Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (144)

Проверка на характера

Най-ценното достойнство на футбола виждам в това, че той преди всичко е проверка на характера. В двубоя един срещу друг застават не само два отбора от футболисти — това е най-вече двубой между личности. Много точно го е изразил видният руски треньор Константин Бесков: „Отговорните мачове се развиват сложно, физическата мощ на съперника може да наложи твърда, остра игра. В такива моменти важното е да не трепнеш, да не отстъпиш. Може да отстъпиш в майсторството — какво ще правиш, щом като съперникът е по-изкусен. Главното е да не отстъпиш в характера, да имаш право след мача да кажеш: направих всичко, каквото можах.“

Опитвам се в този аспект да обхвана мислено дългия път на „Левски“ през времето, по който преминахме и ние, драги читателю. И по който в хода на годините се създаваше това изумително обаяние на синята фланелка.

По този път през изминалите осемдесет години са оставали следите на дълъг низ от мачове, от победи и загуби. Това са следи от всеотдайна борба до последния съдийски сигнал, но има и други следи — от вдигане на бяло знаме, без да се даде всичко в борбата. Показателна е преценката в цитирания коментар на в. „Спорт“ от 1937 г. за представянето на отбора на „Левски“ в някои случаи — „капризно и повърхностно“. Това ме кара да си спомня мача с ЦСКА през пролетта на 1993 г., който беше без значение — „Левски“ беше си осигурил вече титлата, армейците поведоха с 2:0, когато с мощна изява на шампионски характер и неудържим щурм „сините“ извоюваха чудесна победа с 3:2. И същият този шампионски състав малко по-късно беше неузнаваем и бързо се предаде на стадиона в Пловдив, където в полуфинал за купата с „Ботев“ падна безпомощно с 0:3. И така, с нова дата, потвърди преценката на някогашния „Спорт“, направена преди 57 години…

Във футбола никой не е застрахован срещу загуби, много и различни са факторите, които определят изхода на един мач. Винаги е имало и ще има победители и победени. Но едно е да паднеш, след като си дал всичко на каквото си способен, друго е да се предадеш без борба. Това вече е въпрос на характер.

Много са тежките мачове, в които футболистите в сини екипи са въодушевявали своите почитатели с ценни победи, извоювани най-вече благодарение на устойчив, силен характер. Познавам мнозина от тях, които заслужават уважение не само като футболисти, а и като личности. Димитър Дойчинов например се беше отказал навремето от адвокатска кариера и остана чиновник в пощата, за да може да играе в „Левски“ (иначе според наредбата трябваше да членува в дружество „Червено знаме“). Иван Димчев-Бачин заради важен мач на „Левски“ беше настоял погребението на починалия му син да стане предиобед — и при цялата си мъка същия ден следобед изведе на терена „сините“ като техен капитан, за всеотдайната си игра беше акламиран от зрителите, които не подозираха какво е в душата му. Ацко Димитров се бори сърцато на финалите за купата през 1950 г., докато съпругата му се намираше в тежко състояние, и след мача, без дори да се измие, беше затичал към болницата. Разказах за доблестната постъпка на вратаря Спас Андреев-Паскера, който с фрактура на костта беше останал на поста си във важен мач (смени не се разрешаваха) и със сетни сили спаси дузпа, с което реши победата на своя отбор. Стефан Абаджиев беше заминал като зрител за мач в Пловдив — имаше болки в стомаха, лекарят му беше забранил да играе, но при очертаващата се загуба на „сините“ настоя да заеме поста си, получи разрешение от треньора и с играта си допринесе за успеха на „Левски“. Много са още имената, които мога да посоча в тази поредица.

Младежи със силни характери от много поколения изграждаха в хода на времето популярността на „Левски“, създаваха обаянието на синята фланелка. Това обаяние е изключително предимство и то трябва да се поддържа. Питам се — дали футболистите, на които тази фланелка се поверява, съзнават какво голямо морално задължение поставя тя пред тях. Така, както беше съзнал това например голмайсторът Димитър Йорданов-Кукуша, преминал в „Левски“ от някогашния ВВС, както го бяха съзнали редица уважавани наши футболисти — национални състезатели. За тях отдавна е забравено, че са дошли от други клубове, самите те бързо се бяха почувствали напълно „сини“, някои от тях поеха капитанската лента — и така „сини“, обичани от почитателите на „Левски“ и с признати заслуги към клуба, останаха те в съзнанието на хората и в летописа — Йончо Арсов, Георги Пачеджиев, Любомир Петров-Боби, Борис Апостолов, Любен Стамболиев, Кирил Ивков, Георги Йорданов, защитникът Пламен Николов, има и други. До края на дните си те ще останат привързани към „Левски“ и към синята фланелка. За разлика от някои млади, надарени играчи, възпитаници на юношеската школа на клуба, които в условията на професионалния статут предпочетоха други екипи, свързани с финансова изгода. И за които съм убеден, че в душите си остават „сини“.

Няма да забравя едно интервю по телевизията с Божидар Искренов, безспорно един от най-талантливите наши футболисти в последно време, възпитаник на юношеската школа на „Левски“. Беше се случило така, че трябваше да напусне родния клуб (за мене това е една болезнена тема!), имаше период, в който игра в ЦСКА. С екипа на ЦСКА беше той в това интервю, в което между другото го запитаха директно — играе в ЦСКА, но как се чувства той — цесекар или левскар? Трогна ме Искренов с честния си отговор: изпълнявам най-добросъвестно професионалните си задължения към ЦСКА, но не мога да забравя, че израснах на Герена, чувствам се левскар… Колко силно остава обаянието на синята фланелка дори в суровите условия на пазарната икономика и на професионалния футбол!