Сабрина Джефрис
Желанията на херцога (11)

Глава 10

През последните няколко часа Максимилиан искаше да закали сърцето си срещу нея, твърдо решен да не позволи дяволското желание да го заблуди. Беше се подготвил за избягване на отговорите, за сълзи и молби. Не беше очаквал Лизет спокойно и без никакви емоции да му предаде историята с такива подробности, които не можеха да не отговарят на истината. Особено след като Боно определено бе описан в недотам ласкава светлина.

Като приключи с разказа за това, как семейството й беше избягало от Англия и бе прекосило Ламанша на контрабанден кораб, той трябваше да стиска зъби, защото го разтърсваха силни чувства.

Тя е била само на четиринайсет, за Бога. Четиринайсет! Едва ли не дете. Безразсъдният й баща не се беше погрижил за децата си и в резултат тя е трябвало да се лиши от половината си семейство и да изпадне в бедност.

В гърдите му се бе събрала буца, той изруга тихо. Не би трябвало да го интересува, защото веднъж вече го бе заблудила. Може би го заблуждаваше и сега.

— Значи брат ти не е светецът, който се опитваше да го изкараш — каза той, докато каретата пътуваше в нощта. — Той е конекрадец.

— Той беше на седемнайсет! А ти какво щеше да направиш, ако баща ти бе обещал нещо на смъртния си одър, а брат ти те бе лишил от него от чиста злоба?

Той се замисли за смъртта на баща си. За майка си, която стоеше над трупа му уплашена, с празно шишенце от лауданум в ръка.

„Не исках, шепнеше тя. Той бе толкова нещастен и… непрекъснато повтаряше тези ужасни неща… и аз исках само да заспи…“

О, да, Максимилиан знаеше доста за думите, казани на смъртния одър, и значението им.

Решително зарови мрачните спомени. Сега не ставаше въпрос за смъртни одъри. А за Боно, чиито престъпления бяха започнали рано. Боно, който все още му убягваше, благодарение на сестра си.

Лизет гледаше през прозореца, лицето й беше бледо на лунната светлина.

— Тристан чувстваше, че трябва да се грижи за нас, и направи единственото, за което се е сетил. И не го смяташе за кражба, тъй като татко му беше оставил коня.

Съчувствието на Максимилиан беше събудено, но той каза рязко:

— Все едно, било е глупаво да вземе и продаде онзи кон.

— Така каза и Дом. — Стрелна Максимилиан с поглед. — Но без тези пари нямаше да стигнем до Франция. А дори и да стигнехме, щяхме да умрем от глад през месеците, които бяха необходими на мама и Тристан да намерят работа. — Гласът й стана по-твърд. — Без тези пари, с които плащахме за храната и подслона на „любящите си роднини“, щяхме да се озовем на улицата. Семейството винаги е мразело мама за това, че му навлече срам, като стана любовница на английски благородник. И че дори след като се върна в Тулон, имаше смелостта да се качи отново на сцената.

— Тулон? — Гневът му отново започна да се събира. — Мислех, че отиваме в Париж.

— Така е. Казах ти, сега Тристан работи за правителството.

— Казах: без лъжи, Лизет. В кой клон на правителството? Къде? Как мога да го намеря?

Тя премигна, после вирна брадичка.

— Ще стигна и до това. Като се има предвид, че ще бъдем в Париж след часове, проявяваш ужасно нетърпение.

— И имам причина за това — изръмжа той. — Доколкото знам, ти измисли този лов на диви гъски, за да ме отдалечиш от Лондон, за да може брат ти…

— Да направи какво? Да помогне на измамника да заеме мястото ти? — Изгледа го със студена ирония. — Да, през цялото време измислям планове как да те унищожа. Затова и те нарекох „Негово благородие“, макар че трябваше да крия самоличността ти. Защото трябваше да завися от теб да платиш пътуването, да плащаш храната и да даваш подкупи? — Говореше задавено. — Защото трябваше да получа помощта ти, за да избягам от Хъкър. Защото съм толкова добра в съставянето на дяволски планове и в това да се преструвам на някой друг, в това да пазя тайни и…

— Достатъчно — прекъсна я той. — Разбрах.

Тази Лизет започваше да опознава — Лизет, която искаше да стане агент във фирмата на брат си, а после се ядоса, когато й посочи, че не знае нищо за работата на агента. С недоволство призна, че е права. Ако беше манипулатор, нямаше да допусне никакви грешки, но беше ясно, че не е много добра в манипулирането.

Известно време в каретата не се чуваше нищо друго, освен чаткането на конските копита и проскърцването на пружините.

После тя сведе поглед към ръцете си.

— Така е, както ти казах от самото начало — не знам къде е Тристан. Когато го видях последния път, което беше преди шест месеца, преди да напусна Париж, той работеше за Националната сигурност.

Това го свари неподготвен.

— Полицията? Брат ти, конекрадецът, работи за полицията?

Тя му хвърли предизвикателен поглед.

— Защо, мислиш, не исках да се втурнеш към работодателя му? Знаех, че ще направиш всичко възможно да уволнят Тристан.

— Дяволски си права! — Като видя силно смръщените й вежди, той обузда нрава си. До този момент гневът не му беше помогнал да постигне нещо с Лизет. Застави гласа си да звучи спокойно. — Предполагам, работодателят му не знае, че е престъпник.

— Не и ако разбере… — Не довърши, но в гласа й прозвуча нотка, която отекна дълбоко в сърцето му.

Дяволите да го вземат. Беше го поставила в неудобно положение. Отново. Не знаеше кое го разгневява повече — че брат й наистина се беше оказал тъмна личност или че все още се опитваше да го изкара светец.

— С такова минало, как въобще са наели Боно?

— Е… Във Франция не знаят какво е станало в Англия. Джордж е прекалено зает с управлението на имението, така че не го преследва извън Англия. А и не знае къде е отишъл. — Сви рамене. — Освен това, когато Тристан започна работа за Национална сигурност, начело беше все още Видок, а той не дава пет пари за такива неща.

— Южен Видок? — прекъсна я Максимилиан.

— Ти го познаваш?

— Не лично, не, но съм чувал за него от агента, който разследваше смъртта на Питър. Не можехме да дойдем във Франция, за да разследваме, докато Наполеон не беше изпратен на остров Елба. А агентът вече беше научил, че Питър е загинал в онзи пожар в Белгия.

— По време на същото пътуване ли се консултирахте с адвоката на чичо ти? — запита тя, очевидно объркана. — Адвокатът знаеше ли нещо за това?

Той се прокле, че бе казал толкова много, та тя да може да свърже двете събития, и избягна отговора.

— Знам, че Видок е известен в някои среди, но човекът, когото ние наехме, не можеше да каже нищо добро за него. Твърдеше, че той има репутацията на човек, който наема престъпници. Което обяснява защо брат ти е бил нает от него.

Тя му хвърли поредния любопитен поглед и кимна.

— Видок наема престъпници, защото самият той някога е бил такъв. Точно това му е помогнало да изучи методите им. После обесили негов приятел и той започнал да осъзнава, че престъпниците обикновено свършват зле. И започнал да работи за противоположната страна. Тъй като познаваше отвътре престъпния свят, се справяше изключително добре с работата си.

Той не искаше да го признае, но в това имаше смисъл. Освен това, не беше особено впечатлен от агента, който баща му беше наел да издири Питър.

— Осмелявам се да кажа, че ако Видок беше разследвал смъртта на брат ти — продължи тя, — щеше да знаеш много повече от сега.

Нямаше значение, че неговите мисли бяха сякаш ехо на нейните, очевидното й възхищение от известния шеф на полицията не му се нравеше.

— Ти, изглежда, го познаваш много добре.

— Така е. Аз също работех за него, преди да се оттегли.

Изведнъж някои неща за нея, които дотогава го озадачаваха, му станаха ясни.

— Видок също така е известен с това, че наемаше жени за агенти. А аз исках да бъда агент и той искаше да ме наеме, но Тристан не позволяваше.

Максимилиан се усмихна мрачно.

— Току-що започнах да уважавам брат ти малко повече.

— Можех да бъда много добър агент! — извика тя, а той повдигна вежди. — Добре — изръмжа тя, — може би не толкова добра, колкото винаги съм искала и смятала, но само защото ми липсва обучение. Ако Видок беше имал време да ме обучи, можеше да успея.

— Това няма никакво значение — каза Максимилиан. — Едно е да помагаш на Мантън да разпитва хора. Но да бъдеш агент на Видок, щеше да е рисковано. Брат ти щеше да бъде глупак, ако ти беше позволил да се изложиш на такава опасност.

Тя погледна през прозореца.

— Ти си като него.

— Като Видок? — запита той в недоумение.

— Като Тристан. И двамата мислите, че знаете всичко. И двамата сте горди и самомнителни, и двамата…

— Се интересуваме от теб — довърши той вместо нея. Тя го стрелна с поглед и той прокле бързия си език. — Интересуваме се достатъчно, за да не искаме да те видим наранена.

Мълчанието между тях се проточи. И двамата бяха уловени в мрежата на неосъщественото желание. Той се опитваше да игнорира факта, че са сами в нощта, че тя седи само на сантиметри от него — красива, уязвима и самотна. Толкова самотна, колкото се чувстваше и той в момента.

Не, нямаше да си позволи да се поддаде на чара й, дяволите да го вземат!

— Щом не си работила като агент за Видок, какво прави?

— Същото, което правя за Дом. Предимно. Видок пазеше записките за всеки престъпник, когото бе заловил. Разполагаше с чертите на лицето им, с псевдонимите им, с престъпните им навици, със свърталищата им — с всичко — записано на картони. Когато започнах да работя за него, имаше шейсет хиляди досиета и всички те трябваше да бъдат организирани. Бяха необходими четири усилено работещи секретарки, за да се пази всичко в ред.

— Ето, в това си била много добра, сигурен съм.

На устните й заигра лека усмивка.

— Да, бях. Може би си забелязал, че обичам всичко да е чисто и подредено. — Засмя се горчиво. — А Видок няма никаква представа, какво означава подредено. Офисът му щеше да бъде истински кошмар от кутии, кашони и Господ знае още какво. Брилянтен е като детектив, но не може да се грижи за себе си.

Привързаността и обичта, които показваше към бившия си работодател, го жегнаха. Доколкото си спомняше, Видок също така бе известен с това, че се харесваше на жените.

— Значи не си се грижила само за офиса му — каза глухо. — Грижила си се и за него.

— Може да се каже. Особено след като съпругата му умря.

— Не е бил женен, когато си работила за него?

— През последните няколко години, да. Защо?

— Предполагам, че доброволно си предложила да се грижиш за бедния човек. — Той долавяше ревнивите нотки в гласа си, но не можеше нищо да направи. — И какво точно включваше това? Да му приготвяш чая? Да му кърпиш чорапите? Да топлиш леглото му?

За негово най-голямо раздразнение, тя избухна в смях.

— Ти луд ли си? Видок е достатъчно възрастен да ми бъде баща, за Бога!

— Но не ти е баща, нали? — каза Максимилиан, все още завладян от необяснима ревност. — А и той има репутация с жените, както знам.

Тя като че ли осъзна силата на неговата обсебеност, защото вдигна глава и го погледна внимателно.

— Наистина има. — Очите й блестяха в мрака. — Доста е привлекателен за възрастта си. И може да бъде очарователен, когато пожелае.

— О, убеден съм, че може — изръмжа той. Не беше сигурен дали тя преднамерено го измъчва, или просто е искрена.

— Предполагам, че само това има значение за теб. Няма значение, че някога е бил престъпник, че познава половината обитатели на подземния свят. Той е привлекателен и очарователен и това е достатъчно за теб.

— По-добре е, отколкото да бъде зъл и раздразнителен — каза тя в отговор. — Видок поне знае как да се отнася с една жена.

— Това пък какво трябва да означава?

— Той не мисли през цялото време, че някой крои планове да го унищожи.

Максимилиан стисна зъби.

— Можеш ли да ме обвиниш за това, че съм подозрителен? Брат ти е крадец, а ти дори не ми каза.

— Ако бях, щяхме ли да бъдем тук? Или щеше да направиш така, че да ме арестуват и да бъда принудена да разкрия къде е? Щеше ли да съсипеш бизнеса на Дом в опитите си да откриеш Питър? — Скръсти ръце на гърди. — Защитавах семейството си. Би трябвало да го разбереш.

Разбираше, по дяволите. Разбираше и изпитваше съчувствие. Това бе проблемът с дивите рози — промъкваха се под кожата, ако не внимаваш. Чувствата му бяха предизвикани въпреки твърдата му решимост да не го допусне.

Или може би току-що беше осъзнал онова, което през цялото време бе усещал — че по природа тя е искрена и вярна. От този тип жени, от които беше и майка му, които оставаха до съпруга си до последния му дъх. Жена, която би искал за съпруга.

Прогони мисълта, преди да го е изкушила.

Тя беше права за едно — ако знаеше за миналото на Боно, нямаше да е така нетърпелив да предприеме това пътуване. Искаше му се да мисли, че нямаше да накарат да арестуват Мантън, но беше наистина много ядосан онази сутрин. Не можеше да се каже какво ще направи.

Но сега, когато я познаваше по-добре, му беше трудно да не вижда нещата от нейната гледна точка.

— И какво ще стане сега? Ще говорим с новия шеф на сигурността, за да разберем къде е брат ти?

— Всъщност… хм… мислех първо да говорим с Видок.

Нервността в гласа й го постави на тръни.

— Защо? Щом Тристан работи за Националната сигурност, те най-вероятно ще знаят къде е отишъл за последния си случай.

— Е, да, но новият шеф не харесва Тристан.

Максимилиан смръщи вежди.

— Защо ли не съм изненадан?

Лунната светлина омекотяваше напрегнатите й черти.

— Искам да кажа, че в минутата, когато херцог с твоето положение започне да задава въпроси…

— Страхуваш се, че ще уволнят брат ти заради мен?

— Е, ти каза, че си способен да го направиш.

— Бях ядосан. И говорех за това, какво щях да направя преди.

— Но не и сега? — Той не отговори и тя добави: — И без това е по-вероятно Видок да знае къде е Тристан. Те са добри приятели и Тристан няма да поеме някой голям случай, без да говори с Видок. Французинът има толкова добра интуиция и такива знания за…

— Просто искаш да видиш Видок отново — прекъсна я рязко той. — Признай.

Тя сбърчи чело.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— О, напротив, знаеш. Видок е по-очарователен от мен, има повече знания за света, по-умен е. — Подтикван от ревност, която сам той не разбираше, седна на седалката до нея, за да може да я вижда по-добре. — Очевидно нямаш търпение да го видиш отново.

Тя го изгледа с отворена уста.

— Ти наистина си луд.

— Да, луд съм. Ти ме подлудяваш. Всеки път, като отвориш уста и започнеш да възхваляваш проклетия французин.

— О, обвиняваш мен за лошото си настроение… — Той я прекъсна с целувка, родена от ревността и лошото настроение и от необходимостта да изхвърли Видок от мислите си.

Но само след миг целувката се превърна в целувка на силно желание и обсебеност. Господи, толкова бе хубаво да я целува отново. Толкова хубаво.

Сложи едната си ръка зад тила й, държеше я здраво, докато я целуваше, и се радваше, когато тя надаваше стонове и разтваряше устни по-широко. Задълбочи целувката, езикът му се гмурна и той я завладя по единствения начин, по който тя му позволяваше.

Дълго време в каретата не се чуваше нищо, освен блъскането на кръвта в ушите им, докато той се опиваше от устните й отново и отново, наслаждавайки се на вкуса й, на аромата на френския парфюм в косите й, на силата, с която стискаше реверите на палтото му и го дърпаше към себе си.

Изведнъж тя го отблъсна. Загледа го втренчено, а очите й бяха широко отворени и премрежени, дъхът й излизаше на пресекулки.

— Обеща да няма повече целувки.

— Ти обеща никога да не ме лъжеш — каза той. — Наруши обещанието си.

— Не — прошепна тя. — Не съм те излъгала, нито веднъж, кълна се. Нито веднъж.

Искаше да оспори думите й, но като се замисли за разговора им, не можа да се сети да е казала някоя очевидна лъжа. Но това не променяше нищо.

— Може и да не си излъгала, но ме заблуди за брат си, което е същото.

— Не, не е. Спазих обещанието си.

— Тогава аз също ще се придържам към обещанието си. Взе я в скута си с гръб към него и я прегърна през кръста.

— Какво си мислиш, че правиш? — възрази тя и се опита да се освободи.

Той допря устни до ухото й.

— Съгласихме се да не се целуваме, но не сме казали нищо за докосването. Щом смяташ, че е честно да ме заблуждаваш, аз смятам за честно да те докосвам.

После пъхна ръка под пелерината й и обхвана гърдата й. Тя замръзна. Той не изчака възражението й — галеше я безсрамно, игра си със зърното й, докато то не щръкна и не заприлича на малка пъпка. От предната нощ бе измъчван от спомените за това, как я бе държал в ръцете си. Но спомените никак не бяха ясни и той дори не беше сигурен какво е правил. Затова този път щеше да я гали, докато все още помнеше.

Очакваше тя да възрази или да направи опит да се освободи. Но тя само седеше и дишаше тежко. Колкото повече я галеше, толкова по-силно тя забиваше нокти в бедрата му.

— Макс — каза с дрезгав глас, — не трябва… не трябва…

— Напротив — прошепна той в ухото й. — И на теб ти харесва. Признай.

Премести ръката си на другата гърда и подръпна ухото й със зъби. Лекият стон, с който тя отговори, накара кръвта му да закипи.

— Вероятно не помниш — каза тя със задавен глас, — но снощи се заклех… да те ударя силно по ухото, ако отново сграбчиш гърдите ми.

— Помня. Просто пет пари не давам — прошепна той, чувствайки се самонадеян сега, когато тя се топеше в ръцете му. — А и ти не искаш да ме удариш, нали?

Тя обърна глава и го погледна. Дишаше много бързо.

— Искам… искам…

— Кажи ми какво искаш, мила, и аз ще ти го дам. — Издиша дълго, на пресекулки. — Божествено е да те държа в ръцете си. Истински рай. Исках да направя това от мига, в който те видях…

Очите й бяха бляскави на лунната светлина.

— Лъжец — прошепна. — Искаше да ме удушиш.

— Само за да мога да те държа в ръцете си. Толкова силно исках да те докосна, че не можех да мисля трезво. — Плъзна ръка по краката й и повдигна леко полите й. Имаше и други места, които искаше да докосне. — Изминалата нощ бе истинско мъчение… да разкопчея роклята ти… да развържа връзките на корсета ти… Може и да не си осъзнала, но го направих, докато спеше. Аз, не някой слуга.

— Знам — каза тя, с което го изненада.

— Но не знаеш какво преживях. Защо, мислиш, отидох в кръчмата и се напих така глупаво? За да не легна в леглото при теб и да не те взема в ръцете си.

— А аз очаквах да направиш точно това. Исках да… — прошепната.

— Била си будна? — запита той с огромно недоверие.

— Спях, но се събудих. Не смеех да дишам и чаках да видя какво ще направиш… Толкова се страхувах…

Той замръзна точно когато ръката му стигна до коляното й.

— Сигурно си знаела, че няма да ти навредя, мила.

Погледите им се срещнаха.

— Не от това се страхувах. Страхувах се, че ако легнеш в леглото при мен и ръцете ти ме докоснат, може просто… да те оставя да продължиш.

Сърцето му блъскаше в ушите. Тя го желаеше. И дори повече — признаваше го.

Само това му бе необходимо, за да я целуне отново. Сега тя се беше отпуснала в ръцете му и той отчаяно искаше, имаше нужда, да я вкуси. Така че глупавата им сделка можеше да върви по дяволите. Държеше я в ръцете си и нямаше да я пусне, докато не я вкуси.