Чарлс Мартин
Ненаписан роман (34)

Трийсет и трета глава

След шест седмици бяхме прочели всички книги в библиотеката и много от моите, които запълниха празнините. Децата бяха ненаситни слушатели. След като прехвърлихме ограничения брой книжки, се прехвърлихме на книги с глави. А книгите с глави са съвсем различни от книжката, която можеш да прочетеш на един дъх. При тях задължително прегъваш ъгълчето на страницата. Това е белязаното място. То сочи твоето място в книгата. Не е просто смачкан лист. Носи обещание. Клетва. А те спазваха клетвата. Тя гласи: „Ще се върна и ще продължим по-късно“.

Четенето се превърна в събитие. Първоначално започвах на канапето. Децата се подреждаха пред мен. Тъй като искаха да са съвсем близо, те ме придърпваха към тях. Коляно до коляно. Когато стаята се напълнеше, както се случваше през повечето време, имах чувството, че Господ играе някаква игра с децата. Скупчваха се заедно, едно срещу друго. Затлачилите се в реката дънери са по-подредени от тях. А коленете ни винаги се докосваха. Коленете на всички. Това беше връзката между нас.

Прочетохме много от любимите ми книги. Често четях по четири часа без прекъсване, а децата дори не трепваха. Започвахме нова книга, но ако не им харесаше — което веднага ставаше ясно от езика на тялото им, по-изразителен от речта — в края на втората глава я оставяхме и започвахме нова. Това ме научи на нещо. Живееш и умираш и това е факт, така че живей, докато можеш. Същото е като с въдицата. Ако не можеш да привлечеш рибата, докато е на кордата, изобщо няма да успееш. Странно е как животът се явява огледален образ на риболова.

Децата идваха и си отиваха — различни като болестите, които ги бяха довели тук. Някои оставаха седмица. Понякога две. Може би дори три. Имаше и такива, които се застояваха по-дълго. Джоди беше от тях. Като дете беше катастрофирала. Нямала детско столче. Смачканият автомобил беше счупил и двата й крака, и таза, и други кости, а заради недоброто лечение след катастрофата състоянието й се беше влошило. Костите бяха зараснали неправилно. Работата по коригирането им щеше да включи няколко операции в течение на месеци и те щяха да се извършат в тази болница. Независимо колко време щеше да отнеме.

Критиците казват, че здравната система е скапана. Не съм сигурен.

Докато бях в болницата, опознах персонала, хората от администрацията, дори някои от лекарите. Всички ме посрещаха с желание, радваха се на онова, което вършех, което не беше много. Бях човек, завършил гимназия с четворки и със силно изразено заекване, който четеше на децата. Това не е ядрена физика. Тъй като не можех да прекарвам с тях всичкото си време, а децата бяха непрекъснато в болницата, попитах дали мога да даря някои от книгите си. Попитаха ме колко имам. По това време библиотеката ми беше набъбнала до десет хиляди тома.

Те изпаднаха във възторг.

Всяка вечер идвах с книгата, която четях, и още няколко, за да могат децата да ги отнесат в стаите си. Ако искаха, можеха да ги задържат. Повечето ги даваха и на другите. Разменяха си ги. Някои поставяха на полиците в непрекъснато разрастващата се библиотека. Подаряването на книги имаше и друга цел, която, ще призная, беше напълно егоистична. Като живееш близо до доковете, си непрекъснато изложен на влага и все се страхуваш да не пламне пожар. Освен това повечето бяха непрочетени, тъй като можех да чета само по една. Като ги давах в болницата, те щяха да се съхраняват при постоянна температура и повече хора щяха да ги прочетат. Човек може да реши, че това са много книги, което си е така, но аз имах по няколко бройки от една. По едно време имах четирийсет и две „Големите надежди“. Двайсет и седем „Робинзон Крузо“. Трийсет „Хобит“. Седем „Мечо Пух“. Седемнайсет „Хъкълбери Фин“. Някои хора не могат да устоят на уличните котки и ги прибират. Аз пък не мога да оставя книга.

Прехвърлянето на библиотеката ми отне месеци и скоро започнах да пристигам в болницата с кашони. За библиотеката беше отделена цяла стая, непосредствено до стаята за игра. Поставиха полици, сложиха плюшен килим на пода, достатъчно големи футони, за да могат малките да полегнат в тях, и огромни столове специално за четене, които бяха подходящи за по две или три деца. Скоро конзолата за игри се покри с прах, но не и книгите. Джоди се самоназначи за библиотекарка и двамата с нея разработихме система за каталогизиране и подреждане на книгите.

Ако ръката на Джоди бе отворила пукнатина във вселената, която ме заобикаляше, децата с нея изковаха отвор. Разширяваха го с всяка крива усмивка. С всяка тихо изречена молба. Като дете, аз се потапях в приказките — те ми помагаха да се преборя с болката, от която бе изтъкан животът ми. Героите, които срещах, бяха станали най-близките ми приятели. Сега, докато седях на пода, опрял колене в коленете на децата, скупчили се около мен, аз запознах новите си приятели със старите.

Бях открил мястото си в света.

Макар всички да бяха сирачета, Джоди имаше шанс. Млада двойка, Род и Моника Блу, правеха постъпки да я осиновят. Заради заболяване като дете, Род не можеше да има деца. Така се бяха спрели на Джоди. След третата операция, докато тя беше на инвалидна количка, ме повикаха в съда, за да видя как Род и Моника стават нейни родители. Съдията изрече думите „неотменимо право“ и по брадичката ми покапаха сълзи. Денят беше прекрасен. Островът изгуби един от обитателите си, което беше чудесно.

Джоди каза, че иска да отиде на риболов, затова ги заведох. Оборудвах лодката така, че инвалидната й количка да се застопори и да не се плъзга. Хванахме дива сьомга, пъстърва, няколко хищни риби, а Род хвана малка, но хубава херинга. Моника направи много снимки. Аз слагах стръв, връзвах възлите и предлагах безалкохолно и сандвичи. Беше един от най-хубавите дни, които съм прекарвал в морето.

Месеците минаваха и една успешна операция беше последвана от втора, стъпките на Джоди станаха по-бързи, усмивката й по-лъчезарна и всички забравихме за онова, което можеше да се случи. Какво можеше да случи? Бяхме заедно, виждахме се често, разчитахме един на друг и градяхме надежди.

Не отне дълго време мечтите да се срутят.

Петата операция мина добре. Лекарите бяха доволни, но бактериите трудно се виждат. Още по-трудна е борбата с тях. Тя разви инфекция дълбоко в бедрената кост. Трябваше им доста време, докато открият проблема. Тя започна да вдига температура. Запази се четирийсет градуса дни наред. Започна да оказва влияние върху нея. Тя отслабна. Лекарите започнаха да повтарят думата „ампутация“. Отложих срещите с клиенти и останах в болницата, кършех ръце. Постилах си одеяло в склада за препарати. Род се държеше храбро. Мълчеше. Моника беше истинска развалина. Лекарите й даваха хапчета, за да спи.

Беше понеделник вечерта. В два след полунощ Род ме събуди.

— Пита за теб.

Стори ми се измъчен.

 

 

Тя беше бледа. Лежеше в интензивното. Зад найлонова завеса. Протегнах ръка и притиснах длан в нейната. Между нас беше найлонът. Високата температура я беше съсипала. Джоди знаеше за дневника ми. За това, че пиша. Бях й показал откъси. Твърде уморена, за да отвори очи, тя прошепна:

— Прочети ми… — посочи ме — приказката си.

Една от любимите ми приказки като дете беше „Чудесният вълшебник от Оз“. Бях прочел всички приказки за Оз, но тази я държах под възглавницата си, макар да не мога да обясня защо. Може би имаше нещо общо с вълшебника… или факта, че някъде в света има човек, който контролира ръчките, които ме управляват. Както и да е, сигурно я бях прочел поне хиляда пъти. Последния път, когато я видях, зелената корица беше избеляла, няколко страници липсваха и тя беше залепена с тиксо. Не я познавах като дете, но авторът, Франк Баум, разказваше причудливи истории за деца, които по-късно се бяха превърнали в основа за Оз. Чел съм, че К. С. Луис, А. А. Милн, Луис Карол, Джеймс Бари, Кенет Греъм и Дж. К. Роулинг са постъпвали по същия начин. Хората все ме питаха откъде идват историите ми. Психоанализираха ме до втръсване и се опитваха да открият мястото, на което никнат моите приказки. Картинката е съвършено проста: сиропиталище, тясно твърдо легло, фенерче, Оз и аз. Няма нищо по-сложно обаче. Освен ако те са значително по-умни от мен, а аз прекалено глупав, за да разбера какво ми казват.

Когато не ловях риба и не четях на децата, записвах сцени в тетрадката, която разнасях в задния си джоб. Джоди го знаеше. Освен това знаеше, че ще я включа в книгата си. Така щеше да стане по-интересна. Нямаше да споменавам недъга й. Тя изгаряше от нетърпение да дочака книгата.

Изтичах до колата си. Взех написаното и се настаних на стола от неръждаема стомана до леглото. Книгата беше няколкостотин страници. Не беше къса. Беше историята на еднокракия пират Пийт, който пътуваше във времето на стария си кораб „Дългокрил“. Пийт беше колоритен, носеше набрани ризи и огромна пурпурна шапка с пауново перо. Освен това си имаше вълшебен моноскоп от мед, който висеше на врата му и го връщаше назад във времето. Годините бяха изписани върху медната повърхност — от настоящия момент до няколко хиляди преди Христа. Колкото повече разтягаше моноскопа, толкова по-назад във времето се връщаше. Той, корабът и моряците, които пътуваха с него, можеха да се върнат на всяко място и по всяко време назад в историята. Можеха да се връщат и на места, описани на страниците на книгите, подредени в огромната библиотека на кораба. Това означаваше безброй приключения. Всички знаят колко обичам океана и всичко свързано с него, затова злодеят беше истински пират от седемнайсети век, Пийт Хайн — първият и единствен капитан, заловил цяла испанска флотилия, която пренасяла съкровище. По този начин разтърсил из основи европейските пазари и превърнал света в хаос. Тъй като никак не се вълнувал от състоянието на европейските пазари, Хайн откарал съкровището в Холандия, което хич не се харесало на крал Филип III. Проблемът с грабежите беше, че макар да ставаше пребогат, забравяше нещо много важно. Да, досети се, нали? Магическият моноскоп. В началото на историята ми Пийт плава по река Сейнт Джон, където хвърля котва до болницата „Ривър Сити“ и започва да набира екипаж. Първа глава започва със звука на дървения му крак, който ехти по коридора на детското отделение — точно пред вратата на Джоди. Луната хвърля сянка върху главната мачта на Пийт Хайн. Той няма много време.

— Може да отнеме известно време — предупредих аз.

— Имам достатъчно — усмихна се тя.

За пръв път отворих уста и прочетох онова, което бях написал. Разказах го пред друг, но и пред себе си.

Цял живот бях кътал обичта на място вътре в мен, от което нямаше излаз. Там я бях съхранявал. Пазех я само за себе си. Страхувах се да я покажа. Мислех, че ако го направя, тя ще изтече и ще остана без нищо. Нямах кой знае колко. После отворих книгата, наведох каната, в която се бе побрал малкият ми резервоар, и започнах да изливам. Първо по малко. Капчица, може би две. След това тънка струйка. Колкото повече изливах, толкова повече се наливаше. Чашата никога не се изпразваше. Странно как се получаваше.

Три часа по-късно тя отвори очи. По светло пийна малко вода и повдигнаха главата й. Род и Моника седнаха и се заслушаха. Някои от сестрите и лекарите бяха в почивка и дойдоха да се нахранят наблизо.

Това събитие — четенето на приказка на момиченце, което може би умира — никога не бе виждано в тази болница.

Двайсет часа по-късно аз продължавах да разказвам. Две конкурентни банди пирати бяха заловили Пийт и настояваха да им каже къде е скрил моноскопа. Екипът на саможивците тъкмо бе акостирал на острова, където държаха Пийт и се канеха да започнат да го измъчват. Джоди вече седеше. Температурата й беше спаднала. Когато се унесе и заспа за няколко часа, аз поспах с нея. Бях точно до найлона, оградил леглото й. Щом се събуди, започнах, откъдето бях спрял. Вечерта тя яде за пръв път от седмица. Два дена по-късно температурата й спадна на трийсет и седем и две.

Още два дена по-късно завърших приказката. Тя беше част от по-дълга вълшебна приказка, отчасти любовна история, отчасти поход. Беше вдъхновена от Толкин, Луис, Макдоналд и Л’Амур, всички заедно, а Джоди играеше главната роля — издигнала се от матрос до първи офицер. Щом спрях — приказката беше завършена — сестри и лекари се събраха, за да ръкопляскат. Някои плачеха. Други се усмихваха. Моника ме целуна по бузата, Род ме прегърна. Целият трепереше. Джоди беше от вътрешната страна на найлоновата стена и се поклони на публиката около леглото.

Малката се възстанови. Прехвърлиха я в нейната стая, където тя поиска пурпурна шапка с перо от паун. Носеше я всеки ден. Скоро бяхме отново в стаята за игра и новината се разпространи. Всички деца настояваха да чуят историята. Тя ме накара да я прочета отново. Стаята беше пълна с народ. Сестрите идваха през почивките, лекарите все гледаха да се отбият.

Това постави началото на две тенденции. Първата беше свързана с шапките. Всички, включително лекарите и сестрите, започнаха да носят шапки. Второ, всяко хлапе искаше да бъде включено в приказката ми. Да си има роля. Да стане герой — член на екипажа. Имах куп истории, така че беше съвсем лесно. Просто записвах името на някой герой. За да бъде справедливо, пуснахме шапка с листчета. Имената на „печелившите“ бяха включени в историята през всичкото време, а след това трябваше да останат извън тегленето, така че някой друг да се включи. По-малки роли, където героят се появяваше в една или две сцени, „раздавах“ както ми дойде, в последния момент, и така давах на хлапетата надежда, че ще бъдат включени в някой епизод. Формулата сработи и клюката се понесе извън стаята за игра, разнесе се и в други стаи, така че от болницата трябваше да избият две стени и да разширят библиотеката.

Някой казал на друг, който пък споменал пред трети и така стигнало до местния телевизионен канал. Те се появиха. Носеха си и камери. Джоди седеше, хранеше се, говореше за тичане и игра на футбол. Стигнаха и до мен, насочиха светлина в очите ми. После започнаха да разговарят с лекарите. Те клатеха глави.

— Не съм виждал подобно нещо. Това момиченце умираше, а той просто влезе, започна да чете приказката си… и тя се върна.

Една от кабеларките реши да се задълбочи. Изпратиха специален репортер. Пуснаха материал.

Телефонът ми започна да звъни.