Чарлс Мартин
Ненаписан роман (25)

Двайсет и четвърта глава

Помахах, докато я наблюдавах как влиза в гаража и се качва в сребрист миникупър с тъмни стъкла. Спря до мен и свали прозореца.

— Ако отидеш в града, не забравяй три много важни думи: s’il vous plai^[1]. — Сложи си черните очила, включи на първа, пусна скоростния лост и пое по алеята под дърветата срещу главния вход. Чух как моторът зави и тя включи на трета, преди да изчезне по хълма.

Обърнах се и погледнах шатото — издига се над мен на върха на хълма. Огромна къща, в която не живееше никой. По коридорите й се разхождаха спомените. Нещо дълбоко в мен престана да боли. Не бих могъл да опиша болката точно. Но не знам с какво друго име да я нарека. Прииска ми се да се обадя на Стеди и да го попитам в какво ме е въвлякъл, смятах, че знае. Тъкмо затова ме беше изпратил тук. Имаше и още нещо — Кейти, или Изабела, може и да си мислеше, че ме е поканила, че ме командва или все едно какво си мислеше, но двамата с нея бяхме просто кукли на конци. Ако си въобразявах, че съм прецакан, още нищо не бях видял. Живеех в лъжа. Жената с мен обаче изживяваше няколко лъжи. Едновременно. Може и да беше гениална, доказателство за което беше фактът, че успяваше да се справи. Нищо чудно, че бе спечелила три награди на Академията. Ако те знаеха какво представлява, щяха да й дадат по една и за всяка отделна личност — Дейзи, надарената фръцла, Ашли, дългокракият азиатски модел на бельо, Изабела, която не позволяваше на никого да й се изпречи на пътя, Грета, неугледната градинарка с артрит. Не можеше да се предвиди коя щеше да се появи довечера в кухнята. Анонимността вероятно бе причина за някои от тези различни лица, но не даваше обяснение. Едно или две бяха предостатъчни. Коренът на всичко това беше другаде. Нещо в броя на тези лица ме притесняваше. Сякаш Кейти умишлено се стараеше да не бъде конкретна личност.

Разполагах с няколко часа, затова си грабнах портфейла и тръгнах по алеята към града. Щях да изпия чаша кафе. Извървях осемстотинте метра до градчето, минах покрай многовековната църква, заобиколих Шато дьо Лангле, което приличаше на скалата на Гибралтар, и се озовах в центъра на града. Обонянието ме насочи към пекарната. Седнах на една маса и сервитьорката веднага дотича.

— Bonjour^[2].

Вдигнах един пръст.

— Кафе?

— Americain^[3]? — попита тя.

Кимнах и си казах, че щом държи на това, ще се съглася.

Тя се усмихна и хлътна вътре. Върна се с нещо, което приличаше на кафе. Посочих прозореца и многобройните кроасани, подредени на витрината.

— Кроасан?

— Шоко-лот? — рече тя. Произнесе съвършено грешно думата.

Замислих се. Сричките се завъртяха в главата ми и аз най-сетне разбрах.

— Да.

След това се опитах да си припомня какво ми беше казала Кейти. Напънах се и най-сетне го казах:

— Сил вю плей.

Тя се разсмя, грабна кроасан от подноса на витрината и го постави на масата. Остави ме с кафето и кифличката. Бях много доволен от себе си. Току-що бях успял да си поръчам в заведение. Останех ли сам, нямаше да умра от глад. Огледах се и разбрах, че не е желателно да се интересувам къде се намира тоалетната, защото или щях да попитам за някое дърво, или да се озова в затвора на Ланже след някой мръснишки жест с ръка.

Изпих си кафето, което се оказа много хубаво, и похапвах от шоколадовия си кроасан, печен с масло и пълнен с шоколад. След втора чаша кафе и трети кроасан момичето ми донесе сметката. Оставих на масата банкнота от двайсет евро и си казах, че сумата ще покрие и сметката, и ще остане за бакшиш. Така и стана. Тя понечи да ми върне.

— Не — спрях я аз и тя се усмихна.

Реших да не изпробвам късмета си с езика, затова станах и тръгнах към вкъщи.

Ръмженето на двигател и сребрист отблясък привлякоха погледа ми. Миникупър следваше виещия се път към високата част на хълма. Сигурно не беше само един в града. Тя спря, излезе от колата с букет цветя и тръгна през ливадата по стръмнината. Беше на осемстотин метра от мен, но не ме видя. Вниманието й бе насочено другаде. Тръгнах по криволичещите улици, изкачих се по някакви стълби и се озовах на гробище. Много старо гробище. Изабела, скрита с шал и слънчеви очила, беше коленичила в далечен ъгъл. Аз отстъпих назад. Скрих се зад старите надгробни плочи и една гробница. Тя почисти гроба и сложи цветята в медна поставка, след което остана коленичила дълго. Чух гласа й. Първо заговори, след това се разхлипа. От време на време казваше нещо, но така и не разбрах какво. Разстоянието беше твърде голямо. Не бях виждал тази нейна страна. Този път нямаше нищо скрито. Нямаше преструвки. Тя бе напълно открита. Беше се оголила. Която и да беше тази жена, истинското й лице беше пред мен.

Час по-късно си тръгна. Наблюдавах я как се качва в колата и бавно минава през града на път към шатото. Когато се скри от погледа ми, отидох до гроба. Цветята бяха свежи. Следите от сълзи все още личаха по мрамора.

* * *

Всичко отвътре ме болеше. Цели десет години не бях изпитвал такава болка. Отвориха се стари рани. Коричката се беше обелила. Обърнах се и зареях поглед настрани. Болката си е болка, независимо дали е твоя, или на някой друг. Едно е да я опознаеш като твоя собствена. Различно е, щом я видиш как посича друг.

Върнах се обратно в града. Позяпах витрините. Искаше ми се да избягам. Да оставя тази жена и проблемите й, болката й и да полетя през океана. От друга страна, нямах желание да го правя. Умът ми работеше трескаво. Въпроси, на които не можех да отговоря. Почувствах се така, сякаш Стеди върви до мен. Чух го как влачи крака. След малко заговорих с него. Заговорих на висок глас. Защо аз? Какво да направя? Какво да сторя? Не, не отговаряй на последния въпрос. Приближиха се жена и дъщеря й, пресякоха улицата и минаха на отсрещната страна — на безопасно разстояние. Очевидно разговорът ми беше станал доста оживен. Час по-късно се озовах пред витрината на книжарница. Биографията на Кейти беше пред мен. Собственикът разполагаше с версии и на френски, и на английски.

Оставих се на любопитството си, платих на човека и пъхнах книгата под мишница.