Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (67)

Да оставиш следи ІI

Ще ти кажа сега нещо, драги читателю, за ръководители, деятели и играчи на „Левски“ от онази епоха, оставили на свой ред трайни следи в неговата история.

Борис Василев — Боркиша: често се срещахме с него — един от основателите ентусиасти, кръстник на клуба, учредил първия юношески отбор у нас, първият наставник на представителния клубен отбор, дълги години авторитетен член на управителния съвет. Ерудиран, всеотдаен, честен и устойчив човек. Юрист, завършил право в София, владееше немски и френски. Остави едно от най-уважаваните имена в историята на клуба.

Д-р Петър Стоянович: най-дълго време изборен президент на „Левски“ в цялата му досегашна история (8 години). Един от основателите и играчите в първия отбор от 1914 г. Изискан, коректен и енергичен деятел. Получил образование в Робърт колеж в Истанбул и държал изпит за българска диплома във Втора мъжка гимназия в София, завършил икономически науки в Йена (Германия), експерт по проблемите на тютюна. „Любовта му към «Левски» беше единственият повод за ревност от страна на майка ми“ — ще ми каже неговият син. Владееше английски, немски, френски и други езици.

Иван Карадочев: и той е свързан със спомени от моята младост, когато имах навик да се отбивам често в кожухарския му магазин на улица „Алабин“. Обичах да разговарям с тоя сърдечен и добродушен човек. „Левски“ беше голямата обич в неговия живот, на „Левски“ помагаше с всичко, каквото можеше, беше му дал душата си. В един период беше сред най-авторитетните членове на управителния клубен съвет.

Много са верните обществени деятели на клуба в онази епоха: д-р Димитър Вълчев, проф. д-р Драгомир Матеев, Иван Качев, Георги Караиванов, Гено Матеев, д-р Георги Чепилев, Методи Величков, Цветан Ганчев, Боян Бянов, Александър Минков, Георги Стойцев, Георги Петров, Асен Стоименов, Тодор Славов, Жорж Милчев, арх. Васил Славчев, Симеон Янков, Борис Голов… Много още са хората, които безшумно даваха всичко за „Левски“.

В годините, през които преминахме, драги читателю, срещнахме популярни футболисти от различни поколения, които създаваха славата на „Левски“, мнозина от тях бяха основни единици и на националния отбор. Никола Димитров–Фъц — универсален спортист, футболист, лекоатлет, алпинист и скиор (14 години шампион на България по алпийски дисциплини), признат певец, цели 20 години игра в средната линия на „Левски“, винаги подготвен и коректен. Асен Пешев–Капуй — име, което се радваше на общо уважение. Интелигентен, стабилен, техничен и мощен нападател, голмайстор, който решаваше мачове, останал недостижим и до днес в майсторските удари от воле. Асен Панчев — буен, бърз, неукротим, въодушевяваше зрителите с неудържимите си пробиви по левия фланг, двамата с Пешев бяха неповторим тандем. Михаил Лозанов–Танка — могъщ централен нападател тип „таран“, непримирим боец, способен да поведе отбора в трудни моменти, и го повеждаше. Константин Ефремов — останал е в паметта ми като най-елегантния наш футболист, техничен и спокоен конструктор в средата на терена. Това бяха четиримата „гренадири“ на „Левски“ — Пешев, Панчев, Лозанов и Ефремов, които имаха решаваща роля за най-големия успех на българския национален отбор в миналото — победата в турнира за Балканската купа в Белград през 1932 г. В тази фаланга на големи футболисти беше и централният защитник Пенко Рафаилов, един красавец, който изпъкваше с високия си ръст, с талант и авторитет. Беше и вратарят Ради Мазников, друг красавец, изискан и ловък, герой на много мачове и на някои конфликти в клуба. Добре помня Никола Николов — Бачо Колю, смел и самоуверен десен защитник, с бърза мисъл и действия. И Борислав Габровски, който респектираше както със стабилността си в средата на терена, така и с безкомпромисни акции, когато се налагаше.

Времето носеше промени, нови поколения идваха на смяна, нови имена се появяваха в тимовия лист на „Левски“. Едно от тези имена заслужава според мен по-особено внимание и уважение. Васил Спасов–Валяка, признат в една анкета преди години за най-добрия футболист на България, оставил незаличими следи в историята на клуба и в моите спомени. Следи като играч и дългогодишен капитан на отбора, лидер с блестяща техника, истински творец в играта, който с майсторски и остроумни ходове беше в основата на прекрасни комбинации и на много победи и доказваше, че футболът е и изкуство. Валяка остави следи и като треньор — авторитетен, взискателен, привърженик на високи натоварвания и интензивни тренировки. Остави следи и като деятел — и аз добре зная как в сложно време заради интересите на клуба се съгласи временно да застане начело като председател, за да се оттегли с огорчение, което не заслужаваше и което остана завинаги в душата му…

В тимовия лист се появи и друго име, което също искрено уважавам — Димитър Дойчинов, свързал с „Левски“ целия си живот. Дойде от юношите, бях на дебюта му в първия отбор, а по-късно и на мача, в който за трети път му беше счупен кракът (после пак се появи на терена). Прекрасен спортист, на който винаги можеше да се разчита и който — за разлика от други играчи — никога не е проявявал някакви претенции към клуба си. Беше и треньор в тежки за „Левски“ години, после стана активен деятел, компетентен и желан сътрудник на спортни издания.

Колко много спомени още буди в мен този тимов лист на „Левски“. Ето друго авторитетно име — вратарят Любомир Алдев, свързан с решаващи победи на „сините“, за които имаше своя голям дял със самопожертвувателната си игра, посветил по-късно сили и опит като дългогодишен деятел на клуба. Любен Стамболиев — помня го с капитанската лента, централна фигура в средата на терена, с бърза ориентация и точни решения, стабилен конструктор и двигател на атаките. Ето го младия ми приятел Божин Ласков — висок като върлина, напорист и самоотвержен централен нападател, с нестихваща стръв към вратата, влизащ смело и в най-остри схватки, майстор на ударите с глава, с които решаваше важни мачове. На турнира за Балканската купа в Тирана през 1946 г. беше обявен за най-добрия играч. Сега от списъка ме поглежда Ангел Петров–Чори, намига ми и аз го виждам такъв, какъвто беше някога — един от най-атрактивните играчи на „Левски“, с вродено чувство за хумор, големия импровизатор, винаги оригинален, който правеше с топката каквото си искаше и с неочакваните си хрумвания създаваше настроение по трибуните. От списъка ми маха с ръка и Коцето Георгиев — тая неуморима пчеличка в средата на терена — той не блестеше пред зрителите, а честно вършеше огромна „черна работа“ за отбора си и съотборниците му най-добре оценяваха това (за него ще стане дума и по-нататък). Виждам там и снажната фигура на Захари Радев, винаги уверения в себе си, трудно преодолим централен защитник, който не правеше подаръци никому, дори и на Коледа. Вляво от него клати глава Стефан Никушев, още един мощен защитник, който беше станал известен със своя специалитет — страхотен, бомбен пряк удар, който можеше да заплете в мрежата и вратаря, ако го улучи топката. Вдясно, с ръце на кръста, е Насо Динев — скромен по характер, той остава за мен образец на постоянство, непоколебимост и сигурност. На същия пост като десен защитник в друг период владееше положението Стефан Методиев–Немски — висок, дългокрак, спокоен и в най-трудни моменти той укротяваше бащински младите момчета от съперниците, които се опитваха да го надиграят. Йордан Томов–Коми — ловък и стремителен като ляво крило, беше мощна ударна единица, на която винаги се разчиташе. Такъв беше и Борислав Цветков–Жук, най-бързият нападател у нас на своето време, шампион на 100 метра, за който казваха, че като подгони топката, той я изпреварва и тя остава зад него.

Имена, имена… Всяко от тях е оставило следи в спомените на съвременниците и в летописа на клуба. И всяко от тях ми е скъпо — то е част от моята младост.

Много са още знатните кавалери на синята фланелка, които в изминалите години достойно защитаваха престижа на „Левски“, както и на националния отбор. С някои то тях, от поколенията, които ще дойдат на смяна, ще те запозная по-нататък, драги читателю.