Чарлс Мартин
Ненаписан роман (28)

Двайсет и седма глава

Изкарах рейндж ровъра на заден от паркинга срещу бараката за стръв и поехме по калдъръма из града. Пресякохме реката и завихме по двулентов път, който вървеше успоредно на нея. Хълмове и стари къщи, още по-стари градчета профучаваха покрай нас. Река Лоара се падаше малко по-ниско от лявата страна на пътя. На една табела пишеше „Шато д’Юсе“ и стрелката сочеше надясно.

На един хълм в далечината се виждаше огромен замък. Кули и стени. Той сякаш нашепваше „вълшебна приказка“.

Пътят ни отведе натам; Шато д’Юсе беше огромно, величаво в далечината. Тя посочи, аз завих и замъкът се оказа на километър и половина пред нас. На половината път до него тя посочи отново и аз спрях на паркинг, направен специално заради гледката към замъка. Млада двойка се бе настанила на маса за пикник, шатото се падаше зад тях, приятел с камера им казваше на френски да направят нещо, което аз реших, че означава „усмивка“. Изключих рейндж ровъра от скорост и останахме смълчани, загледани напред. Все ми се струваше, че и преди съм виждал този замък на снимка, но така и не успях да си припомня. За разлика от одеве, когато Кейти ми разказваше сладкодумни истории, сега потънахме в наелектризирано мълчание. Тя се опита да прочисти гърло.

— Много велики писатели са французи: Рабле — писал е романи през шестнайсети век; Александър Дюма, който е създал „Граф Монте Кристо“, „Тримата мускетари“, „Човекът с желязната маска“ и „Лешникотрошачката“; Оноре дьо Балзак; Пиер дьо Ронсар; Гюстав Флобер, който е написал „Мадам Бовари“; Виктор Юго, написал „Клетниците“, но най-великият френски писател на всички времена… — Тя погледна замъка. — Живял е тук. Шато д’Юсе е било дом на Шарл Перо. Живял е в кулата около 1640 година. По времето на Луи XIV. — Замълча. — Останал е тук една година. Специалистите казват, че времето, прекарано на това място, оказало влияние на работата му, а една от творбите му била наречена „Спящата красавица“.

Тя ме погледна — дегизировката й не ме разсейваше толкова, когато виждах очите й.

Картината в главата ми придоби ясни очертания. Шатото приличаше на замъка на Дисни. Двамата млади скочиха от масата за пикник и подкараха. Кейти слезе от автомобила, приближи се до масата и седна с лице към шатото. Потупа мястото до себе си.

— Когато бях на осем, татко ме водеше тук. На този паркинг. Тъкмо бях започнала да разбирам, че не съм твърде… привлекателна. — Избърса сълза. Издуха носа си. — Той ме настаняваше до тези маса и ми четеше приказката. Помня наизуст първата част. Всяка дума. — Опита се да се засмее. — Странно как един писател, починал толкова отдавна, може да донесе толкова надежда на грозно патенце като мен.

Спомних си казаното за Паскал и мъртвите писатели и техните думи. Тогава си помислих, че има още нещо. Оказах се прав. Бях го открил. Думите ме пронизаха.

— Той приглаждаше косата ми назад и казваше: „Ma cherie, твоят принц ще те открие“. После се усмихваше и продължаваше: Le seul vrai langage au monde est an baiser. — Последва дълго мълчание. — Означава, че единственият истински език на света е целувката. — Сълзите рукнаха по носа й, по брадичката и покапаха по камъка долу. — Мислех, че е прав, затова позволих на много мъже да ме целуват, но… — Тя поклати глава. Отправи дълъг поглед към шатото и годините зад него. — Спала съм цял живот.

* * *

На връщане притихна. Спа почти през целия път. Джипиесът ми служеше за навигатор. Беше почти тъмно, когато влязохме в алеята. Тя се събуди.

— Отивам да поспя. Събуди ме към осем и ще направим нещо за вечеря.

— Добре.

Отправи се към горния етаж и аз погледнах към светлините на Ланже в ниското. След това погледнах часовника си. Не разполагах с много време.

* * *

Собственикът на книжарницата се канеше да обърне надписа Ouvert^[1] на Ferme^[2], когато аз дотичах пред вратата му. Той се усмихна и отвори. Влязох и му помахах.

— Bonjour, monsieur^[3] — поздрави той.

— Bonjour — отвърнах и добавих: — Здрасти.

— Прочетохте ли „Ледената кралица“? — попита книжарят на английски с ясно изразен френски акцент.

— Още не. Стигнал съм до половината.

— Хареса ли ви?

Не знаех как да отговоря, без да го обидя.

— Още не знам, ще ви кажа веднага щом приключа.

Той се усмихна.

— Имате ли нужда от помощ?

— Да. Имате ли по-стари книги? Може би отпреди петнайсет години. „Пиратът Пийт и саможивците“? — Той кимна утвърдително и ме поведе към една полица. Имаше няколко издания. С твърди корици. На евтина хартия. На испански, на френски, на немски и на английски. Някои бяха по-използвани от други. Посочи ми две, едната на английски, другата на френски, и ги докосна нежно.

— Тези двете са първите издания. За подходящия човек ще са много ценни.

Купих и двете.

— Искате ли да ги опаковам като подарък? — предложи той.

— Да, ако обичате.

Заговори, докато ги опаковаше, и ме погледна над очилата си за четене.

— Чели ли сте ги?

— Да.

— И петте от серията ли?

Кимнах.

Той прокара пръст по масата.

— Двамата със съпругата ми имаме четири момчета. Чели сме им всичките по много пъти. — Той пое въздух през зъби. — Подобни книги… — Той поклати глава. — Издават такива не повече от веднъж на поколение.

— Жалко — отвърнах.

— Много жалко. — Подаде ми пакета и забарабани с пръсти по него.

Платих и излязох на улицата, където усетих, че притеснението ми расте.

* * *

Запалих камината и дочетох „Ледената кралица“. Това беше истинска злоупотреба от страна на автора. Ако не бях противник на горенето на книги, щях да я запаля. Проблемът е, че винаги е по-добре да знаем истината за онова, което някой мисли. Горенето на книгата няма да убие истината, нито пък лъжата, която се крие между кориците. Научих го за пръв път от „451° по Фаренхайт“.

Точно в осем се качих по стълбите и я събудих. Тя беше отпаднала, едва успя да се надигне от леглото и се облегна на мен, докато слизахме по стълбите, дори ме стисна за ръката. Необичайна зависимост. Притоплихме остатъците и вечеряхме в същата пещера, в която бяхме и вчера. Аз запалих огъня и от топлината ни се доспа. Бяхме уморени и разговорът не вървеше. След десерта обърнахме столовете към камината и се насладихме на топлината. Тя заговори тихо. Думите сами се отрониха от устните й.

— Belle joumèe.

— Звучи красиво. Какво означава?

Пламъците от камината танцуваха по лицето й.

— Красив ден.

— Да, наистина. — Станах и започнах да вдигам чиниите. Тя ми се стори изморена. — Ще раздигна.

Погледна ме изненадано.

— Две вечери подред ли? — Сбърчи нос. — Ако не знаех…

Прекъснах я.

— Това е резултатът, когато живееш сам. Ако не се погрижа, те няма да се измият сами. Аз ще оправя. До утре. Още веднъж ти благодаря за днес. Много ми беше приятно. — Тя кимна, погледна ме за секунда и се качи на горния етаж.

Час по-късно бях изчистил кухнята и търках плота. Когато се обърнах, тя ме наблюдаваше. Мокра коса. Женска пижама, която приличаше на мъжка. Аромат на лавандула.

— Откога си тук?

Тя се облегна на касата на вратата.

— Може ли да ти покажа нещо?

Стисна ме за ръката и ме поведе към стълбите. Когато стигнахме на третия етаж, тя се обърна, отвори скритата врата, която се отваряше към спираловидно стълбище на четвъртия етаж, където щракна лампите. Таванът беше скосен, огромен, с открити греди. Можех да се изправя единствено в средата на помещението. Изтъркани дървени подове, двойно легло до едната стена под прозорец, баня в далечния край. Огледах стаята. Ръчно рисувани стенописи в човешки ръст покриваха стените. Горски сцени, кралска спалня, бална зала в замък. Принц на бял кон. Заспала принцеса. Герои от вълшебни приказки покриваха всеки сантиметър на всяка стена. Почти съвършено пресъздаване на Шато д’Юсе покриваше стената над леглото.

Боята беше избеляла, напукана.

— Заради външния си вид и тъй като нямах приятели, с които да си говоря, татко създаде за мен свят, в който да се чувствам в безопасност, и ми четеше приказки, вмъкваше моето име в тях. Той нарисува тези… нарисува ме в приказките. — Тя посочи един от стенописите. Може би Пепеляшка на бала. — Това съм аз. Графинята имаше артрит, затова все си стоеше на първия етаж. Дори не разбра за тези рисунки. — Стойка с дрехи бе опряна на едната стена. — Татко не изкарваше много, но всичко харчеше за мен. Купуваше платове, после и шевна машина и фабрикувахме тези. — Тя прокара пръсти по всички дрехи. Стара шевна машина бе поставена в един ъгъл. До нея имаше макари. — Купи книги и двамата се научихме как да шием. — Разсмя се. — Доста нескопосано отначало, но после той стана по-добър. — Тоалетка с купища гримове, перуки, чифт прозрачни пантофки от изкуствена материя и всичко необходимо, за да може един човек да се превърне в друг. — Нямахме пари, за да оправи очите ми, затова се криех тук, на безопасно място. Тук нямаше да ме преследват със смях, изобщо нямаше да ме намерят. — Тя поклати глава. — Оттогава всяка роля, всяка героиня, всеки ред от сценария — криех се там, където бях в безопасност. — В очите й се събраха сълзи. Завъртя се. Ръцете й стиснаха края на една от роклите. — Тук ще видиш най-истинското ми аз. Която и да е тя, аз съм тя, но тук.

Пристъпи към прозореца и погледна към Ланже. Потънала в спомени, подпря глава на прозореца.

— Вечер след репетиции, когато всички си отиваха вкъщи, аз излизах на сцената — нямаше прожектори. Бяхме само аз, моето ехо и светлината, която хвърляше надписът над вратата. Целият свят беше филм, панорамен и 3-D. И така тук над дъгата на Джуди Гарланд, в един свят, окъпан в жълто и смарагдово, аз се разтварях и изливах всичко. Споделях го с износените облегалки, с преградените балкони, с празните кадифени възглавници. Тогава удоволствието беше простичко и пълно… Само идваше при мен. След това… — Изражението на Кейти се промени. Споменът стана по-горчив. — Казваха, че съм единствена и неповторима. — Изсмя се насила. — Сега съм просто една от многото. Част от статистиката. Някога ярък метеор, неугасваща блестяща звезда. Аз съм детето от постера за всяка катастрофа и пожар. — Сълзите рукнаха по бузите й. Тя ме погледна. — Мерилото за падналите.

Огледах помещението, търсех нещо — каквото и да е — за да й отговоря, но така и не можах.

Тя прокара пръсти по ръба на картина.

— Разкажи ми за твоите родители.

Свих рамене.

— Не мога.

Погледна ме подозрително.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога. — Не ме попита защо, но аз й отговорих: — В досието ми или поне в онова, което съм прочел за себе си, пише, че съм роден във Флорида и след като два дена не ме е хранила, майка ми ме зарязала в изоставена каравана, където съм завъдил бълхи, въшки и краста. Открили ме два дена по-късно, някакъв бездомник, който се бил надрусал яко и търсел място, на което да се освести.

Изражението й се промени, но аз не бях готов да проведа разговора, който щеше да последва, затова я прекъснах:

— Така че не мога. А и не искам. — Тя ме гледаше внимателно. — Днес ти купих нещо.

Погледна ме изненадано.

— Наистина ли?

— Чакай тук. — Върнах се в стаята си, взех пакетчето и открих, че ръцете ми треперят, а дъхът не ми достига.

Върнах се и подадох пакета. Тя ме погледна подозрително.

— Преди много време открих нещо — нещо ценно. Известно време го споделях — обясних.

— Какво стана с него?

Не знаех как да отговоря, затова й подадох подаръка.

— Подарявах го на хора като теб.

— Като мен ли?

Кимнах.

— Хора, измъчвани от болка.

— На колко човека си го подарявал?

Обърнах се и поклатих глава.

— Лично или не?

— И двете.

— Започнах с един, момиченце, което се казваше Джоди. След това станаха десетки… много.

Тя заоглежда подаръка, който все още стисках и устните й леко се разтвориха.

Излязох и заслизах по първите няколко стъпала. Чух я, че разкъсва хартията. Казах през рамо:

— Надписах ти я.

Тя отвори на заглавната страница и докосна с пръсти името — „Бела“. Стиснах парапета, тъй като се страхувах да погледна назад.

— Беше права за писателите.

Заговори шепнешком.

— Тоест?

— Умират. Думите им обаче остават.

Слязох четири стъпала по-надолу и усетих как коленете ми омекват. Прииска ми се да избягам, но не знаех къде, затова излязох навън и повърнах в храстите. Пристъпът премина, но повърнах отново. Вече празен, избърсах лице с ръкава си, натъпках ръце в джобовете си и пообиколих градината — опитвах се да не мисля за онова, което се случваше вътре. Тези мисли ме отведоха през пасището до лозята.

Направих дълга, много дълга разходка.

След полунощ се върнах в стаята си и се отпуснах на леглото, сложих дневника на гърдите си. Сърцето ми блъскаше. Прозорецът беше отворен и ветрецът полюшваше пердетата. Към три загасих лампата, но така и не заспах. От време на време чувах как дюшемето над мен проскърцва. Това означаваше, че тя е все още будна. Продължаваше да чете. През нощта чувах смях и приглушени ридания. През последния час не издаде нито звук.

По някое време след пет сутринта стълбите проскърцаха. Обърнах се и я видях застанала на вратата, притиснала книгата към гърдите си. В ръка мачкаше кърпичка. Приближи се бавно към леглото, обиколи го и седна на ръба. Очите й бяха червени и подпухнали. Минаха няколко минути, преди да проговори. Когато най-сетне го направи, нямаше думи.

Легна до мен, постави ръка на кръста ми и ме целуна, а сълзите й парнаха бузата ми.

В предишния си живот бях научил нещо. Спомням си, че го виждах изписано по лицата на децата в болницата. То е следното: всички сърца имат един копнеж. Един отявлен страх. Една много простичка неизречена нужда.

Да бъдат познати.

Човек може да го стъпче. Да го убие. Да го затвори и да го държи потиснато. Да го заглуши и притъпи и да затвори вратата. Да го погребе и зарови в закован ковчег. Да го затвори в камък. Накрая обаче нуждите на сърцето ще отскубнат вратата от пантите, ще изскочат изпод земята, ще пропукат камъка. Нито един затвор не може да го побере. Онези от нас, които мислят, че могат, лъжат себе си. Също и онези до нас.

Надеждата никога не умира.

Тя се намести по-близо, притиснала гръб към гърдите ми. Няколко минути по-късно заспа. Аз останах буден.