Чарлс Мартин
Ненаписан роман (15)

Четиринайсета глава

Сложих си чехли, избелели дънки и бяла риза с копчета отпред. Вързах си косата. Почуках на вратата й и вместо блондинката, която оставих, ми отвори брюнетка със скоклива опашка и очила с титаниеви рамки. Нямаше и следа от големите цици — бяха заменени със сравнително плоски гърди. Имаше дълги мигли. Черна очна линия, сенки за очи, високи скули и мрежести чорапи. Къса пола. Дълги крака. Почти приличаше на азиатка, нямаше и помен от жената, която познавах.

Проверих повторно номера на стаята, за да съм сигурен, че не съм сбъркал. Моделът на бельо затвори вратата и тръгна пред мен към асансьора като полюшваше бедра на всяка крачка.

— Кажи, да не би да харесваш Тифани, цицорестата женичка трофей повече?

— Не, просто не очаквах… искам да кажа, теб.

Взехме такси до Майл и повървяхме пеша до малкия ресторант, наречен „Ортаник“. Без да ми каже, тя беше направила резервация и бе поискала определена маса. Изчакахме, докато подготвят масата. Около нас се насъбраха хора. Отвсякъде се носеха разговори. Кейти пъхна ръка в моята, за да е пълна картинката.

Настаниха ни в един ъгъл, тя беше с профил към залата. Така можеше да гледа наляво, ако иска да вижда заведението, или да се обръща надясно и да гледа какво става в огледалата. Беше правила същото и преди.

Преди да успея да отворя уста, Ашли, азиатският модел на бельо, поръча и за двамата.

— Два пъти мохито.

Сервитьорът си записа.

— Готови ли сте да поръчате?

Кейти ме посочи.

— За него салата с манго. За мен „Цезар“. Ще си разделим сиренето „Бри“. След това двойна свинска пържола за него, а за мен рачешки кюфтенца.

Сервитьорът кимна.

— Много добър избор.

Тя продължи.

— За десерт той ще похапне от шоколадовия разкош, който те кара да шляпнеш майка си, а за мен пържени банани в ром. — Тя ми се усмихна и ме перна по ръката. — Приисква ти се да целунеш гаджето си.

Сервитьорът ми се стори впечатлен.

— Връщам се веднага. Два пъти първокласно мохито.

Той се отдалечи.

— Гадже ли?

— Същността на актьорската игра е да убедиш другите в нещо, което може да е истина, но може и да не е. Истината е скрита в теб. — Тя погледна сервитьора, който маркираше поръчката. — Този тип не мисли за… — тя сниши глас — за госпожица Куин. Мисли за двама, които се забавляват, за мен, че съм щастлива с теб, и как една щастлива двойка на масата означава по-добър бакшиш за него.

Той донесе мохитото. Отпихме. Коктейлът парна устните ми, след това и гърлото. Приятен беше твърде слаба дума. Тя се усмихна, облиза се, извади листенце мента и го помириса.

— Хубав е, нали?

— Не… „хубаво“ беше кафето на бензиностанцията днес следобед. Това… — обрах кондензираната влага по високата чаша с палец. — Това е нектар от боговете.

Тя се разсмя.

— Внимавай да не те хване.

Настъпи многозначително мълчание. Сигурен бях, че го е подготвила. Тя вдигна чашата към устните си. Погледна ме над ръба.

— Кажи ми нещо.

— Какво?

— Нещо, което никой друг не знае.

Разсмях се.

— Никога не съм бил тук.

Тя отпи.

— Каза, че си бил в „производството“.

Поредният въпрос, представен като факт. Престорих се, че съм насочил вниманието си към останалите в заведението.

— Аха.

— Какво произвеждаше?

— Целевият пазар включваше младежи на седемнайсет и по-малки, въпреки че често се прехвърляхме и нагоре.

— Това не ми говори абсолютно нищо.

Нова усмивка.

— Сигурно.

— Криеш си картите, а?

— Може би, но не чак толкова, колкото… Изабела — прошепнах аз.

Донесоха ни храната и тя смени темата. Говорихме си за нещата, които харесваме, за стари навици, за онова, което носят хората, и защо по още едно мохито е дори препоръчително. Салатата ми беше хубава, но двойната свинска пържола беше най-доброто печено, което някога съм вкусвал, последвана от шоколадовото великолепие. Всеки от нас пробва от чинията на другия, сякаш беше неговата, и макар нейните кюфтенца от раци да бяха отлични, пърженият в ром банан беше просто върхът. Когато платих сметката, така се бях натъпкал, че не можех да помръдна. Тя посочи улицата.

— Да повървим.

Излязохме на тротоара, завихме наляво и тя пъхна ръка в моята, за да затвърди илюзията. Огледа улицата, магазините, хората и заговори точно толкова високо, за да я чувам.

— Да си забелязал, че има два града Маями? Единия виждаш преди залез, а другия — след това. — До ресторанта се виеше опашка от хора пред гише за билети на малко кино и стигаше чак зад ъгъла. На афиша пишеше: „Кралицата е жива. Маратон на филми с Кейти Куин. Тази вечер от девет“. Тя вдигна поглед и червените и бели светлини погалиха лицето й. Зашепна не толкова към мен, колкото на спомена от това място. „… И как и ние — сенки върху сцена — по заповед на тайните звезди…“

Хубави думи.

— Шекспир — рекох изненадано аз. — Сонет^[1], ако не се лъжа.

Тя ме погледна с ъгълчето на окото си.

— Значи все пак слизаш от лодката.

Кимнах леко.

— Понякога.

Очите й отразяваха белите светлини. Блестяха.

— Това е театърът, в който започнах. — Засмя се. — Говоря за началото тук. Поставяха пиеси, преди да го превърнат в кино.

— Коя беше пиесата?

— „Малки жени“. Стеди ми помогна да ме включат в прослушването. Играех Джо. — Тя се засмя мрачно. — Това беше по времето, когато ми се разминаваше.

— Кое?

Тя се разсмя отново и поклати глава.

Посочих гишето.

— Имаш ли нещо против?

Погледна опашката. След това се обърна към тротоара, за да избегне очите ми. Накрая ме погледна. Прецени.

— Не.

Купих два билета и ни отвориха вратата. Не взех пуканки, защото не можех да сложа и хапка в уста. Подминахме щанда с лакомствата и се заизкачвахме по стълбите, за да заемем две места в дъното на залата. Седнахме и след малко залата притъмня и филмът започна. Заглавието гласеше „Планината между нас“. Тя зашепна в ухото ми:

— Излезе преди две години. Третата ми награда от Академията.

Изпънах гръб.

— Спечелила си три…

Тя притисна устните ми с пръст.

— Шшш.

Може би мохитото се обаждаше. Бавно изпънах три пръста.

— Спечелила си три награди от Академията?

Тя обгърна коленете си с ръце, огледа насядалото множество и кимна.

Беше впечатляваща. Възхитителна. Контролираше не само себе си, но и всички останали. Когато дойде време за финалните надписи, половината публика плачеше. Странно, докато аз гледах филма, тя наблюдаваше хората и си гризеше нокътя.

От време на време забелязвах, че изрича думите, преди да са прозвучали на екрана. Пръстите на лявата й ръка бяха като на кукловод над конците. Всяко движение, което правеше с ръце, се повтаряше на екрана. С дясната си ръка контролираше мъжа, изпълнител на главната роля. Във втория филм играеше бездомница — Сам — която бяга с дъщеря си — Хоуп — и пише писма до Господ. Двете са спасени от тексаски рейнджър. По едно време имаше сцена в реката. Къпеше се гола. Показаха я от ханша нагоре. Тъкмо преди да влезе във водата по евино облекло, тя закри очите ми.

След още два филма последните надписи тръгнаха в пет сутринта. Седях като омагьосан. Публиката около мен се изправи на крака и заръкопляска, чуха се свирене и викове:

— Encore! Encore!^[2]

Тя ме подръпна.

Излязохме на улицата, придружени от шляпането на чехлите ми. Тя мълчеше. На две улици от Майл минахме покрай една книжарница. Беше затворена, но всичко вътре се виждаше. На предните три, всяка по два метра и половина, беше подредена една-единствена книга: „Ледената кралица: какво не са ви казали медиите и Кейти за Кейти Куин“. В долния десен ъгъл на корицата пишеше: „Неофициална биография“. Постер на Куикуег беше поставен от лявата страна и обявяваше, че той ще дава автографи следващата вечер. Нямаше съмнение, че ще разкаже на всички за новия материал, над който работи. Имаше поне сто копия на витрината. Привлякоха дори моето внимание. Някой беше закачил фотокопие от списъка с бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. „Ледената кралица“ беше на седмо място. Беше се качила с три места по-нагоре от миналата седмица. Тя поклати глава.

— Писатели. Не може без тях. Не можеш да им имаш доверие.

Гледах книгата.

— Този тип наистина ти е влязъл под кожата, нали?

— Докопа се до това, което му дадох, и го превърна в нещо, което сам пожела.

— Съди го тогава.

Тя сви рамене.

— Нямахме достатъчно доказателства, за да спрем издаването. Дори да бях жива, докъде щях да стигна? Щях да му осигуря достоверност, а аз щях да изляза дребнава. — Тя се обърна и застана с гръб към книгата. — Лъжи. Само лъжи.

Самодоволното изражение по нашареното му с мастило лице в комплект с мистериозната поза не му придаваше вид на тайнствен автор. Личеше, че в него има нещо изкуствено.

— Той все още не го знае, но е просто едно нищожество. Гола вода. Днес е тук, утре ще бъде забравен. Двете му секунди слава изтичат, няма да продължат още много. Въпреки това боли. Изкушавам се да разкажа всичко на Стеди, а след това да го оставя да плати на някого да оправи нещата.

Тъкмо спря да говори, и две хлапета с качулки профучаха на скейтбордовете си, като ръсеха мръсотии. Едното видя книгата, която бе изложена със снимка на Кейти. С многозначителни жестове и цветисти епитети то й показа среден пръст.

— Крайно време беше да пукне. Сега най-сетне ще престанат да повтарят колко й бил труден животът на тази богата никаквица…

Опитах се да заглуша думите му.

— Не им обръщай внимание.

Тя дори не трепна. Годините, прекарани под светлината на прожекторите, си казаха думата.

— Много е трудно да изпитваш съжаление към човек, който има всичко, което на теб ти се иска да имаш.

Виеше ми се свят. Имах нужда от сън.

— Искаш ли да спра такси?

— Не, близо сме.

Тръгнахме по улицата и пристигнахме в „Билтмор“ след четирийсет и пет минути. Тя говореше за филми, за роли, за реплики, за изгубена любов. Оставих я да разказва и слушах. В хотела я изпратих до стаята й. Не можах да скрия любопитството си.

— Трудно ли ти беше?

Сви рамене. След това тръсна глава.

— Щом свършиха снимките на филма, прекарах три месеца в… — написа кавички с пръсти — в „спа център“, за да отвикна от ксанакса и хидрокодона^[3]. — Тя се запъти към стаята си. — Най-невероятното при филмите е онова, което остава на пода в монтажната. — Обърна се. — Ако можеха да видят тези кадри, интересно дали щяха да ръкопляскат. Дали щяха да свирят и да ми връчат статуетката.

Във Франция са шест часа по-напред от Източното крайбрежие, така че Стеди беше уредил самолетът да излети в шест следобед и да пристигнем рано сутринта. Разполагахме с почти дванайсет часа, преди да отпътуваме.

— До утре.

— Искаш да кажеш днес.

— Аха.