Стефан Нойков
С „Левски“ по дългия път през времето (118)

Когато всеки мач е премиера

Познавах мнозина от треньорите на „Левски“, мислил съм понякога за тяхната съдба — съвсем не е леко да си наставник на този популярен отбор, устремен винаги към върха, да работиш в атмосфера, в която често бушуват центростремителни и центробежни сили и в която си в постоянно напрежение, под зорки и мнителни погледи, да усещаш натиска на хиляди почитатели, които са те посрещнали с овации и „Осанна“, когато си поел поста, и ще те изпратят с хули и „Разпни го“, ако не си оправдал надеждите им. Както се случи с някои от треньорите, които представих… И както може да се случи с всеки треньор, защото във вихъра на големия двубой, между триумфа и провала понякога има броени секунди.

А този голям двубой — не е ли той по същество сблъскване на треньорски характери, интелект, авторитет, професионално умение и лични възможности? Как да не завиждаш на режисьора? Подготвил е новата постановка, вечерта на премиерата се настанява в ложата си и следи спокойно развитието на действието, известно му е всяко следващо явление, знае, че в началото на второто действие например младият герой ще поднесе розичка на любимата си и ще ѝ каже, че я обича, а тя свенливо ще сведе очи. Никакви изненади не очакват режисьора, най-много някоя сбъркана реплика, което зрителите едва ли ще забележат. А накрая той ще се поклони на публиката, ще приеме нейните овации — и по-нататък едва ли ще посещава тази постановка, механизмът е включен, всичко се повтаря. Колко е различно положението ти на треньор! И ти си подготвил грижливо отбора си за поредния мач, постарал си се да предвидиш всички възможни изненади и как да противодействаш — но как ще гледаш спокойно този мач, когато насреща ти е силен, опитен и хитър съперник, който също грижливо се е подготвил и в хода на играта може да прати по дяволите целия ти тактически план! И ти стискаш зъби, потиш се от напрежение на резервната скамейка, палиш цигара от цигара и тръпнеш до последния съдийски сигнал… „С всеки мач се раждаш и умираш“ — каза ми веднъж треньорът Кирил Ивков, беше прочел някъде тази мисъл и не беше я забравил.

За треньора всеки мач е премиера. „Сините“ и „белите“ например могат да изиграят десет мача поред и всеки от тях ще бъде оригинален спектакъл, с оригинална сюжетна линия и оригинална развръзка. И с оригинално напрежение, разбира се. А в същото време в театралната зала ще върви поредното представление на същата пиеса, със същите реплики, в началото на второ действие младият герой все така ще поднесе розичка на любимата си, тя все така свенливо ще сведе очи. Няма изненади, няма напрежение, чиста работа. Как да не завидиш на режисьора!

Да, но нали именно в това е неповторимото обаяние на футбола — в тези зашеметяващи изненади, които той може да крие до последните секунди и които са в състояние да взривят стадиона… Човек заради това отива на мач — заради голямата неизвестност, да види какво ще стане? Футболът е по-завладяващ от една пиеса, защото в него няма режисура, на стадиона всичко може да се случи. И ако някъде се почувства намеса на режисьорска ръка — всичко отива по дяволите…