Чарлс Мартин
Ненаписан роман (4)

Трета глава

Стеди заговори още преди да сме излезли от паркинга на църквата.

— Това, което ще ти разкажа, не е нарушаване на тайната на изповедта. Не споделям нищо, което не би прочел в клюкарските колонки, в нашумелите списания или… — той поклати глава — в някоя измислена биография. Изписани са топове хартия и почти нищо не е истина.

Познавах го добре и бях наясно, че с тези думи ме подготвя за онова, което възнамерява да ми разкаже, но също така подчертаваше, че то е важно за него.

Тиктакането на мигача прекъсна тишината. Стеди присви очи и се загледа към края на шосето, с което показа, че историята му ще продължи през целия път. Най-сетне се отпусна назад и кръстоса крака. Начинът, по който започна, бе доказателство, че е мислил по въпроса.

— Тя е единствена и неповторима. Една на милион. Стандартът, по който преценяват другите. От Ани и Дороти до Жулиета и кралицата, тя е изиграла всички. На сцената е играла пред монарси, държавни глави, а на екрана са я гледали десетки милиони. Всички са падали в краката й, удивени, трогнати, така са притаявали дъх, че карфица да падне, ще се чуе, носели са се гръмки овации. Виждал съм жени да плачат. Зрели мъже да ридаят. Деца да се смеят. Виждал съм как превръща циници във вярващи. Когато приключи, просто навива кордата към себе си, виждал съм как всички скачат на крака. Искат следващата роля, и следващата, и следващата. — Той кимна. — И тя, макар да знаеше, че си вреди, се подчиняваше… Продажбите са безпрецедентни. Тя притежава големия екран. Първата жена с хонорар от двайсет и пет милиона долара. Студиата се редят на опашка, за да й ги платят, филмите носят огромни приходи, но голямата й любов е Бродуей. Билетите на първите редове обикновено се продават за по петстотин долара. Местата в ложите стигат до хиляда и петстотин. Зад кулисите — две хиляди и петстотин. Спекулантите с билети искат двойно повече, откакто тя спечели третата награда „Тони“. Вече десет години е напълно нормално всички представления с нейно участие да се разпродават до последното място. Дори критиците пишат суперлативи. Използват определения като „не е от този свят“, „ангелско“ и „извън човешките възможности“.

Той замълча. Замисли се.

— Славата й донесе къщи, коли, блясък, едно от петте най-скъпи жилища, обслужващ персонал, личен треньор, световноизвестен готвач, козметични компании, които я ухажват, двайсет и четири часа насочени към нея прожектори, никакъв шанс за анонимност, пиедестал и неин личен свещеник. — Стеди изви и двете си вежди и лекичко се поклони. — Светът се разгърна от червения килим и й поднесе всичко, което предлагаше… включително самота, при това на сребърен поднос.

Неколцина мъже се опитваха да насмогнат на темпото й. Заострени брадички. Изваяни мускули. Набола брада. — Той докосна ухото си. — Един-единствен дискретен диамант на ухото. Може би с шапка, килната настрани. Нова татуировка, която да отговаря на чувствата им. Хедж фонд, звукозаписна компания или модна линия и дизайнерски парфюм.

Тя се раздаваше за всеки от тях. Инвестираше без задръжки. И себе си, и парите си, и възможностите си. Те се опитваха стоически да издържат. Проявяваха решителност. Непрекъснато напираха. Вземаха всичко и не даваха почти нищо. Истината бе, че нямаха какво толкова да дадат.

Всеки от тях бе като едва крепяща се пирамида от карти. Всеки имаше все същите нужди. Да го видят, да го разпознават като мъжа, който я е покорил и завладял. Тя беше истински трофей. Те щяха да се наслаждават на блясъка, но онова, което възприемаха като свой личен прожектор на славата, не беше нещо повече от слаба отразена светлина.

Той поклати глава.

— Те дори не знаеха как да я опазят. Оставаха за известно време. Спяха в леглото й. Хвалеха се със секса. Ходеха по партита. Усмихваха се за списанията. Приемаха парите й, шофираха скъпите й автомобили, летяха в първа класа, настояваха за по-добри услуги и още повече шампанско. Като че ли на някого му пукаше за тях.

Последно поклащане на главата.

— Никой не се интересуваше от тях.

Погледна ме с ъгълчето на окото си.

— Ти забелязал ли си, че прожекторът осветява с един прецизно насочен лъч? Той не залива с разпиляна светлина. Те бяха и винаги ще си останат малко повече от бележки под чертата и пълнеж за клюкарските хроники — така и не успяха да излязат от сянката й. Не им отне дълго да се откажат. Не издържаха, затова се стягаха. Ставаха студени. Дръпнати.

И така един след друг се разкарваха. Изчезваха от сцената. Оставяха я да се оправя както знае с по-голямата част от багажа им. Прощалните им думи бяха огнени стрели. Особено онези, които плюеха пред вестниците и в дискусионните предавания. Тя си въобразяваше, че високомерието ще й послужи за защита, може би дори ще ги спре. Думите им бяха като сребърни куршуми. Като шрапнели.

Не се случи изведнъж. Докато беше на двайсет, тя се оказа с нова фамилия, ала необвързана. Оказа се старомодна и това я изненада. Открай време вярваше в „докато смъртта ви раздели“. Смъртта обаче нямаше нищо общо с нейните раздели. Освен ако не прилича на блондинка метър и осемдесет и осем, напомпана със силикон, която работи във Вегас. След още няколко години се появи второ фамилно име, тя отново се оказа сама, поклащайки невярващо глава. Няма да споменавам двата спонтанни аборта в цялата тази патаклама. Лекарите казаха, че било заради натоварената й програма. Казаха, че имала нужда от почивка. Трябвало да забави темпото. Да подиша планински въздух.

Тя обаче не беше сигурна, че това е разрешението. Не бях сигурен и аз.

Гледката от върха на света е безкрайна. Ширнала се е вечността. Но и обратното е вярно. Онези под теб — а това са всички хора — виждат всяко твое движение. Водиш живот под микроскоп. Всички те обичат, никой не те познава.

И после, преди около десетина години, поради причини, които не разбирам, нещата се промениха — стана по-зле. Тя така и не разкри пред мен причината, а може би причините, но каквито и да бяха те, знам, че все още я боли. Не е спирало да я боли.

Тя е доста упорита, така че известно време издържа, но след това взе да отслабва, започна да пие хапчета и от време на време се виждаше с мен. Представления с напълно разпродадени билети се отменяха. Екипът й от пиар агенти се намеси. „Тя има нужда от почивка. Програмата й е малко претоварена.“

Потърси клиника. Оазис в пустинята. На портата пишеше „Спа център“, но всички вътре знаеха истината. Нейните хора се опитаха да пазят тайна. Седмици по-късно тя се върна на сцената освежена, изчистена, гласът й, присъствието й, играта й — по-въздействащи от когато и да било.

Димната завеса не издържа дълго.

Преди няколко месеца, броени дни след началото на снимките на новия й филм, един от продуцентите я заварил объркана, говорела завалено, свита в задната част на буса си за един милион долара. Екипът й веднага се намесил. Съобщиха, че става въпрос за „сгрешени етикети на лекарствата“. Бързо връщане към старото пристрастяване. Нова терапия. Този път по-дълга и по-скъпа. По-трудна за прикриване. Също като белега на китката. Продуцентът прояви разбиране, дори се извини, въпреки това си намери друга звезда. Млада, изгряваща. Екипът на нашата звезда заведе дело срещу производителя на лекарството. Последва ново прессъобщение: „За съжаление тя е жертва на небрежност. Нейните адвокати ще се справят с този проблем. Сега се възстановява. Чете сценарии, фокусира се над важните неща“. Пластичен хирург се погрижи за „злополуката“ на китката.

Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че Стеди разказва история, която е преживял. Беше инвестирал в нея. Гласът му ми подсказа, че на моменти се наслаждава на спомена, но му е мъчно при други. Разказът му донесе колкото задоволство, толкова и болка. Той продължи:

— Отново у дома. Ваканция, от която много се нуждаеше. Помогнах й да си намери вила с изглед към океана в Маями… — Отново посочи през прозореца. — С голяма градина, ограда от черупков варовик, три метра и шейсет, с шипове и повече охранителни камери, отколкото тя можеше да преброи. Настъпиха свободни месеци. Тя отново си припомни какво е нормален живот. Без светлината на прожекторите. Почти никакви заглавия. Мигове на анонимност. Скриваше лицето си с шал, слагаше слънчеви очила и идваше да ме види по няколко пъти в седмицата.

Отново беше чиста, хората й се намесиха. Онези, които се грижеха за нея почувстваха, че времето е настъпило. Подеха офанзива. Време беше да разкажат нейната версия. „Контролирай новините, вместо да страдаш от написаното.“ Решиха, че начинът да се справят, е като публикуват биографията й. Аз бях против, усещах, че я притискат твърде рано, че тя е все още крехка, но клюката вече бе изтекла в пресата. В Ню Йорк бяха готови за действие. Проведе се търг. Предложиха й седемцифрен аванс. Започнаха интервюта с автори. Запознаха я с писател. Казаха й, че може да му има доверие. Аз настоявах, че не може, но тя не умее да преценява мъжете. Както и да е, той я слушаше замислено, убеди я, че е различен, проявяваше състрадание и не спираше да й налива вино. И така, тя се съгласи и започна да му разказва „историята“ си от началото. Когато той реши, че е чул достатъчно, прехвърли на хартия записите и се изнесе от града. Взе историята със себе си. Гледната точка на вътрешен човек. Продаде я на онзи, който предложи най-висока сума. Изкара милиони. Той определяше правилата. Появи се във всички вечерни предавания. По всички канали. Книгата се казваше „Ледената кралица“ и в момента е бестселър на „Ню Йорк Таймс“.

Тъй като е упорита, с непоклатима воля и защото — поне според мен — не би позволила да бъде изиграна от лъжец с химикалка, тя прие да участва в театрален спектакъл с думите: „Това е ролята, която съм родена да изиграя“. Пиарите работеха като луди. Дългоочаквано триумфално завръщане. — Стеди поклати глава при спомена. — Тя може да заблуди безименните маси, които хвърлят цветя, редят похвали и се кълнат във вечна любов, може да успокои обкръжението си, но не и мен. Книгата й навреди повече, отколкото показа. Тя бе пукнатина в язовирната й стена. Казах им го, но те обичат твърде много парите, които тя им носи, и властта, която им осигурява.

Когато зрителите седнат и оркестърът започне да настройва инструментите, кордата, която вдига завесата, е опъната, прожекторите насочени, тя излиза на сцената и гръмват овации. Триумфално завръщане. Само че това не беше достатъчно. Когато всички се успокоиха, музиката зазвуча, стана по-силна и публиката потръпна. — Гласът му омекна. — Знам. Бях там.

Тя се огледа, прецени живота си и откри, че й липсва много. Не отвори уста. Нямаше и звук. Не пророни и дума.

Коляното й се подгъна. В очите й се появи несигурност. Погледна ме, после се стегна, обърна се и безмълвно се отдръпна от светлината на прожектора. След малко се появи непознат. „Дами и господа, извинете ни. Звездата ни не се чувства добре.“

Тя беше болна, наистина беше болна.

Открих я в банята на апартамента й с празно шише хапчета. Обадих се на 911 и я прегръщах, докато дишането й ставаше все по-плитко. Тъкмо бях започнал да й правя изкуствено дишане, когато пристигнаха парамедиците. Изнесоха я на носилка през фоайето на хотела. Беше гола под чаршафа. Имаше кислородна маска, един лекар зареждаше дефибрилатор. Белите подложки с електродите се задържаха във въздуха. — Лицето на Стеди бе напрегнато. Той вече не разказваше, преживяваше отново. Гласът му потрепери. — Между двойните врати към улицата и тълпата, която се беше събрала, парамедиците извикаха „Отдръпнете се!“ и тялото й подскочи.

Стеди поклати глава и на светлината на приближаващите фарове забелязах сълзи в очите му.

— Нито един пластичен хирург няма да успее да скрие това. Останах с нея онази вечер. Когато към три след полунощ излязох в коридора, за да си взема кафе и да се поразтъпча, папараците платили на една от сестрите. Не знам колко снимки са направили, но от онова, което видях, бяха много.

На следващата сутрин го видях в очите й. Тя беше празна. Съвършено празна. Свършена. — Той протегна крака. — Слязох на долен етаж, за да купя антиацид и на будката за вестници едно от заглавията гласеше: „Последните удари на разбито веднъж, а след това още веднъж сърце“. — Той се изсмя насила. — Поне веднъж бяха схванали правилно. — Изчака думите му да окажат замисленото въздействие. После с решителност, каквато рядко бях виждал, продължи. — Това се случи преди три седмици.

Зачаках и оставих болката му да намалее.

— Ти откъде знаеш всичко това?

— Запознах се с нея, когато беше още хлапе. Все още не я бяха открили. Познавах собственика на театъра наблизо и й уредих прослушване. Преди двайсет години.

Знаех отговора и все пак зададох въпроса:

— Виновен ли се чувстваш?

Последва дълго мълчание. Той зашепна:

— Да, въпреки че… — Погледна ме. — Реалист съм по отношение на способността си да контролирам действията на другите.

— „Тя“ има ли си име?

Стеди изчака, след това назова името колкото с възхищение, толкова и с неудобство.

— Кейти Куин.

Замълча. „Скай Севън“ се извисяваше над нас.