Чарлс Мартин
Ненаписан роман (17)

Шестнайсета глава

Почуках, но тя не отговори. Почуках отново. Нищо. Използвах ключа й, отворих вратата и я открих просната на леглото като снежен ангел. Очите й покрити с шал, някакво подобие на слушалки в ушите. Разтърсих я за пръста на крака.

Тя се размърда и дръпна шала от лицето си.

— Колко е часът?

— Почти четири.

— Следобед ли?

Кимнах.

Изрита чаршафите и заслони очи, за да ги скрие от слънчевите лъчи, които се промъкваха през щорите.

— Очевидно не обичаш да ставаш рано.

Тя се тръшна отново на леглото.

— Не и когато си лягам с изгрева на слънцето.

Разсмях се.

— Ще те чакам в кафенето.

— Първо ще взема душ.

Час по-късно се появи трети екземпляр — съвършено копие на снимката в паспорта, без каквато и да било прилика с Кейти Куин. Това беше Изабела Десуш. Червенокоса професионалистка. Буйна коса до раменете. Бележник. Черни очила с метални рамки. Сако до талията и тесни панталони. Изискана копринена блуза, поръбена с дантела. Черни обувки на висок ток. Къси бързи стъпки. Видът й подсказваше: „Бързам, а когато ми трябва мнението ти, ще те попитам“.

Изабела седна, погледна сервитьора и докосна чашата за сок. Наведох се напред.

— Ти колко различни човека си?

Тръсна глава. Отправи ми полуусмивка.

— Колкото се налага.

— Налага ли се? Една не е ли достатъчна?

— Ако винаги използвам една и съща дегизировка, някой може да се досети. Не смея да рискувам, особено сега. — Погледна ме. — Имаш ли си любима?

Разсмях се.

— Няма да се вържа. Няма начин. Откъде взе дрехите?

— От бутика на първия етаж.

— Бързо си напазарувала.

— Знаех какво точно искам. — Забеляза, че потривам брадичката и бузите си. — Да не би нещо да ти липсва?

Усмихнах се.

След чаша сок и две чаши кафе излязохме пред хотела, където Стеди тъкмо спираше с моя джип. За да изиграе до съвършенство ролята си, Кейти отстъпи настрани. Изпълнителен директор, бизнес дама, която дели с други един автомобил и нищо повече.

Май тази работа не ми хареса много.

Млада полуоблечена майка, която мляскаше дъвка в ухото на човека, с когото говореше, излезе от хотела и мина с бебешка количка между нас. Пиколото се обади за такси. Изабела, скрита зад маркови черни очила, с нищо не показа, че е забелязала майката и бебето. Тъй като търсеше внимание, бебето извади биберона от устата си и го хвърли по нея. Последва удар и залъгалката се плъзна по новите й панталони, остави лъскава пътека от слюнка и тупна до носа на обувката й. Без дори да забележи, майката продължи още по-оживено да разказва събитията от предишната вечер. Бебето се опитваше да се пребори с предпазните колани, протегна се, но не успя да достигне желаната цел. Изабела погледна майката с крайчеца на окото си, а след това и бебето, накрая биберона. Последва дълго мълчание. Наведе се, без никой да я види, вдигна бавно биберона, коленичи до количката, перна игриво детето по носа, след това пъхна залъгалката в омазаната устичка. Бебето се разсмя, разрита се и посегна към нея. Тя вдигна показалец и детето го сграбчи с четири пръста. Наблюдавах, без да кажа и дума. Секунда по-късно тя се изправи и с дясната ръка повдигна очилата, за да докосне грима под дясното око.

Качихме се в джипа ми и Стеди ни откара до летището. Не спря да бърбори. Ние мълчахме. Аз мислех само за едно. Добре де, две неща. Влизането във Франция и минаването през границата. След това за връщането в Съединените щати. Не се страхувах, че ще ми щракнат белезници и ще ме обвинят в криминално деяние. Беше по-лошо. Страхувах се да не изгубя анонимността си. Бях положил огромни усилия, за да изчезна, и не исках да жертвам живота си заради прищявката на актриса, която се опитва да открие нещо изгубено.

Независимо от всичко си седях в джипа.

Стеди продължаваше да ме наблюдава с крайчеца на окото си. Подсмихваше се.

Паркирахме на частно летище недалече от международното летище „Маями“ и тръгнахме към самолета. Кейти целуна Стеди по бузата и продължи напред. Той подръпна ръката ми, за да ме спре. Свалих очилата.

— Сигурен ли си, че не искаш да заминеш? — попитах аз.

— Не. Последния път, когато бях там, разгневени люде стреляха по мен. Ще пасувам.

Той спря, стисна ръката ми и ме подръпна, за да заговори в ухото ми. В крайчеца на устата му се беше събрала слюнка. Дъхът му миришеше на дим от лула.

— Нали ти казах, че ще изрежа гангрената?

Кимнах.

Той погледна самолета, след това мен.

— Нужните инструменти могат да бъдат в каква ли не форма. Трион, скалпел… — Обърнах се и тръгнах. Той не пусна ръката ми. — Ключът… — вдигна очилата над челото ми — си е там, докато специалистите изрязват раната. Освен това… — Той поклати глава. Пое си дъх през зъби. — Трябва да ги оставиш да изрежат всичко. Това означава да режат дълбоко, да стигнат до живата тъкан. — Най-сетне ме пусна. Подпря се на бастуна си. — Питър — от много време никой не ме беше наричал с истинското ми име, — ти си едно от най-надарените човешки същества, които съм срещал. Може би най-надареният. — Отново стрелна с очи самолета. — А аз познавам изключително надарени хора. — Наблюдаваше я как се изкачва по стълбичката. — Те са три и не говоря за дегизировката. Говоря за нея. Едната се раздава пред изпълнената с обожание публика. Другата се раздава на приятелите си. Третата обаче не се разкрива пред никого. — Поклати глава. — Познавам я повече от двайсет години, а съм наясно само с първите две. — Вдигна поглед към мен. — Открий третата.

Пусна ме и аз тръгнах към самолета. Докато се качвах, той извика зад мен и в гласа му долових смях:

— Докато сте в Париж, не й позволявай да те качи на скутер. Не се качвайте на Айфеловата кула през нощта. Пий вино с всяко ястие. Всичко от „Сен Емилион“ е добро. Ако отидете до Конд Сен Мартен, провери какво има под петата пейка отпред назад. Каквото и да правиш, по никакъв начин не…

Влязох вътре и стюардесата затвори вратата след мен.

Кейти закопча предпазния колан, наведе се през пътеката и му помаха през прозореца.

— Имам чувството, че е планирал цялата тази работа — рече тя.

— Да. При това много по-отдавна от теб.

Огледах бежовата плюшена тапицерия и вдишах шумно два пъти.

— Човек така и не свиква с мириса на нов самолет, нали?

Тя се разсмя.

Стеди беше използвал предоставените му средства и тъй като не се налагаше да отговаря пред когото и да било, бе наел самолет „Гълфстрийм“, който да прекоси океана.

В документите на Кейти бе записано, че е известен купувач на антики от Щатите. Пътуваше всеки месец или веднъж на два месеца до Европа, за да търси нови неща. Доста добро прикритие. Така можеше да се движи в света, който познава, без никой да я усети. Хитро измислено.

* * *

Маями остана в далечината. Смали се. Десетте хиляди острова, блатата и невидимият свят, който си бях създал, изчезнаха. Седяхме в тишината на дванайсет километра височина. Плъзгахме се във въздуха с малко над деветстотин и шейсет километра в час. Замислих се за крехката жена до мен, пръстите на лявата й ръка потропваха по подлакътника, а тези на другата — по предните зъби. Почти не я познавах и все пак се бях съгласил да замина с нея за Франция. Защо? Наистина ли? Ама какво всъщност правех в този самолет? Замислих се какво ни очаква и за думите на Стеди. За петата пейка в Конд Сен Мартен — каквото и където и да беше това. За многото лица на Кейти Куин и предизвикателството да „открия третото“. Накрая се замислих за предложението, което ми отправи.

Да изреже гангрената ми.

Опитах да се отърся, но нервното потрепване на бузата ми подсказа, че може да е твърде късно. Тревогата ми се засили. Водата под нас стигаше до самия край на света. Липсваше единствено надгробен камък.

Бягах от доста време. Понякога ми се удаваше, беше ми приятно и спокойно и можех да продължа още дълго. От момента, в който се качих на този самолет, всичко се промени. Върна се яснотата. В мига, в който закопчах предпазния колан, се отказах от контрола. Предадох управлението. Останех ли с нея, се превръщах в кукла на конци, а Стеди контролираше конците. Какво ли щеше да се случи, когато Стеди, хирургът, методично си проправи път към раната и подмине белезите, които ме защитават, а скалпелът се вреже във все още живата тъкан? Когато оголи раната, трябва да се справям с подръчни материали.

И с онова, което бях погребал.