Чарлс Мартин
Ненаписан роман (14)

Тринайсета глава

Кейти каза, че по нейна преценка ще отсъстваме седмица. Може би две. Тъй като датата за връщане не беше сигурна, аз зазимих лодките на моята стоянка от югоизточната страна на Чъкълъски. Това си беше най-обикновен разклатен док, където закотвих „Измислен живот“ и вдигнах „Джоди“ с помощта на моторизиран кран. Оставих акумулаторите да се зареждат и платих малка сума на едно хлапе, Лени, който живееше в каравана на доковете и работеше в бараката, където продаваха стръв, за да пъди пеликаните от двете лодки и да ги мие, ако все пак ги омърлят. Той кимна и взе парите ми.

Имам си един стар дизелов джип додж. Паля го, колкото да не падне акумулаторът, но го използвам единствено за да тегли „Джоди“. Кейти и Стеди се качиха. Тя избърса прахта от таблото, нагласи духалките и термостата.

— Защо караш дизел?

— Харесва ми.

Отново нагласи духалката.

— Значи си от онези хора.

— Кои хора?

Тя се заигра с термостата и продължи да говори на себе си:

— Студено или топло, хайде най-сетне да решиш. — Обърна се към мен. — От онези, които компенсират, като си купуват огромен напудрен джип.

— Ти да не би да си от онези богати актриси, които компенсират изолацията и самотата, като притежават двайсет автомобила?

Тя вдигна крака на таблото и сви колене към гърдите си.

— Не е честно.

— Не е ли?

Вече ядосана, тя врътна термостата до края.

— Седемнайсет.

Можехме да замразим месо в купето на джипа.

— Какво седемнайсет?

— Автомобила. — Тя отпусна глава на ръцете си, подпрени върху коленете. — Въпреки това ти се опитваш да компенсираш.

— Или просто съм човек, който използва джипа, за да тегли лодката му.

Тя поклати глава.

— Не, компенсираш. Не си направил прекалено голям удар в живота първия път, затова сега се опитваш да компенсираш с двигател, който боботи като трактор.

Имаше известно основание.

— Обзалагам се, че имаш порше, нали?

Тя кимна.

— Четири.

— И един от черните рейндж ровъри като от филмите на Джеймс Бонд.

— Два са. Абсолютно еднакви.

— Защо пък два?

— За да карам единия, докато другият е в сервиз. — Тя отново посегна към термостата. Покрих ръката й със своята, за да я спра.

— Да ти помогна ли да нагласиш температурата?

Стеди клатеше глава и се смееше.

— Вие двамата се разбирате великолепно.

Тя сви рамене.

— Да, както е студено, така в следващата минута става горещо. Не знам какъв е проблемът, но такова нещо няма в нито една от колите ми.

— Може би ако оставиш копчето на мира, температурата ще се установи на желаните градуси и няма да се лута между две крайности.

Тя завъртя копчето и го остави на „сняг“, след това погледна през прозореца.

— Точно така.

— Какво?

— Лута се между две крайности.

* * *

Поехме по Тамаями Трейл с ледени висулки по веждите. Близо до националния парк „Шарк Вали Евърглейдс“, тя врътна копчето на „жега“ и плувнахме в пот. Около мемориала „Валюджет“ свали прозореца, след това отново врътна копчето на „сняг“, щом влязохме в Корал Гейбълс. Излизахме на магистралата, когато Стеди замърмори под нос.

— Не помня да ми е било толкова студено дори по време на Арденската офанзива.

Тъкмо бяхме навлезли в града и минахме няколко пресечки, когато иначе спокойната Кейти изпищя с пълно гърло. Стреснах се, скочих върху спирачките и двамата я зяпнахме. Тя сочеше напред.

Към „Старбъкс“.

Стеди се опита да се усмихне.

— Кафе ли искаш?

Тя кимна.

Отбих и заговорих на предното стъкло:

— Можеше да попиташ.

Тя измърмори гузно „извинявай“. Обърна се към мен.

— Слушай сега как го искам и да знаеш, че е много важно да го повториш със същите думи.

Кимнах послушно, без да слушам особено внимателно.

— Искам дълго тройно лате със седем дози карамел, три мока, една „Спленда“, половин пакетче „Нутрасуит“, половин доза обикновено еспресо, половин доза без кофеин, допълнително пяна, разклатено. И им кажи да не прегарят пяната.

— Ти сериозно ли говориш?

— Много. Говорим за кафе.

— Не. Мога да поръчам кафе. Това… това е нещо друго.

Слязох от джипа. Тя се разкрещя след мен:

— Ако не могат да го направят, тогава им кажи двойно дълго обезмаслено, наполовина с кофеин, горещо лате с бита сметана, ванилия, лешници, бадеми, малини и карамелов сироп, допълнително пяна, две пакетчета „Суийт ен Лоу“, едно пакетче захар, половин пакетче „Икуал“ и три дози сос карамел.

— Ти кафе ли ще пиеш, или ще печеш торта?

— Чакай, не съм приключила.

— Наистина ли?

— Наистина. Сега слушай внимателно. Всъщност… — Тя грабна лист хартия и започна да записва, говореше на висок глас, докато пишеше. — Освен това искам венти севън, три дози безкофеиново и една и половина доза амарето, два процента, седем „Нутрасуит“, допълнително бита сметана, допълнително шоколад, допълнително захарни пръчици, джава чип фрапучино.

— Мама му стара, ти бъзикаш ли се с мен?

Тя махна с ръка.

— Дръж. Написах ти всичко. Вземи и трите.

Влязох вътре, пристъпих към плота и подадох листа.

— Хлапе, извинявай за онова, което ще ти причиня.

След това прочетох дословно списъка, който тя ми беше дала.

Момчето ме погледна.

— Ама ти сериозно ли искаш всичко това?

Поклатих бавно глава.

— Нямаш представа какво ми е.

Той кимна с разбиране и аз му подадох листа. Препрочете го.

— Жал ми е за теб, брат ми.

Провикна се, но не разбрах и дума от това, което каза на някакъв тип.

Момчето зад плота се обърна към мен.

— Нещо за теб?

— Късо кафе, ако обичаш.

Той се усмихна, наля кафе и ми го подаде.

— За сметка на заведението.

Погледна отново към джипа, после към улицата. Подпря една ръка на касата, точно както мъжете, когато са в някой бар.

— Кейти Куин идваше тук и поръчваше същото — посочи табелката с името си. Кимна. — Веднъж ми даде бакшиш от сто долара. — Натисна нещо на касата. — Деветнайсет долара и седемнайсет цента.

Подадох му двайсетачка.

След около шест минути момчето, което приготвяше сместа, постави трите чаши за Кейти на плота, заедно с четвърта, малка, за Стеди. Пъхнах картонен държач на всяка и ги подредих в картонен поднос за вкъщи. Обзет от любопитство, опитах едно от нейните. Езикът ми направо залепна и аз едва не изплюх сиропоподобното кафе. Дори не посмях да пробвам второто и третото.

Пъхнах банкнота от сто долара в буркана за бакшиши и се върнах в джипа, където я открих да точи лиги като кучето на Павлов. Поставих подноса в скута й и цялото й тяло се усмихна.

Продължих през Гроув. Стеди говореше, докато шофирах:

— Уредил съм самолет за утре вечер. Тази вечер съм резервирал две стаи в „Билтмор“.

Кейти извади лист, писа, отпи и отново отпи от чашата си. Докато пристигнем в банката, краката й подскачаха, тя непрекъснато въртеше глава, а очите й трескаво се стрелкаха ту наляво, ту надясно. Не можех да преценя колко бързо бие сърцето й. Подаде ми ключа, каза ми какво да кажа и аз влязох. Хората не ми обърнаха специално внимание. Костюмиран мъж ме въведе в хранилището, пъхна ключа си и ме помоли да направя същото. Направих го. Мъжът изтегли чекмеджето и излезе. Дръпнах завесата и отворих.

Кейти Куин или беше глупава — в което много се съмнявах — или бе обмисляла врата номер три дълго преди да я спомена. Отгоре беше поставен паспортът й, който не отворих. Искаше ми се, но прецених, че не е моя работа. После обаче размислих и го отворих, а отвътре ме гледаше жена, която бегло приличаше на Кейти Куин. Може би единствено в очите и овала на бузите. Жената се наричаше „Изабела Дюбоа Клаво Десуш“.

До него имаше мобилен телефон със зареждащо устройство за автомобил. Под тях пък имаше пари. Бяха много. Почти двеста и петдесет хиляди американски долара и още почти толкова в евро. Всички бяха подредени на пачки по сто. В малка бархетна торбичка бяха прибрани бижута — часовник със скъпоценни камъни, диамантен пръстен, друг пръстен с цветен камък и диамантено колие по врата. Според инструкциите й отделих по двайсет хиляди от всяка валута, взех паспорта, телефона и бижутата и върнах кутията на мястото й. Натъпках плячката в червена торба, която ми дадоха за удобство и тръгнах към джипа, като се оглеждах през рамо.

Щом се качих, й подадох торбата, без да кажа и дума. Тя я взе, после докосна Стеди по рамото.

— Трябват ми няколко неща от магазина за костюми, стига да не възразяваш. — Направи ми впечатление, че докосна неговото рамо, а аз шофирах.

След няколко километра паркирах пред парти бутик „Бозо“. Кейти даде и на двамата списъци с много точни инструкции какво да купим.

— Много е важно да изпълните всичко точно.

Подаде ми стотачка и изви и двете си вежди.

— И искам касова бележка.

Поклатих глава и влязохме в магазина, всеки със своята задача. Двайсет минути по-късно, след като обсебих изцяло времето на продавачката, си тръгнахме с две торби вещи, които можеха да направят даден човек да заприлича на шестима. Три различни перуки с различни цветове и дължини, изкуствени мигли, изкуствени вежди, разни нещица, които жените натъпкват в сутиените си или слагат на гърдите, за да изглеждат те по-големи или по-малки, временни татуировки, различни цветове и размери чорапогащници, четири чифта фалшиви очила и достатъчно грим за цяла година.

Докато ровеше в чантата, тя се усмихваше и кимаше. Щом стигна до едно от червилата, поклати глава и ми го върна.

— Шейсет и четвърти номер. Не е шейсет и шест. В червената гама е, но не точно…

Отворих вратата.

— Започваш да ми лазиш по нервите.

Тя се отпусна назад, отпи от едно от кафетата си и кръстоса крака. След това ме погледна през рамо и се усмихна хитро.

— Нареди се на опашка.

Смених шейсет и четвърти номер за шейсет и шести, а след това подкарах към „Билтмор“. През десетте минути, докато стигнем там, тя се превърна в блондинка с огромна къдрава коса до раменете, с тежък грим, скъпа рокля в наситеночервено, която откриваше изкуствена татуировка, петнайсетсантиметров тънък ток и бюст като на Доли Партън. Май нямаше да й е лесно да мине през фоайето на хотела. Стеди се разсмя, когато спрях пред входа на „Билтмор“. Погледнах я и спрях очи на подплънките.

— А стига бе.

Тя сви рамене.

— Ако не искам мъжете да ме зяпат в лицето, тогава им осигурявам друго за гледане.

— Добре се справяш.

Стеди ни подаде два ключа.

— Ти няма ли да останеш? — попитах го аз.

— Трябва да се връщам. Някои доста талантливи репортери са събрали две и две и излиза, че аз съм последният човек, който е виждал Кейти Куин и е говорил с нея, преди да загине. Това означава, че има доста хора, които държат да ми зададат въпроси, на които не съм длъжен да отговоря.

— Късмет — пожелах му аз и му подадох ключовете на джипа.

Той се обърна и в другата му ръка видях броеница.

— Късметът няма нищо общо с тази работа.

Двамата с Кейти се качихме с асансьора до петия етаж. Двете стаи бяха в далечния край, вратите разположени една срещу друга. Тя отключи своята.

— Хубава вечеря ли искаш — попита и изкриви устни, — или румсървис?

— Знаеш ли някое добро заведение?

Тя се усмихна.

— Да се видим след половин час?