Чарлс Мартин
Ненаписан роман (1)

Пролог

Коледа

Тя се отпусна на колене. Сви се. Той седна до нея. Постави ръце на скута си. Тя дръпна завесата и вдъхна аромата на „Виталис“ и „Олд Спайс“. Колко приятно й беше да е близо до мъж, който не се чувства длъжен да я докосва. Нито да я покори. Зарея поглед някъде край него. Отправи взор отвъд настоящето.

— Прости ми, отче, съгреших.

— Кога беше последната ти изповед?

Тя го стрелна с поглед.

— Много добре знаеш. Нали седеше на същото място.

Той вдигна часовника си към светлината и се опита да види датата. Беше петък. Последното й посещение беше в сряда. Тя знаеше, че той помни кога е било. Знаеше и че умът му далеч не е толкова стар, колкото казваха треперещите ръце или капчицата слюнка в ъгълчето на устата, а взирането в часовника беше просто за отвличане на вниманието.

Палецът му погали скосения жлеб на стъклото на часовника. Беше държавна поръчка и все още показваше точния час, но той го носеше поради съвсем друга причина.

— Това вече е необичайно.

Тя заговори, без да премести поглед.

— Тъкмо ти би трябвало да знаеш… — Последва нов поглед. — Аз самата съм необичайна.

Тя обичаше диаманти. Имаше цяло чекмедже. Всичките бяха изработени по поръчка. Тънки твърди гривни. Обици. Пръстени с един брилянт. Пръстени с няколко брилянта. Само че през последните два месеца блясъкът им беше помръкнал. Искриците бяха угаснали. Единственият накит, който си слагаше, беше гривната с баркод от последния път, когато я приеха като пациент. Той стрелна с поглед гривната.

— Да не би да си решила да се върнеш?

Тя поклати веднъж глава.

— Просто улеснявам хората, които ще открият тялото.

Обикновено се наслаждаваше на играта им на котка и мишка. Днес обаче не се опитваше да се прави на интересна. Бузите й бяха хлътнали. Изпити. Знаеше, че е забелязал. Той топна пръст в елея. Докосна челото й.

— Бог да те благослови, чедо мое.

Запознаха се, когато тя беше на шестнайсет. Макар изминалите двайсет години да не ги бяха подминали, единствено той беше остарял. Имаше повече бръчки. Кожата му беше изтъняла. По ръцете му бяха избили тъмни петна. Гласът му беше отслабнал. Понякога дори заглъхваше. Друг път звучеше задавено. Може би се дължеше на лулата му. Тъй или иначе, си остана неясен. Сега беше на осемдесет и три. Или на осемдесет и четири. Тя не можа да си спомни. Бялата му коса беше сресана назад.

Тя бе похарчила много пари, за да не се промени. За да остане извън времето. Беше се получило, поне в очите на хората, но не и за нея.

Независимо от спечелените награди — мястото, на което да ги подреди, вече не стигаше — от звездата й на булевард „Холивуд“, от трийсетте и няколко филма, от осемцифрените суми, от няколкото отличия за „една от най-красивите“, от графика, запълнен за години напред, от световната слава и известността тя беше станала крехка и чувствителна. Нямаше я познатата самоувереност. Нямаше я решителността. Беше просто едно момиче. Страховете я обземаха по-често. Стараеше се да се прикрива, но пред него не беше толкова лесно.

Открай време го намираше за забележителен. Веднъж в момент на слабост му призна, че сега нямаше да е свещеник, ако се бяха запознали, когато е бил на двайсет. Той беше кимнал. Отправил й бе приятна усмивка.

— Много ми се ще да вярвам в това.

Тя се врътна изненадано.

— Щеше да обърнеш гръб на Господ заради мен ли?

Той наклони глава първо на едната, после на другата страна.

— Щях да Го помоля за разрешение с надеждата да ми го даде.

Тя огледа църквата.

— Мислиш ли, че щеше да те пусне?

Той огледа стените.

— Не ме държи насила тук.

Понякога тя идваше тук единствено за да диша спокойно.

Премина на въпроса.

— Никакви наркотици. Никакъв алкохол. Никакъв секс. Само три ругатни, но нито една мръсна дума. — Поклати глава и се усмихна. — През последните три седмици — благодарение на теб — изобщо не съм се забавлявала.

Той също се усмихна.

— Кога за последен път си се забавлявала?

Тя се обърна настрани. Витражният прозорец се издигаше на девет метра над тях. Светлината се процеждаше през короната от тръни и обагряше кожата й в червено и пурпурно. Листата на чинара отвън трептяха при всеки порив на вятъра и разпиляваха светлосенки като от диско топка по мраморния под. Тя поклати глава. Той се приведе напред, за да я чуе. Нейният глас ли звучеше толкова немощно? Макар и дребничка, тя се извисяваше на сцената и владееше Бродуей. За нея не съществуваха евтини места и това нямаше нищо общо с цената.

— Не мога да си спомня — едва промълви.

Той изви вежда.

— Не можеш… или не искаш?

Тя сви рамене.

— Което предпочиташ.

Той зачака.

— А ти как мислиш?

Тя не отговори.

Той продължи.

— Какво ще кажеш за графика си? Последния път, когато разговаряхме, каза, че ще опиташ по-рядко да се преструваш на друга. Ще посветиш повече време да бъдеш самата себе си.

— Така и направих.

Той й подаде салфетка. Тя избърса носа си.

— Казах им.

— И?

— Дадоха ми няколко дена.

— Ами после?

— Мислят за три нови проекта. — Гласът й имитира твърде добре този на агента й. Тя изви очи. — Роли, които ти се предлагат веднъж в живота.

— Струват ли си?

Тя сви рамене.

— Осем цифри.

— Не те питах за това.

— Не питаш, но ти е приятно, когато ти пиша чекове за църквата.

— Какво правиш с парите си, е между теб и Господ.

— Струваш ми се черен неблагодарник.

Той въздъхна и я погледна. Опита се да срещне очите й. Тя се извърна.

— Онова, от което се отказваш, струва повече, отколкото получаваш.

Тя се усмихна. Нова сълза. Прошепна:

— Благодаря ти. — Това бе една от причините, поради които го обичаше. Той даваше, без да иска нищо в замяна. Погледна през прозореца.

— Как спиш? — попита той.

Тя сви рамене.

— От време на време.

— Сънища?

— Не са хубави. — Измина минута в мълчание. Тя започна да чопли един пирон, после погледна през прозореца. Вълните на океана блестяха. Двайсетина пеликани във V-образна формация заобиколиха покривите и се насочиха на север по крайбрежието. Тя реши да пробва. — Случвало ли ти се е някой да ти каже, че възнамерява да се нарани?

— Да.

— И какво направи?

— Направих каквото можах, останалото оставих в ръцете на Господ.

— Имаш отговор за всичко.

Той зачака. Имаше време за нея. Тя го обичаше и заради това. Той щеше да й липсва. Нищо повече.

Обърна се. Той знаеше, че тя го прави нарочно. Решително. Довършва започнатото. Не се преструваше — странно, след като имаше такава професия.

— И?

Тя заговори тихо:

— Мислиш ли, че Господ прощава бъдещи грехове?

— Той е извън времето.

Тя тръсна глава.

— Това не го разбирам.

Той кимна, сви рамене, усмихна се.

— Нито пък аз.

Отново погледна през прозореца.

— Поне си откровен.

— Защо да лъжа? — Завърши мисълта си: — Според мен Господ вижда и чува миналото ни, настоящето и бъдещето в сегашно време.

— Това не вещае нищо добро за мен.

— Или… — Той се усмихна. — Може и така да е.

Зачака. Тя замачка кърпичката в ръцете си, поклати глава и извади плик от джоба си.

— Покрай събитията през последните няколко месеца имах време да помисля. Сложих ред в някои неща. Посочих те за изпълнител на завещанието. В случай че… нали се сещаш. Просто за всеки случай. Освен това… — Стрелна го с бърз поглед. — Кажи нещо на погребението ми.

Той посегна към плика.

— А пък аз си мислех, че ти ще говориш на моето.

Тя се огледа, впи поглед през стъклото и дърветата отвън, опита се да не говори прекалено категорично. Подаде му халка с два ключа.

— Апартаментът ми в Скай Севън и сейфът в банката. Всичко, от което имаш нужда, е там. Адвокатът ми се казва Суишър. Той е изготвил документите.

— Не е ли редно агентът ти или любимите хора да се занимават с тези въпроси?

По бузата й се стече сълза.

— Любими хора — промълви тя и се насили да се засмее. Обърна се настрани. — Бившият номер три ще позеленее от яд, но ти знаеш как е. Прави с тези неща каквото пожелаеш.

Той присви очи.

— Да се тревожа ли за теб?

Тя притисна дланта му между своите.

— Не бързам. По-добре съм. Честна дума. — Отправи му хитра усмивка. — Аз просто… обмислям. За всеки случай. Нищо повече. През деня не е чак толкова зле. — Сведе глава. — Когато слънцето залезе и… балконът ми потъне в мрак… — Замълча.

Погледна часовника на китката си, след това вдигна очи към слънцето навън.

— Закъснявам. — Коленичи. — Мили боже, ужасно много съжалявам…

Той се изтегли напред на стола, топна палец в елея и изписа кръст на челото й, след това отпусна ръка върху главата й. Думите му заехтяха. Елеят й се стори топъл.

— Ego e absolvo a pecca is uis in nomine Patris e filii e spiritus sancti^[1].

Тя се изправи, целуна го по бузата с потръпващи устни, след това втори път и сълзите й измокриха страните му. Потисна признанието, което напираше, стъпка го, запечата устни, отстъпи назад и си тръгна. В основата на олтара спря — недоверието се прокрадна.

— Още нещо, отче — зашепна тя.

Той се изправи. Расото му беше бяло. Подпря се на бастуна, от който нямаше нужда.

— Да?

— Това ще си остане между нас, нали?

Последва кимване.

— Само между нас тримата. — Сега вече гласът му прозвуча по-силно. Кръстът се извисяваше над него. Той не каза нищо повече. Коленичи за последно и тя затвори очи. Много скоро щеше да разговаря с него отново.

Той се изправи.

— Дете мое…

Тя зачака.

Той направи крачка.

Тя заговори тихо:

— Отче, с филмите е свършено. Завесата пада.

Той вдигна пръст. Присви очи. Понечи да заговори.

Тя заобиколи централната пътека и мина през страничната аркада. Сама. При задния страничен вход натисна вратата. Соленият въздух я парна. Тя уви шала около главата си, сложи си слънчевите очила и излезе под синьото небе, осеяно с облаци.

— Довиждане, отче.