Чарлс Мартин
Ненаписан роман (24)

Двайсет и трета глава

С клипборд под мишница и най-въздействащото си изражение „Не смейте да ми се изпречвате на пътя“ двамата с Изабела излязохме от къщата, отидохме до гаража и се качихме в голф количка с гуми с дълбоки грайфери. Тя заобиколи къщата и пое нагоре по хълма по дълъг непавиран път към върха, който се оказа най-високото място на много километри наоколо. Видяхме покрива на шатото зад нас, Ланже и пасищата наоколо. Тя караше бавно напред, докато видяхме другата страна на хълма. Или по-скоро хълмове.

Лозята се простираха, докъдето стигаше погледът.

Сигурно съм останал с отворена уста, защото тя посегна и побутна брадичката ми нагоре с показалец.

— Внимавай да не лапнеш някоя муха.

— Това е твое.

Кимна.

Пътувахме през лозята. Дебели стъбла се издигаха на шейсет сантиметра от земята. Новите филизи се бяха протегнали по стегната тел, която сякаш очертаваше километри симетрични редици. Посочих.

— Откъде намираш време, за да управляваш всичко това?

— Не го управлявам аз. Наела съм човек, който да се занимава. Ние сме сравнително малко лозе. Бутиково, бих казала. Печалбата ни е малка. Плащам му добре, поощрявам го и той винаги с удоволствие помага на „Перо енд Партнърс“ да произведат хубаво вино. — Погледна ме хитро. — Искаш ли да го пробваш?

Кимнах и се спуснахме надолу по хълма. Наместих черните си очила на лицето.

— Колкото повече те опознавам, толкова по-интересна ставаш.

Тя се разсмя.

— Коя от нас имаш предвид?

Стигнахме до стар хамбар, пред който бяха подредени метални варели и компютризирани съвременни машини. Тя посочи варелите.

— Вече не използваме дъбови бъчви. Единствено от алуминий.

Висок мъж в средата на петдесетте с лице, обсипано с лунички, и буйна морковеночервена коса излезе от един офис от далечния край. Изглеждаше така, сякаш току-що бе пъхнал пръст в електрически контакт. Горната му устна беше стегната, акцентът австралийски, а усмивката му се разля от ухо до ухо.

Прегърна мечешката Изабела. След това и мен. Тя заговори на френски, после мина на английски. Когато приключи, той й отговори на френски, после се обърна към мен на английски:

— Добре дошъл, приятел. — Подаде ми едра мускулеста мазолеста ръка. — Иън Мърфи. Ако ти трябва нещо…

Хареса ми веднага.

Изабела ме поведе към маса, на която той отвори няколко бутилки. Две бяло. Две червено. Едното шампанизирано. Подаде ми чаша. Завихри виното в своята. Каза, че „дишало“. После отпи, повъртя го в уста и го изплю в нещо като плювалник в краката си. Колкото и да беше странно, Изабела направи същото. Отпи, повъртя в уста и изплю в същия ред като него. Даде ми знак. Аз отпих, задържах в уста и преглътнах.

— Трябва да го изплюеш — обясни тя.

Вдигнах чашата. Виното беше много хубаво.

— Не си падам много по виното, но нямам никакво намерение да го плюя.

Иън се изсмя сърдечно, доволен от забележката ми. Говореше свободно за виното и процеса на производство. Използваше думи като „обем“, „полепва по езика“, „мускулеста структура“, „специфичността“ на това или онова. Не разбрах и дума от казаното, но след пет секунди бях убеден, че той знае за виното повече, отколкото аз щях да науча до края на живота си. Австралиецът наля от второто, след това от третото и четвъртото и най-сетне и от пето. Усмихваше се гордо. Вдигна бутилката към слънцето.

— 2005-а. Най-добрата ни година за вино. Може би най-добрата изобщо. Деветдесет и девет точки. — Той наля. — Има плътна структура. Можеш да усетиш богатите тонове. — Нямах представа за каква плътност и богати тонове говори, но за мен виното беше хубаво. Кимнах. Глас на млад човек изрева от задната част на хамбара. Той остави чашата си. — Беше ми приятно да се запознаем, приятел. Ако мога да направя нещо… — Разтърси ръката ми и се прибра в хамбара.

— Какво му каза?

— Питаш какво обяснение съм дала защо си тук ли?

— Да.

— Казах му, че си купувач за американски дистрибутор.

Мога да си представя колко убедително съм се държал. Ако обаче Иън бе решил, че между нас с Изабела има нещо, той с нищо не го показа.

Тя ми отправи дълъг поглед. Замисли се над нещо. Прецени ме. Пъхна кожения клипборд под мишница.

— Хайде. Искам да ти покажа нещо.

Подкара обратно към шатото по друг път. Заобиколихме хълма и се озовахме пред друга постройка, която приличаше и на хамбар, и на гараж, с няколко врати, които водеха към скална стена под шатото.

Тя слезе и посочи металната врата, която отвеждаше към нещо като пещери, издълбани в скалата.

— Преди повече от хиляда години хората, които живеели покрай река Лоара — наричат се троглодити — идвали тук и копаели, не знам по-подходяща дума от „домове“ в скалните стени. Тези пещери са се разширили с течение на времето. — Тя отключи първата и щракна един след друг множеството ключове на стената. Пещерата светна и разкри, че проходът навлиза дълбоко в планината. Входът бе достатъчно голям, за да мине през него трактор с ремарке. Влязохме в основната пещера, обградена с по-малки пещери от двете страни. Кейти взе фенерче от стената, където бе сложено да се зарежда, и освети по-малките. Всяка пещера беше пълна с бутилки вино. Имаха етикети, които посочваха годината. Колкото по-навътре влизахме, толкова по-стари години бяха изписани. Най-накрая, може би двеста до триста метра навътре в планината, стигнахме до стъпала, изсечени в скалата, които водеха надолу. Тя щракна нов ключ и лампите по стените заблестяха в убито жълто. В дъното отключи метална врата и я отвори. Вратата изскърца. Щракна нова лампа. Тази пещера беше по-малка. С нисък таван. Едва се побирах на височина. Тя насочи фенерчето към тавана. Два прилепа висяха заспали. Кейти притисна пръсти към устните си, обърна се наляво и тръгна към друга метална врата. Както и в другите пещери, стените около нас бяха скрити зад номерирани сандъци, пълни с бутилки.

— Температурата е постоянна, единайсет градуса, през цялата година. Съвършена е за виното. — Тя отключи тежката метална врата, отвори я, щракна нова лампа и влязохме. — Стаята на татко. Тук държеше виното от резерва. — Помещението беше пълно с хиляди бутилки вино. Тя посочи сандък с надпис „1977 Изабела“. — Бутилките са от годината, в която съм родена. Пазел ги е за сватбата ми. — Имаше вино чак от 20-те години на XX век. Тя продължи. — Част от него е развалено. Друга — тя сви самоуверено рамене — не е.

Погледна ме.

— Татко беше главният градинар. Когато най-сетне спечели доверието на графинята, след като съпругът й почина, той започна да се грижи и за лозята. — Погледна настрани. След това отново се обърна към мен. Сякаш погледът й надникна в душата ми. — Графинята обичаше да го нарича „виртуоз, ексцентричен гений на виното“. Мама чистела къщата, перяла чаршафите и ни напуснала, когато съм била на по-малко от годинка. Не я помня. Аз… — Тя плъзна пръсти по прашните бутилки. — Бях грозно дете с очила, а косата скриваше лицето ми. Татко не можеше да си позволи детегледачка, затова тичах до града, до пазара, до пекарната, миех подове и се стараех да бъда колкото полезна, толкова и невидима.

Тя се огледа.

— Когато графинята почина… — Сви рамене. — Бях заминала десет години по-рано и бях изкарала малко пари. Дойдох тук на нещо като ваканция. Видях табелата на портата, че имението ще се продаде на търг. Беше запуснато. Разпадаше се. Графинята беше вдовица, нямаше семейство и през годините бе продавала разни неща, защото се нуждаела от пари. Шатофор беше сянка на старото величаво имение. Отидох в банката и същия ден го купих. Щом изкарах повече пари, купих още. Възстанових го във вида, в който татко го беше познавал. — Огледа се. — Сигурна съм, че щеше да му хареса.

Тук пещерите преминаваха една в друга и във всяка имаше вино, повече, отколкото бях виждал през живота си.

— Една четвърт от това вино беше тук, когато купих имота. По-голямата част е на татко.

— Всички сте работили здравата.

— Иън е работил здравата. Не аз. — Тя се усмихна насмешливо. — Аз просто подписвам чековете. — Бръкна в джоба си. — Като говорим за чекове… — подаде ми пачка евро. — В случай че се изгубиш.

— Благодаря.

Тя се подсмихна.

— Приеми ги като заплащане на услуга.

Разсмях се и натъпках парите в джоба си.

Беше късен следобед, когато излязохме от пещерите. Слънцето залязваше. Въздухът беше станал хладен. Тя се обърна към мен и посочи шатото.

— Ще успееш ли да се прибереш сам?

Кимнах. Тя понечи да каже нещо. Премълча. След това заговори през рамо:

— Трябва да свърша няколко неща. Ще се позабавляваш ли сам някой и друг час?

— Разбира се.

— Няма да се бавя. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В осем например.

— Да ти помогна с нещо?

Отново насмешливата усмивка.

— Не, но можеш да гледаш. — Махна неопределено с ръка. — Това е Франция. Храната тук е удоволствие. — Тръгна и след секунда се обърна. — Ако слушаш, ще ти отворя хубава бутилка вино. И ако не се мръщиш на онова, което ще сготвя. Дори ще ти позволя да влезеш в кухнята, което е истинско благоволение.