Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (41)

Личности с будно обществено чувство

И техните имена са свързани с Големия син отбор, дълго време бяха един до друг в състава на „Левски“, заедно бяха в първата ни национална единайсеторка и в първия олимпийски тим — десният бек Александър Христов — Шкубата и левият бек Симеон Янков — Симето. Бяха не само талантливи футболисти. Бяха личности с будно обществено чувство, имаха свои разбирания за развитието и бъдещето на нашия футбол и твърдо ги отстояваха. Тези разбирания бяха споделили в една моя анкета за в. „Спорт“ през 1938 г. по повод тревожната криза тогава в най-популярния спорт у нас. Затова, драги читателю, искам да ти ги представя именно като личности, които с разбиранията си бяха изпреварили своето време — ходът на годините го доказа. Това, което ми бяха казали навремето, звучи актуално и сега.

Александър Христов беше играл близо 20 години със синята фланелка, беше преживял възхода и упадъка на три футболни поколения в „Левски“. Ето някои негови мисли, които беше споделил с мене:

— Навремето ние дадохме всичко, направихме и лични жертви, чиито последици понасяме сега, за да изградим българския футбол. И то във време, когато помощ не очаквахме отникъде, трябваше да се преодоляват различни пречки. Боли ме сега, като виждам, че всички жертви са били напразно. Упадъкът няма да спре, докато нещата не се променят. Нашите клубове са за окайване. А те са основата на цялата сграда, от тях трябва да се започне. Необходими са общи усилия, за да тръгнем към подем. Единственият път за издигането на нашия футбол са силните клубове. Всеки клуб трябва да работи с по два-три отбора, да има задължителни мачове за юношите и резервите. Трябва да се мисли за бъдещето на българския футбол.

Последният ми разговор с Александър Христов беше в един зимен ден на 1992 г., малко преди той да напусне тоя грешен свят. Беше ми казал: „Ние бяхме романтици, важното за нас беше да изживеем радостта от играта, да доставим и удоволствие на хората. Днес всичко това е отживелица. Професионалният футбол е голям бизнес, в него играят много пари, плащат се богати премии. Приемам това, защото развитието на живота го налага. Но се питам дали тези младежи могат да изживеят чистата радост от играта?“

Симеон Янков остава една от най-ярките фигури в историята на „Левски“, популярен навремето с редкия си футболен талант, с безукорна коректност и пословична скромност. Предавам част от това, което ми каза:

— Оттеглих се от активна дейност, защото виждам, че всичко върви по погрешен път, който няма да ни изведе на добър край. Нужна е коренна промяна в самата система на работа, ако въобще може да се говори за система. Държавата трябва най-после да помогне на клубовете. Отнася се до физическото възпитание на младите поколения и то не може да не я интересува. Аз съм за професионализма в чистия му вид, защото осигурява възможности и в същото време изисква редовни тренировки, съзнателна дисциплина и спазване на режим от играчите. Трябва да се разбере, че аматьорските тимове никога няма да издържат борбата с професионалистите. Винаги се апелира към духа на играчите, а не се прави нищо за плановата им подготовка. Духът е необходим, но той трябва да допълни подготовката, а не да бъде едничкото оръжие, на което винаги разчитаме.

Такива бяха хората, които в онази далечна епоха решаваха бъднините на „Левски“ и създаваха неговата слава. Бяха не само талантливи футболисти, бяха и граждани с активно участие в цялостния ни спортен живот. Бяха личности — интелигентни, просветени, с висок морал и силни характери. Разказах само за четирима от тях, а такива бяха още много други. На тези хора посветих тоя етап от нашето пътуване през времето, драги читателю. Те са оставили невидими, но трайни, незаличими следи по пътя на „Левски“. Както следи ще оставят и други след тях.