Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (146)

Като едно цяло

— Толкова се радвам на успехите на нашите момчета, толкова ми е болно, когато губят, че имам чувството, че сме едно цяло… Затова сме левскари — за да помогнем, да влеем с възгласите си енергия на момчетата в сини фланелки, да победим заедно с тях! — това казва Димчо Очков от София, почитател на „Левски“ повече от 30 г.

Той е сред участниците в другата щафета през времето — гигантската щафета на привържениците на „сините“. В нея от поколение на поколение се предава верността към „Левски“, невидими, но яки и трайни са били винаги през изминалите 80 години връзките между момчетата със сини фланелки на терена и техните верни приятели по трибуните. В тези връзки има много емоции, надежди, доверие и гореща, всеотдайна подкрепа, но има и критично отношение, може да има и разочарование, огорчение, дори и обвинение — и във всички случаи неизменно най-много има обич. В напрежението на решаващи мачове мощни флуиди се насочват от трибуните към футболистите в сини екипи и им вдъхват нови сили.

— Не скривам, че много ме инжектира поддръжката от трибуните — казва Наско Сираков, а това могат да кажат всички футболисти, които са играли със синята фланелка в тези 80 години.

Да, но тази поддръжка не е безплатен абонамент — хората по трибуните имат верен усет и подкрепят всеотдайно своите любимци, когато ги виждат да играят с пълно изразходване на силите, независимо от това дали побеждават, или губят. Никакви флуиди няма да потекат от трибуните към терена при слаба, сива и бездушна игра, която кара зрителя да съжалява, че си губи времето на стадиона. Това в масови мащаби доведе в последните години до общия отлив на публиката от стадионите, дори мачове на „Левски“ привличаха понякога едва по 3000–4000 души, докато по-рано толкова идваха на тренировки на „сините“. Това беше мълчаливото обвинение на пустеещите трибуни срещу рязкото спадане на равнището на нашия футбол.

— Тези пустеещи трибуни ни потискаха — беше ми казал Кирил Ивков. — Футбол се играе за публиката, а за кого играехме ние, за празните скамейки ли?

Тези думи ми идват понякога на ум, когато виждам как хората започнаха постепенно да се връщат на стадионите. И най-вече почитателите на „Левски“. Това възвръщане на доверието радва, разбира се, но то носи и задължения за играчи и треньори.