Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (127)

Истината. И другата истина

Възхищавал съм се от футболистите в сини екипи в редица големи, напрегнати, шумни двубой — с „Бенфика“, „Аякс“, „Атлетико“ (Мадрид), „Динамо“ (Киев), „Щутгарт“, „Глазгоу рейнджърс“, „Вердер“ — прочути, мощни, рутинирани съперници, които държат за своето реноме и за финансовите си интереси и не правят подаръци никому. „Сините“ не се смутиха от имената и авторитета, водиха борбата срещу тях със самочувствие, мъжество, физическа мощ, тактически дисциплина и футболно умение, играха като равен с равен и постигнаха победи, някои от които ще останат в златния фонд на клуба. Това е истина, която следва да се оцени.

Има, за съжаление, и друга истина. Имаше мачове, в които ми беше просто неудобно (избирам този израз) да гледам как играе „Левски“ срещу съперници, които с нищо не го превъзхождаха, не можеха въобще да бъдат преграда по неговия път в европейските клубни турнири. А ставаха неочаквано и непреодолимо препятствие, спираха „сините“ понякога още в началото на участието им в поредния турнир. Като онзи скромен и никому неизвестен ОФИ от Ираклион например… Имаше ред съперници — „Гурник“, „Аустрия“, „Динамо“ (Берлин), „Порто“, „Днепър“, двубоите с които бяха загубени само поради тази разлика от един гол в повече на чужд терен, а бяха напълно преодолими и можеха да бъдат елиминирани, ако футболистите в сини фланелки бяха дали това, което хората очакваха от тях и което можеха да дадат. Как може да се приеме тази загуба от „Уотфорд“ в София, след като мачът в Лондон беше завършил наравно? Или тежкото поражение в Алкмаар срещу отбор от средна класа? Да не говорим за най-голямата конфузия, наречена „Люцерн“, чиито играчи сигурно са били сред най-изненаданите от успеха си, който въобще не са очаквали…