уста, тя го докосна по ръката.

— Аз ще се оправя, Шоу.

Макар по-възрастният мъж да се напрегна, той я познаваше достатъчно добре, за да прецени правилно и тона, и думите й. Неохотно отстъпи назад.

Тя студено срещна погледа на херцога.

— Откъде знаете, че не съм съпругата на Мантън?

— Мантън няма съпруга.

Каза го надменно. О, мама щеше да го нарече… англичанин. Може и да не приличаше на херцог, но определено се държеше като такъв.

— Няма съпруга, но има сестра.

Това накара херцога да замълчи за малко. После той се съвзе и я изгледа надменно.

— Не ми е известно да има такава.

Това наистина извика гнева й. Забрави за заплахата му, за ранния час и за това, как е облечена. Виждаше само още един Джордж, надменен и арогантен.

— Разбирам. — Пристъпи напред и вдигна лице към неговото. — Е, тъй като вече знаете толкова много за мистър Мантън, очевидно няма нужда да ви казваме кога ще се върне или как можете да се свържете с него. Така че, довиждане, Ваше благородие.

Понечи да затвори вратата, но той бутна крак в процепа и й попречи. Тя вдигна поглед към него и видя поне малко уважение в очите му.

— Простете ми, мадам, изглежда, сбърках.

— Сбъркахте.

Той повдигна вежда. Очевидно не бе свикнал хората да му говорят по този начин. После кимна.

— Но имах причина да бъда груб. Ако ми позволите да обясня, обещавам да се държа като джентълмен.

Тя го изгледа скептично, а Скримшоу пристъпи напред и каза тихо:

— Във всеки случай, мис, отдръпнете се от вратата, преди някой да ви е видял облечена в…

Едва тогава тя се сети, че стои тук, където всеки минувач може да я види, само по нощница. Нищо чудно, че херцогът я бе помислил за любовницата на брат й.

— Да, разбира се — измърмори, отдръпна се и му позволи да влезе.

Херцогът затвори вратата след себе си.

— Благодаря ви, мис… мис…

— Боно — довърши изречението тя.

Преди да може да обясни защо името й е различно от това на Дом, херцогът каза с напрегнат глас:

— А! Вие сте онази сестра.

Многозначителните му думи накараха бузите й да почервенеят.

— Копелето? — запита със свито гърло.

— Жената, която също така е сестра и на Тристан Боно. — Погледът му я обходи от главата до петите.

Завладя я тревога.

— Познавате другия ми брат?

— Може да се каже. Той е причината за идването ми тук. — Гледаше я с присвити очи. — Надявах се Мантън да ми разкрие къде в Лондон се крие негодникът. Но не мисля, че има голяма вероятност вие да го направите.

Тя потръпна. Това въобще не бе добре. Ако Тристан е бил достатъчно глупав да дойде в Англия…

Не, беше невъзможно.

— Сигурно отново грешите, сър. Тристан не е идвал в Лондон от години. Ако бе дошъл, ние щяхме да узнаем първи. Но двамата с Дом нямаме вест от него.

Погледът му се бе спрял на лицето й.

— Което само доказва, че правилно съм преценил характера му. Стори ми се странно мъж с безупречната репутация на Мантън да одобрява действията на Боно, но ако не знае за тях…

— Какви действия, сър? — запита тя, а пулсът й се ускоряваше с всяка дума на херцога. — Какво е направил брат ми?

— Простете ми, мадам, но предпочитам да обсъдя въпроса с по-неутрална страна. Кажете ми къде е Мантън и ще ви оставя на спокойствие.

След като намекна, че Тристан е направил нещо ужасно? Нямаше никакъв шанс.

— Както казах, нямам свободата да ви разкрия повече. Но ако ми кажете какво според вас е направил Тристан, обещавам да бъда безпристрастен съдия също като вас.

Скримшоу издаде някакъв звук, който приличаше на смях, но скоро се превърна в кашлица под унищожителния поглед на херцога.

— Изглежда, стигнахме до задънена улица — каза студено херцогът.

Тя скръсти ръце на гърди.

— Така изглежда, нали?

— Няма да си тръгна без информацията, която искам.

— А аз няма да ви кажа нищо, без да знам какво става. Имате две възможности, Ваше благородие. Можете да разговаряте откровено с мен и аз ще ви помогна да решите проблема. Или можете да спите на дивана в салона през следващата седмица до завръщането на Дом.

— Седмица! — възкликна херцогът.

— Както ви казах, той работи по случай. Понякога за това е необходимо известно време.

Лайънс изруга тихо.

— Разбирате, че мога да доведа половин дузина блюстители на реда, които да потърсят в къщата нужната ми информация, нали?

Беше неин ред да му хвърли унищожителен поглед.

— Можете. Но ще откриете, че подобно поведение само ще ме направи по-неотстъпчива. Докато се върнете със служителите на закона, в дома вече няма да има никаква информация, която да е полезна за вас. Ще трябва да ме хвърлите в затвора или да ме измъчвате, за да изтръгнете информацията от мен.

Той премигна, после я изненада, като въздъхна дълбоко.

— Вие сте ужасен противник, мис Боно.

— Приемам го като комплимент — отговори тя студено.

— Разбира се. Добре, ще ви кажа какво знам, ако вие също ми кажете каквото знаете. — Кимна на Скримшоу. — Но само ако е възможно да продължим разговора си насаме.

Сега, след като бе спечелила примирието, започна да се тревожи за битката. Щом искаше да говорят насаме, Тристан сигурно бе извършил нещо ужасно.

— Разбира се, Ваше благородие — каза с леко треперещ глас, после се обърна към Скримшоу. — Ще бъдеш ли така добър да кажеш на мисис Бидъл да ни донесе чай? Ще се качим горе, в кабинета. Вярвам, че разговорът го изисква.

— Разговорът ще изисква нещо повече от чай — измърмори Скримшоу, взе шапката и палтото на херцога и тръгна към задната част на къщата.

Лизет започна да изкачва стълбите.

— Ако ме последвате, сър, сигурна съм, че ще разрешим проблема.

Херцогът вървеше след нея.

— Дяволски се надявам да е така.

Тя също. Защото, ако проблемът не се разрешеше задоволително според херцога, резултатът можеше да е катастрофален и за двамата й братя. Бе готова на всичко, за да го предотврати.