Чарлс Мартин
Ненаписан роман (19)

Осемнайсета глава

По залез открихме кафене под сянката на Айфеловата кула. Тя се върна от тоалетната с шал, покрил ушите и челото й, и огромни слънчеви очила, които скриваха горната част на лицето. Сложи и втори шал на врата. Сливаше се безупречно — Патрисия, парижката художничка. Поръча вечеря и си побъбри със сервитьора. Заради перуката, шаловете и слънчевите очила той не забеляза нищо. Слушах, като наблюдавах устата й. Как изговаря думите. Звученето ми напомняше на разтопен сладолед. Устните й оформяха думите, но преобразяването беше в тялото й. В изражението на лицето. Тя спря по средата на изречението. Беше възторжена, щастлива и усмихната. Махна с ръка.

— Знаеш ли, че Тим Макгро има песен, в която се казва, че трябва да живееш така, сякаш умираш?

— Да.

— Трябва да напише още една — как да живееш, все едно си мъртъв. Много по-хубаво е. — Беше в настроение да бъбри. Градът я бе изпълнил с възторг. — Тук ми харесва. Хората седят в кафенета, пият бира, пушат цигари, похапват десерти, усещат вкуса им, наистина го усещат. Наблюдават как се изнизва следобедът. — Тя поклати глава. — Американците никога не наблюдават как следобедът се изнизва. Колко сме глупави. Мислим си: „Защо да го правим?“. Винаги бързаме, винаги се стремим към следващата минута, не се наслаждаваме на настоящата, а никой не е бил по-забързан от мен. Аз съм, по-точно казано бях, устремена само напред. Изпращах някъде между сто и двеста есемеса на ден и в повечето нареждах на някого да направи нещо. Раздавах заповеди. Успехът тук е бутилка вино, букет свежи цветя, топъл хляб, току-що изваден от фурната. Несолено масло и чинийка с маслини. Те имат шест седмици ваканция и работят трийсет и пет часа в седмицата. Не са им необходими три гардероба за дрехите и четири автомобила. Живеят за настоящия момент. Не за утрешния ден.

Тя стана, пристъпи към продавача на ъгъла, купи кутия цигари, върна се, чукна я в бедрото си и запали една, дръпна дълбоко. Изпълни дробовете си и издиша дима.

— Пушиш ли? — попитах аз.

Ново дръпване, последвано от усмивка. Димът от цигарата се изви нагоре, а тя изпусна поетия от ъгълчето на устата си.

— Само в Париж.

— В твоята кариера… — прошепнах. Погледнах през рамо. — Играла ли си много френски героини?

Тя угаси цигарата и поклати глава.

— Нито една.

— Защо?

Вдигна поглед към кулата, сега осветена от милиони светлинки. Споменът изплува на повърхността.

— Едно време татко ме водеше тук. — Кръглата луна над Айфеловата кула привлече вниманието й. — Возехме се на влака.

Всичко се връзваше.

— Ти си французойка.

Отпи вино.

— Oui.

— Това означава „да“, нали?

Червеното вино оцвети ръбчетата на устните й. Тя изчака да усети вкуса му.

— Oui.

Замълчах.

— Кой друг знае?

— Само ти.

— Ами онзи тип, Ричард Томас?

— Разказала съм му някои от тайните си, но не и тази.

— А Стеди?

Тя поклати глава.

— Английският беше един от любимите ми предмети в училище и го говорех почти без акцент, когато се запознах с него. — Разказваше, без да се замисля. — Около четирийсет процента от английските думи са с френски произход.

— Я стига!

— Не ми ли вярваш?

Тя сви рамене, фразите се търкулнаха по езика й като буквите от азбуката.

— Dèja vu, a la mode, pièce de rèsistance, bon appèti, a la carte, en masse, art deco, nouveau riche, au con raire, au naturel, au pair, au revoir, je ne sais quoi, fait ac compli^[1]… — Отброяваше на пръсти, докато се опитваше да ми докаже. Всеки пръст щръкваше заедно с думите, които изговаряше. — Avan garde, bon voyage, RSVP, chaise longue, crème de la crème, cafe au lait, pot pourri, carte blanche, laissez-faire, grand prix, cordon bleu, coup d’ètat, esprit de corps, crème brûlèe, cul-de-sac, faux pas, double ent endre, en route, art nouveau, film noir, Mardi Gras, nom de plume, papier-mâche, c’es la vie, raison d’être, our de force, vis-à-vis^[2]…

Все още изброяваше, когато я прекъснах:

— Добре де, добре. Доказа своето. Изгубих се още преди петдесет думи. — Не й казах, но много ми харесваше как думите избликват от устата й. Начинът, по който ги оформяше. Толкова много френски се плъзна покрай ухото ми, преди да успея да уловя дори най-незначителната дума, но като цяло начинът, по който се нижеха — просто се получаваше. Не съм лингвист, но който и да беше казал, че френският държи монопола върху красотата на речта, е бил прав.

Срещу кафенето имаше книжарница. Видях колко много народ влиза и излиза и реших, че бизнесът им върви. Книгата на Томас „Ледената кралица“ изпълваше витрината — наскоро преведена на френски с непубликувани досега снимки от личната му колекция. Самодоволното му лице ни наблюдаваше от огромен плакат. Той бе решил да изцеди всеки цент. Банер над книгите гласеше: „Бестселър“. Тя го погледна и поклати глава.

— Да знаеш, че ме преследва. А толкова малка част е истина.

— Ти чела ли си я? — попитах силно учуден.

Очите й се спряха на арката и на автомобилите по кръговото. Показалецът на дясната й ръка започна да потрива едва забележимо белега на лявата китка.

— Да, четох я. — Кимна през рамо, без да поглежда книгата. — Той обиколи всяко вечерно токшоу, изкара милиони, и то как? Изопачи каквото можа и добави толкова истина, колкото да има някаква достоверност. — Погледна ме. — Искаш ли да ти кажа истината? — Не дочака отговора ми. — Истината е, че на първите сто страници е написал повече от двайсет и седем долни лъжи, гнусни лъжи. И знае, че са лъжи, защото ме е питал и съм му казала, че не е вярно. За повечето от тях съм му дала и доказателства, че са лъжа. — Тя плесна дланта на ръката си. — Показах му черно на бяло. — Замахна, сякаш се опитваше да прогони куче или гълъб. — Книгата му не е нищо повече от препечатка от таблоидите. — Размаха ръка към книжарницата. — Невероятното е, че хората четат тези глупости. — Тръсна глава. — Номер едно! Кой човек със здрав разум би си купил подобно нещо? — Поклати глава. — Някой ми каза, когато попаднах в бизнеса, че хората вярват на онова, което четат, докато някой друг не отпечата опровержение. Тогава вярват и на двете. — Сви рамене. Много я биваше в свиването на рамене. Вероятно се дължеше на дълга практика.

Платих сметката и тръгнахме. Опитах се да омаловажа книгата.

— Той не ми харесва.

— Кой?

— Куикуег.

Тя ми се стори объркана.

— Кой?

— Томас.

Усмихна се.

— Добро попадение. Ще ми се аз да се бях сетила за него. — След като пак сви рамене, продължи. — On n’apprendpas aux vieux singes à faire des grimaces.

— Май ще ми трябва помощ.

— Не можеш да научиш стари маймуни на нови гримаси.

Впечатлението, с което бях останал за Кейти Куин след първата ни среща, се оказа погрешно. Бях прибързал със заключенията. А те бяха доста. Последните няколко дни го доказаха. Онова, което научавах през последните няколко часа, ми подсказваше, че съм все още на повърхността.

Минахме покрай книжарницата. Когато приближихме, видяхме, че един таблоид е поставен на пластмасова стойка под книгите. На корицата се виждаше книгата и снимка, която показваше Кейти в доста неблагоприятна светлина. Заглавието гласеше: „Тя беше чудовище. Всеки, който я познаваше, може да го потвърди“.

Тя мълча няколко минути. Когато най-сетне заговори, гласът й беше тих, докато гледаше през витрината.

— Дори не познавам този човек. Те откъде знаят какво представлявам? — Ново мълчание. Кимване. Кръстосани ръце. Обърна се и ме погледна през черните очила. От дясното й око се стече сълза. Каквото и да говореха, беше човешко същество. Истински колос на глинени крака. — Добре, чудовище съм. Но не и чудовището, което той описва в тази книга. — Продължи, сякаш на себе си. — Той няма никаква представа.

Умението й да се отклонява беше невероятно. Погледна кулата и ме хвана под ръка.

— Ела да се качим.